— Не, Рионда.
Тя й се усмихна и въпреки че в очите й имаше сълзи, Каръл също се засмя.
— Добре, момчета. Предполагам, че този път ви се размина — рече Рионда. — Те казаха, че не сте направили нищо, което да ви прати при пастора за изповед. Мисля, че им дължите благодарности, нали?
В отговор момчетата от „Сейнт Гейб“ промърмориха по нещо. „Моля те, стига вече — мислено изстена Боби. — Не ги карай да ни благодарят наистина. Не им натривай носовете.“
Може би Рионда беше чула мислите му (Боби вече вярваше, че тези неща са възможни).
— Тогава — продължи тя — тази част можем да я пропуснем. Прибирайте се вкъщи, момчета. И Хари, кажи на Майра Дедам, че ако още ходи в Бриджпорт да играе бинго и има нужда от транспорт, аз съм насреща.
— Ще й кажа — рече Хари, вдигна колелото си и си тръгна наведена глава. Ако насреща му имаше пешеходци, той щеше да се блъсне в тях. Двамата му приятели го последваха, опитвайки се да го догонят.
Рионда ги гледаше как се отдалечават.
— Скапани ирландци — изрече тя най-сетне, — непрекъснато търсят някаква кавга. Получиха си го. Каръл, ти наистина ли си добре?
Каръл отвърна, че всичко е наред.
— А ти, Боби?
— Да, няма проблем. — Костваше му много усилия да не се разтрепери като желирана торта, но след като Каръл беше успяла и той можеше да го направи.
— Хайде, качвай се в колата — обърна се към Каръл тя. — Ще те закарам до вас. Боби, ти се прибирай. Пресечи улицата и влез у вас. Тези момчета утре ще са забравили за вас двамата, но тази вечер е по- разумно да си останете вкъщи.
— Добре — отвърна той. Знаеше, че те няма да забравят до утре, няма да забравят и след една седмица. Щяха да си спомнят до края на лятото. Двамата с Каръл трябваше да внимават за Хари и неговите приятели още дълго време. — Довиждане, Каръл.
— Довиждане.
Боби изтича през улицата и се спря, за да види как колата на Рионда отби пред къщата, където живееха семейство Джърбър. Когато Каръл слезе от колата, тя погледна към него и му махна. Боби също й махна, после се обърна, изкачи стълбите на верандата и влезе вътре.
Тед седеше в гостната, пушеше цигара и четеше списание „Лайф“. На корицата беше Анита Екберг. Боби не се съмняваше, че Тед си беше приготвил куфарите, но от тях нямаше и следа. Може би ги беше оставил горе в стаята си. Боби се зарадва, че беше постъпил така. Не искаше да ги вижда. Достатъчно потискащо беше само да знае, че са там.
— Какво прави? — попита Тед.
— Нищо особено — отвърна той. — Ще легна и ще чета до вечеря.
Отиде в стаята си. До леглото на пода имаше три книги от секцията за възрастни в библиотеката — „Космически инженери“ на Клифърд Саймък, „Мистерията с римската шапка“ от Елъри Куин и „Наследниците“ от Уилям Голдинг. Боби избра „Наследниците“ и легна с крака на възглавницата. На корицата на книгата имаше пещерни хора, но бяха нарисувани по някакъв абстрактен начин. По кориците на детските книжки никога не биха ги нарисували така. Да имаш карта за възрастни все пак не беше чак толкова страхотно, както изглеждаше в началото.
В девет часа започваше „Хавайски детектив“ и обикновено Боби го гледаше с интерес (майка му твърдеше, че подобни сериали като „Хавайски детектив“ и „Недосегаемите“ са изпълнени с твърде много насилие), но тази вечер мисълта му беше другаде. На не повече от стой и двайсет километра Еди Албини и „Ураганът“ Хейууд щяха да премерят сили. Около ринга преди началото на всеки рунд щяха да обикалят момичетата на „Жилет“, облечени в сини бански костюми и на високи токчета с табели в ръце: 1… 2… 3… 4…
До девет и половин Боби още не можеше да разбере кой е убил блондинката. „Ураганът трябва да падне в осмия рунд“ — беше казал Тед. Така беше казал старият Джий. Какво щеше да стане, ако всичко се объркаше? Боби не искаше Тед да си заминава, но ако трябваше да го направи, не би желал да си тръгне с празни джобове. Въпреки всичко това нямаше да се случи… или… може би щеше? Боби беше гледал филм за един боксьор, който трябваше да падне, но после си промени решението. Какво щеше да стане, ако същото се случеше и тази вечер? Уговореният мач беше нещо лошо, беше лъжа — разбира се, Шерлок, какви доказателства имаш? — но ако „Ураганът“ не се съгласи да излъже, Тед ще има големи неприятности. „Със сигурност ще го заболи“ — би казал Съли-Джон.
