запалил от врата нагоре. Боби реши, че той не иска приятелите му да знаят, че се държи човешки, когато не са заедно.

— Млъкни, бебе Джърбър! — изръмжа той. — Защо просто не млъкнеш и не целунеш приятелчето си, докато все още има зъби в устата си.

Третото момче носеше мотоциклетен колан, изкривен на една страна, а обувките му бяха почервенели от пясъка на игрището. Той стоеше зад Каръл. Бавно се приближи и сграбчи опашката на Каръл. След това я дръпна.

— Ох! — извика тя. Беше изненадана и уплашена. Той я дръпна толкова силно, че тя едва не падна. Боби успя да я хване и Уили — който според Каръл можеше да се държи човешки, когато не беше с приятелите си — се засмя.

— Защо го направи? — извика Боби към момчето с мотоциклетния колан и когато думите излизаха от устата му, му се стори, че заедно с него ги повтарят хиляди хора. Това беше като ритуал, преди да започнат да размахват юмруци. Той си мислеше за „Повелителят на мухите“ — за Ралф, който бягаше от Джак и останалите. Поне на остров Голдинкс имаше джунгла. А двамата с Каръл нямаше къде да избягат.

Той щеше да каже: „Защото така искам.“ Това щеше да последва.

Но преди да отговори момчето с колана, напред пристъпи онзи с бухалката.

— Защото така е решил. Какво ще направиш сега, бебе Малтекс? — Изведнъж с бързината на змия той се пресегна и зашлеви Боби. Уили отново се засмя.

Каръл тръгна към него.

— Моля те, Уили, не го прави…

Робин Худ се пресегна и я хвана за предната част на блузата й.

— Какво става? Пораснаха ли ти вече цици, а? Не, няма кой знае какво там. Ти си си все още бебето Джърбър. — Бутна я назад и Боби, чиято глава още бучеше от шамара, я хвана за втори път, за да не падне.

— Хайде да пребием този женчо — каза момчето с мотоциклетния колан. — Не мога да понасям лицето му.

Те запристъпваха напред. Колелата им се движеха бавно заедно с тях. После Уили захвърли своето и посегна към Боби. Боби вдигна юмруци и се превърна в бледо подобие на Флойд Патерсън.

— Ей, момчета, какво става тук? — попита някой зад тях.

Уили се отдръпна и погледна през рамо. Същото направиха и Робин Худ, и другото момче с мотоциклетния колан. До бордюра беше паркиран стар студебейкър с прашен километраж и статуя на Исус, залепена за таблото. Пред него, изглеждайки неописуемо величествена, стоеше приятелката на Анита Джърбър Рионда. Летните дрехи никога нямаше да й стоят добре (дори и на единайсет години Боби го разбираше), но в този момент тя приличаше на богиня.

— Рионда! — извика Каръл. Всеки миг щеше да се разплаче. Тя мина покрай Уили и момчето с мотоциклетния колан. Никой от тях не направи опит да я спре. И трите момчета гледаха към Рионда. Боби се хвана, че все още гледа юмрука на Уили. Понякога сутрин се будеше с вдървена като скала пишка, която като ракета гледаше към звездите, готова да излети. После ставаше и отиваше до тоалетната по малка нужда и тогава пишката му омекваше. Сега това се случваше с юмрука на Уили, който омекна по същия начин и се превърна в няколко отпуснати пръста. Боби едва се сдържа да не се засмее. Ако го видеха сега да се смее, нямаше да могат да направят нищо, но утре или следващата седмица…

Рионда прегърна Каръл и я притисна към големите си гърди. Тя беше победила момчетата с оранжевите тениски и се смееше. Смееше се и не се опитваше да го прикрие.

— Ти си Уили Шърман, нали?

Свитата в юмрук ръка сега се отпусна. Той промърмори нещо и се наведе да вдигне колелото си.

— Ричи О’Мийра?

Момчето с мотоциклетния колан погледна към върховете на прашните си обувки и също промърмори нещо. Бузите му се бяха зачервили.

