— Излез, Боби. Моля те остави майка си сама. Имам главоболие.
Тази нощ той отново я чу да плаче. На следващия ден тя внимателно прибра едната от роклите в багажа си — тази с тесните презрамки. Другата постави в кутията, на която пишеше: „Рокли от магазина на Люси в Бриджпорт“.
В понеделник вечерта Лиз покани Тед Бротиган на вечеря. Боби обожаваше печеното на майка си, но този път трябваше да се задоволи само с едно парче. Беше ужасен, че Тед може да изпадне в транс пред майка му.
Страховете му обаче се оказаха неоснователни. Тед разказа за детството си в Ню Джърси и за работата си в Хартфорд. Боби предпочиташе да слуша за работата му в Хартфорд, а не за трудното му детство. Накрая Тед поиска още едно парче от печеното.
Щом вечерята приключи, Лиз подаде на стария човек списък с телефонни номера. Сред тях бяха номерата на доктор Гордън, на къщата „Стърлинг“ и на хотел „Уоруик“.
— Ако има някакъв проблем, непременно ми се обадете. Ще го направите, нали?
— Разбира се — кимна Тед.
— Боби? Никакви глупости, нали? — Припряно постави ръка на челото му, както го правеше, когато имаше треска.
— Няма. Ще си изкараме страхотно. Нали, господин Бротиган?
— Можеш да му казваш Тед — заяви майка му. — Щом ще спи в нашата гостна, мисля, че и аз мога да започна да го наричам така. Може ли?
— Разбира се. От този момент нататък ме наричайте Тед.
Той се засмя. Боби си помисли, че това е една прекрасна усмивка, искрена и приятелска. Не разбираше как може да има хора, които да й устоят. Майка му обаче можеше и го направи. Дори и сега, докато се усмихваше на Тед, Боби можеше да види как стиска кърпичката в юмрук, което означаваше, че е изнервена. Веднага се сети за една от любимите й фрази: „Вярвам му (или вярвам й), колкото мога да свиря на пиано.“
— И отсега нататък аз съм Лиз. — Тя протегна ръка и двамата си стиснаха ръцете като че ли се срещаха за пръв път… Обаче Боби знаеше, че тя има особено мнение за Тед Бротиган. Ако не беше принудена от обстоятелствата, никога нямаше да повери сина си на него. Никога. Тя отвори чантата си и извади бял плик.
— Вътре има десет долара — каза тя и го подаде на Тед. — Предполагам, че вие, момчета, ще искате да излезете някъде да хапнете. Боби харесва храната в ресторанта на Колонията, а също можете да отидете и на кино. Не се сещам за нещо друго, но е по-добре човек да е подготвен, нали?
— Винаги е по-добре така — съгласи се Тед и постави внимателно плика в предния джоб на сакото си, — но не мисля, че ще изхарчим чак десет долара само за три дни. Нали, Боби?
— Да, не виждам как бихме могли да го направим.
— Направете си сметката и не ги пилейте — каза Лиз. Това беше друга нейна любима фраза заедно със: Глупакът бързо се разделя с парите си. После извади цигара и я запали с треперещи ръце. — Знам, че ще се оправите, момчета. Може би дори ще си изкарате по-добре от мен.
Поглеждайки към изгризаните нокти на едната й ръка, Боби си помисли: „Можеш да бъдеш сигурна.“
Майка му щеше да пътува за Провидънс с колата на господин Бидърман и на следващата сутрин в седем часа Лиз и Боби стояха на верандата и го чакаха да се появи. По Ашър Авеню движението беше натоварено, защото всички минаваха оттам за работа, но тук на Броуд Стрийт беше спокойно. Минаваха по няколко коли и камионите за доставки. Боби ясно чуваше шума от косачките за трева, а зад него Баузър не преставаше да лае. За Боби това куче се беше превърнало в нещо непроменимо и вечно, какъвто беше и Господ.
— Не е необходимо да стоиш тук с мен — рече Лиз. Беше облякла шлифер и пушеше цигара. На лицето й имаше малко повече грим от необходимото, но Боби забеляза, че очите й са подпухнали. Явно и тази нощ не беше спала.
— Нямам нищо против.
— Надявам се, че постъпвам правилно, като те оставям с него.