Според часовника в гостната вече беше девет и половина. Ако Боби си беше направил правилно сметките, осмият рунд вече трябваше да е свършил.
— Харесва ли ти „Наследникът“?
Боби беше толкова погълнат от собствените си мисли, че въпросът на Тед го накара да подскочи. По телевизията показваха Кийнан Уин, който беше застанал пред един булдозер и говореше, че е готов да извърви километри за кутия „Кемъл“.
— Много по-трудна е от „Повелителят на мухите“ — отвърна той. — Май се разказва за две семейства пещерни хора, които живеят заедно, но едните са по-умни от другите. Главните герои са от глупавото семейство. Бях готов да я оставя, но сега вече започна да става по-интересно. Мисля, че ще я прочета до края.
— Семейството, с което те срещат в началото, онова с малкото момиче са неандерталци. Второто семейство — само че то прилича повече на племе, Голдинг и неговите племена — са кроманьонци. Това, което се случва между двете семейства, може да се определи като трагедия: следват събития, които водят към нещастен край, който не може да бъде избегнат.
Тед продължи да говори за пиеси от Шекспир, за поеми от По и за романи от някой си Теодор Драйзер. При други обстоятелства на Боби щеше да му е интересно, но тази вечер си мислеше за Медисън Скуеър Гардън. Представяше си ринга, осветен като няколкото работещи билярдни маси в „Ъгловият джоб“. Чуваше как крещи тълпата, когато Хейууд атакува изненадания Албини с няколко Удара. „Ураганът“ нямаше да се даде, както беше направил онзи боксьор от филма, а щеше да победи. Боби усещаше миризмата на пот и съвсем ясно чуваше отмерените удари на боксовите ръкавици по лицата им. Погледът на Еди Албини беше празен… коленете му се подкосяваха… тълпата се изправя на крака и започва неистово да крещи…
— …идеята за славата, от която не можеш да избягаш, води началото си от древните гърци. Има един писател на пиеси на име Еврипид, който…
— Обади се — рече Боби и въпреки че никога досега не беше слагал цигара в устата си (до началото на 1964 вече щеше да пуши по една кутия на ден), гласът му звучеше като гласа на Тед вечер, след като беше изпушил доста от своите „Честърфийлд“.
— Моля?
— Обади се на господин Файлс, за да разбереш за мача. — Боби погледна към часовника в гостната. Беше девет и четирийсет и една. — Ако е продължил само до осмия рунд, сега вече трябва да е свършил.
— Съгласен съм, че мачът е свършил, но ако се обадя толкова скоро, господин Файлс може да се усъмни — отвърна Тед. — Не можем да чуем резултата и по радиото, защото този мач не го предават. По- добре е да почакаме. По-безопасно е. Нека да го накараме да си мисли, че съм от запалените комарджии. Ще се обадя в десет часа все едно съм очаквал, че резултатът от мача е трябвало да бъде обявен от съдиите и е нямало нокаут. А междувременно, Боби, престани да се притесняваш. Казвам ти, че мачът е уговорен.
Боби вече не се опитваше да следи „Хавайски детектив“. Просто седеше на дивана и слушаше репликите на актьорите. Мъж крещеше на едно дебело хавайско ченге. Жена, облечена с бял бански, се опитваше да кара сърф. Кола преследваше друга, а преследването беше съпроводено от дива музика. Стрелките на часовника бавно се приближаваха към десетия час, сякаш бяха алпинисти, които се опитват да изкачат последните петстотин метра и да покорят Еверест. Убиецът най-сетне също беше застрелян и това