— Ти си един от момчетата на О’Мийра. Както и да е. Вече сте толкова много, че започнах да ви бъркам. — Тя премести поглед към Робин Худ. — А ти кой си? Не се ли казваш Дедам? Приличаш ми на човек от семейство Дедам.

Робин Худ сега гледаше към ръцете си. На едната имаше стъклен пръстен и сега той започна да го върти.

Рионда беше поставила ръка на раменете на Каръл. А момиченцето я беше прегърнало през кръста, доколкото това беше възможно. Двете се качиха на бордюра и застанаха на тревата, като през цялото време Рионда не изпускаше от поглед Робин Худ.

— Най-добре ще е да ми отговориш, синко, защото няма да имам проблем да намеря майка ти, ако реша. Всичко, което трябва да направя, е да попитам отец Фицджералд.

— Казвам се Хари Дулин — отговори момчето, като не спираше да върти все по-бързо и по-бързо стъкления си пръстен.

— Е, почти отгатнах, нали? — попита мило Рионда, като пристъпи с още няколко крачки напред и застана на тротоара. Каръл не искаше да се приближава повече до момчетата и се опита да спре Рионда. — Дедам или Дулин, все едно. Нали сте от един род. Живеете там, накрая на града.

Не Робин Худ, а хлапе на име Хари Дулин с глупавия калъф за бухалката си на гърба. Не Марлон Брандо от „Дивият“, а едно момче на име Ричи О’Мийра, който нямаше „Харли“ за своя мотоциклетен колан и вероятно никога нямаше и да си купи. И Уили Шърман, който не смееше да се държи добре с едно момиче пред приятелите си. Всичко, което им трябваше, за да се смалят до реалните си размери, беше една жена с наднормено тегло, която беше пристигнала на помощ не на бял кон, а със своя студебейкър модел 1954. Тази мисъл трябваше да накара Боби да се почувства добре, но не стана така. Той си спомни какво беше казал Уилям Голдинг, че момчетата от острова са спасени от екипажа, но… кой щеше да спаси екипажа от тях.

Това беше глупаво, защото в този момент Рионда беше тази, която най-малко имаше нужда от помощ, но мисълта на Голдинг продължаваше да тормози Боби. Какво щеше да стане, ако ги нямаше възрастните? Ако предположеха, че възрастните са една илюзия. Ако предположеха, че парите им са мраморни топчета, а бизнес сделките им не са нищо друго освен размяна на карти с бейзболни играчи, а войните им са само престрелки с пистолети играчки в парка. Какво щеше да стане, ако всички те под костюмите и роклите си бяха сополиви хлапета? Господи, това не беше възможно, не можеше да се случи. Ужасно беше да се мисли по този начин.

Рионда продължаваше да гледа момчетата от „Сейнт Гейб“ с нейната твърда и дори опасна усмивка.

— Вие, момчета, не трябва да се заяждате с деца, които са по-малки и по-слаби от вас, нали? И едното е момиче като вашите малки сестрички?

Сега те стояха и дори не се опитваха да отговорят. Просто пристъпваха от крак на крак.

— Сигурна съм, че не го правехте, защото така постъпват само страхливците, нали?

Тя им остави достатъчно време да й отговорят и достатъчно време да чуят собственото си мълчание.

— Уили? Ричи? Хари? Нали не се заяждахте с тези деца, а?

— Разбира се, че не — отвърна Хари. Боби си помисли, че ако продължеше да върти пръстена си още малко, пръстът му сигурно щеше да се запали.

— Ако си помисля, че го правите — продължи Рионда, като не спираше да се усмихва, — ще трябва да отида и да кажа на отец Фицджералд, нали? А той ще реши да разкаже на родителите ви и бащите ви вероятно ще се почувстват задължени да ви загреят задниците и… момчета, вие ще си заслужите боя. За това, че се заяждате с по-слаби и по-малки от вас.

Момчетата продължаваха да мълчат, но сега вече всеки от тях беше вдигнал смешно малкото си несъразмерно колело.

— Те закачаха ли ви, Боби? — попита Рионда.

— Не — отговори, без да се замисли той.

Жената повдигна главата на Каръл и я погледна в очите.

— Закачаха ли ви, скъпа?