— Не се тревожи. Тед е добър човек, мамо.
Тя поклати глава.
Слънцето се отрази в нещо сребристо. Това беше автомобилът на господин Бидърман.
— Ето го, идва — каза майка му нервно и развълнувано. После се наведе. — Дай една целувка, Боби. Не искам аз да те целувам, за да не си размажа червилото.
Боби постави ръка на рамото й и леко я целуна. Долови мириса на парфюма й и на гримовете й. Никога вече след това нямаше да я целуне с толкова открита и искрена обич. Тя му се усмихна, но не го погледна, а вместо това гледаше към колата на господин Бидърман, която плавно зави и спря край моравата пред къщата им. Тя посегна към двата куфара („Твърде много багаж само за два дни“ — си мислеше Боби. Смяташе, че в единия от куфарите е само новата рокля), но той вече ги беше взел.
— Много са тежки, Боби. Ще се спънеш на стълбите.
— Не — отвърна той. — Няма.
Тя го погледна притеснено, след това махна на господин Бидърман и тръгна към колата. Боби я последва, като се опитваше да не показва, че куфарите наистина му тежат. Какво беше сложила вътре? Дрехи или тухли?
Той занесе куфарите чак до улицата и ги остави край колата. Господин Бидърман беше излязъл от колата и стоеше отстрани. Целуна майка му по бузата и извади ключовете, за да отвори багажника.
— Здрасти, шампионе! Как я караш? — Господин Бидърман винаги наричаше Боби „шампионе“. — Дай да ги сложим в багажника. Жените винаги взимат целия гардероб, когато заминават някъде, нали? Знаеш какво казват старите хора: не можеш да живееш с тях, но не можеш и без тях. — Той разкри зъбите си в нещо като усмивка, която напомни на Боби за Джак от „Повелителят на мухите“. — Искаш ли да ти помогна?
— Не, държа ги — отвърна Боби. Той се обърна и едва повдигна куфарите, за да ги занесе отзад при багажника. Раменете го боляха, а вратът му гореше от напрежение.
Господин Бидърман отвори багажника, взе куфарите от Боби и ги сложи вътре. Зад тях майка му се беше навела към задната седалка и говореше с другите двама мъже. Засмя се на нещо, което й каза единият от тях. За Боби този смях беше толкова истински, колкото е истински дървен крак.
Господин Бидърман затвори багажника и погледна Боби. Беше слаб човек с едро кръгло лице. Бузите му винаги бяха зачервени. Човек можеше да види розовото му теме под рядката коса, грижливо сресана назад. Носеше кръгли очила с тънки златни рамки. Усмивката му беше толкова истинска, колкото смеха на майка му.
— Ще играеш ли бейзбол това лято, шампионе? — Той се наведе малко напред и зае поза все едно държи бейзболна бухалка. Момчето си помисли, че прилича на пълен глупак.
— Да, сър. Това лято ще съм в отбора на вълците в къщата „Стърлинг“. Надявах се да ме вземат в отбора на лъвовете, но…
— Добре, браво. — Господин Бидърман погледна часовника си, направи гримаса все едно вече съвсем са закъснели и потупа Боби по бузата. Момчето трябваше да положи огромни усилия, за да не се отдръпне от ръката му. — Трябва да потегляме! Умната и благодаря, че ни отпускаш майка си, шампионе!
Той придружи Лиз до предната врата. Беше долепил ръка до гърба й. Това направи още по-лошо впечатление на Боби, отколкото целувката отпреди малко. Погледна към двамата мъже, облечени в елегантни костюми на задната седалка и си спомни, че единият се казваше Дийн точно в момента, в който те се побутваха с лакти. И двамата се хилеха.
„Тук има нещо гнило“ — помисли си момчето, докато господин Бидърман отваряше вратата на майка му и докато тя благодареше, придърпваше роклята си да не се измачка и сядаше в колата, той искаше да й извика да не заминава с тях за Роуд Айлънд.
Обаче не каза нищо. Стоеше на тротоара и гледаше как господин Бидърман затвори вратата и отиде към шофьорското място. Преди да влезе в колата, отново зае глупавата поза все едно, че държи бейзболна бухалка. Този път тя беше придружена и от малка дяволита усмивчица. „Какъв глупак“ — помисли си
