Едно нещо можеше със сигурност да се каже за Тед. Умееше да готви. Закуската, която сервира пред Боби — яйца на очи, препечени филийки и хрупкав бекон — беше по-вкусна от закуските, които му приготвяше майка му досега (специалитетът й бяха огромни безвкусни палачинки, които сервираше обикновено със сироп), и беше по-добра от всичко, което беше опитвал в ресторанта на „Колонията“. Проблемът беше, че Боби нямаше апетит. Спомняше си съвсем ясно съня, но знаеше също, че това беше един кошмар и че вероятно беше плакал, докато беше сънувал. Когато се беше събудил, възглавницата му беше влажна. Сънят обаче не беше единствената причина, поради която се чувстваше депресиран. Сънищата все пак не бяха истински. Заминаването на Тед обаче беше истинско. Той си отиваше завинаги.

— Направо от „Ъгловият джоб“ ли ще си заминеш? — попита Боби, докато възрастният човек сядаше на масата. — Така ще направиш, нали?

— Да, така ще е най-безопасно. — Започна да се храни без особен апетит. Значи и той не се чувстваше добре. Боби се радваше, че е така. — Ще кажа на майка ти, че брат ми в Илинойс се е разболял. Това й стига.

— С Голямото сиво куче ли ще пътуваш? Тед се засмя.

— Вероятно с влак. Вече съм доста богат, нали знаеш?

— С кой влак?

— По-добре е да не те запознавам с детайлите, Боби. Това, което не знаеш, няма да можеш да кажеш и няма да могат да те принудят да им го кажеш.

Боби помисли върху последните му думи.

— Нали няма да забравиш за картичките? — попита. Тед набоде парче бекон на вилицата си и после го остави обратно в чинията.

— Навсякъде има картички. Обещавам. А сега, хайде да не говорим повече за това.

— Тогава за какво ще говорим?

Тед се замисли и после се усмихна. Усмивката му беше искрена и широка. Когато се смееше, Боби разбираше как точно е изглеждал, когато е бил на двайсет.

— За книги, разбира се — отвърна Тед. — Ще си говорим за книги.

Денят се очертаваше да бъде неописуемо горещ. Беше ясно още в девет часа сутринта. Боби помогна да измият и да избършат чиниите и после седнаха в гостната, където включеният вентилатор правеше героични усилия да раздвижи въздуха. Започнаха да си говорят за книги, или по-скоро Тед говореше за книги. Тази сутрин, необезпокояван от развръзката на мача Албини-Хейууд, Боби слушаше с интерес. Не разбираше всичко, което казваше възрастният човек, но му стана ясно, че книгите създават свой свят и това не беше библиотеката в Харуич. Библиотеката беше вратата към този свят.

Тед говореше за Уилям Голдинг и за това, което той наричаше „деутопична фантазия“, за „Машината на времето“ на Хърбърт Уелс, като направи връзка с момчетата на острова на Голдинг. Говореше за „единствените извинения на литературата“, които се опитваха да изследват невинността и опита, доброто и злото. В края на тази импровизирана лекция спомена една книга на име „Заклинателят“, която се опитваше да обясни и двата въпроса („в по-популярния им контекст“), и след това млъкна. Тръсна глава като че ли искаше да я прочисти.

— Какво има? — Боби отпи от своята безалкохолна бира. Не му харесваше, но беше единственото безалкохолно питие в къщата им. Освен това беше студено.

— Какви ги говоря? — Тед прокара ръка през челото си все едно изведнъж го беше заболяла главата. — Тази още не са я написали.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Обърках се. Защо не излезеш навън за малко? Поразтъпчи се. Иска ми се да полегна. Снощи не можах да спя.

— Добре. — Боби реши, че малко чист въздух — дори и топъл чист въздух — няма да му навреди. И въпреки че му беше интересно да слуша какво му говори Тед, в един момент започна да му се струва, че стените на апартамента ще паднат върху него. Предположи, че се чувства така, защото Тед си заминаваше. Сега в главата му се въртеше само една фраза: „Знам, че си заминава.“

После, когато отиваше да вземе бейзболната ръкавица от стаята си, си спомни, че щеше да даде ключодържателя на Каръл и по този начин да й покаже, че има сериозни намерения. Спомни си и за Хари Дулин, Ричи О’Мийра и Уили Шърман. Те също щяха да са навън, някъде там и ако го срещнеха, щяха да го пребият. За пръв път от два дни насам на Боби му се прииска Съли-Джон да беше тук. Съли беше малко момче като него, но беше твърд. Дулин и приятелите му щяха да го пребият, но той щеше да им го върне. За съжаление Съли беше на лагер.

Боби никога не се беше замислял, че може да си остане вкъщи, но не можеше цяло лято да се крие от тях. Въпреки всичко, когато излезе навън, си напомни да внимава и да се оглежда за тях. Ако забележеше, че се приближават, нямаше да има проблем.

Без да забравя за момчетата от „Сейнт Гейб“, той излезе навън. Вече не мислеше за ключодържателя — неговия специален сувенир от там долу. Беше го забравил на полицата до четката си за зъби в банята, където го беше оставил миналата вечер.

Обиколи почти целия Харуич — от Броуд Стрийт до парка „Комънуелт“ (момчетата от „Сейнт Гейб“ не бяха на игрище „В“; там сега играеха мъжете от Американския легион), от парка до градския площад, от площада до железопътната гара. Докато Боби стоеше до павилиона за вестници край гарата и разглеждаше списанията (негов собственик беше господин Бъртън и понякога му позволяваше да ги разглежда), градската свирка се задейства и стресна и двамата.

— Господи пресвети! Какво му става на това нещо? — попита господин Бъртън. Като се стресна, той разсипа на пода няколко пакетчета дъвки и сега ги събираше. — Още няма единайсет и половина!

— По-рано е, разбира се — съгласи се Боби и малко след това остави павилиона зад себе си. Списанията вече не представляваха интерес за него. Продължи да върви по Ривър Авеню и се спря при пекарната „Тип-Топ“, за да си купи половин филия от вчерашния хляб и да попита Джорджи Съливан какво прави Съли.

— Добре е — отговори по-големият брат на Съли-Джон. — Във вторник получихме картичка. Пише, че му липсва семейството и че иска да се прибере. В сряда получихме още една картичка, в която пише, че се учи да се гмурка. В днешната пише, че си изкарва страхотно и иска да остане там завинаги. — Той се засмя. Беше двайсетгодишен ирландец с големи ирландски ръце и широки рамене. — Може да му се иска да остане там завинаги, но на мама ще й домъчнее за него. С този хляб патиците ли ще храниш?

— Да, както обикновено.

— Не ги оставяй да те клъвнат по пръстите. Проклетите патици от реката носят разни болести. Те…

Часовникът на градския площад започна да отброява дванайсетте удара за обяд, въпреки че до тогава оставаха двайсет и пет минути.

— Какво става днес? — попита Джорджи. — Първо свирката се обади по-рано, а сега и скапаният часовник.

— Може да е от жегата — рече Боби. Той го погледна подозрително.

— Е, и това е някакво обяснение все пак.

„Да — помисли си Боби, — и е много по-безопасно от някои други, които мога да ти дам.“

Боби продължи по Ривър Авеню, като похапваше от хляба. Докато успее да намери пейка край река Хюситоник, от филията беше останало само половината. От тръстиките наизлизаха патици и започнаха да се приближават към него. Той начупи филията и подхвърли няколко парчета във водата. Както обикновено