— Боже Господи! — възкликна приятелката на Каръл Тина. — Това е прекалено бързо. — Боби отново не отместваше очи от картите, но го правеше само защото очакваха от него да прави точно това. Този път обаче господин Макуоун не бърбореше, докато разместваше картите, което беше някак по- успокоително.
После картите отново бяха подредени. Мъжът погледна към Боби и повдигна вежди. Усмихваше се, но дишането му беше ускорено, а по горната му устна имаше капки пот.
Без да се замисля, Боби посочи картата отдясно.
— Ето я дамата.
— Откъде знаеш? — попита господин Макуоун и усмивката му постепенно изчезна. — Как, по дяволите, разбра къде е?
— Просто знам — отвърна той.
Вместо да обърне картата, Макуоун завъртя глава и погледна надолу по алеята. Усмивката на лицето му беше заменена от раздразнение. Беше стиснал устни и сбърчил вежди. Дори и малкият слънчоглед на шапката му изглеждаше недоволен. Неговото самодоволно поклащане отпреди малко се беше превърнало в досадно монотонно мърдане.
— Никой не е успявал да победи при тази скорост на разбъркване — каза мъжът. — Имам предвид никой НИКОГА не е успявал да победи моето специално разбъркване!
Рионда се пресегна през рамото на Боби и обърна картата, която той беше избрал. Беше дама купа. Този път всички деца изръкопляскаха. Бръчката между веждите на Макуоун стана още по-дълбока.
— Мисля, че дължиш на самохвалкото деветдесет цента, а? — каза Рионда. — Ще платиш ли?
— И какво, ако не го направя? — попита Макуоун и обърна намръщеното си лице към нея. — Какво ще направиш, дебелано? Ще извикаш ченгетата ли?
— Мисля, че е време да си тръгваме — намеси се Анита Джърбър. Тя вече започваше да се изнервя.
— Да извикам ченгетата? Не, не и аз — продължи да говори Рионда, без да обръща внимание на Анита Джърбър. — Взеха ти деветдесет скапани цента и ти се държиш като малко дете, което е напълнило гащите. Боже господи!
Само че на Боби му беше ясно, че сега не ставаше въпрос само за парите. Господин Макуоун беше загубил нещо много по-ценно от парите. Понякога, когато губеше, се ядосваше. Понякога се вбесяваше, но сега го беше надиграло едно хлапе, а господин Макуоун не желаеше някакво хлапе да разгадава специалните му разбърквания.
— Това, което смятам да направя — продължаваше Рионда, — е да разкажа на всеки, когото срещна по алеята, че си един скапан скъперник. Ще те наричам господин Макуоун деветдесетте цента. Помисли си как ще ти се отрази това на бизнеса.
— Ще ми се ти да беше на моето място — едва ли не извика мъжът, но после бръкна в джоба си, извади монетите си, преброи деветдесет цента и ги остави на масата. — Ето, иди си купи едно мартини.
— Аз просто случайно познах. Наистина — рече Боби, събра монетите и ги сложи в джоба си. Сутрешната кавга с майка му сега му изглеждаше глупава. Той щеше да се прибере вкъщи с повече пари, отколкото беше взел сутринта от буркана. — Имах късмет.
Сега вече Макуоун се отпусна. Никога не би си позволил да ги нападне. Той беше от отрепките, но не от тези, които нараняваха хората. Никога не би събрал своите бледи и дълги пръсти в юмрук.
— Да — рече Макуоун. — Ти просто имаше късмет. Искаш ли да опиташ още веднъж, Боби? Да станеш по-богат.
— Вече наистина трябва да вървим — каза забързано госпожа Джърбър.
— И ако го направя, ще изгубя — отвърна Боби. — Благодаря, господин Макуоун. Играта си я биваше.
— Да, да. Разкарай се, хлапе. — Мъжът беше като всички останали безделници по централната алея. Оглеждаше алеята за нови посетители, за свежа кръв.
На път за вкъщи Каръл и нейните приятелки не спряха да го гледат с възхищение. Съли-Джон също го гледаше, но някак объркано и с уважение, което накара Боби да се чувства неудобно. По едно време Рионда се обърна към него.
— Ти не отгатваше просто така, нали? — попита. Боби я изгледа, но не отговори.
— Усещаш някаква тръпка.
— Какво е тръпка?
— Баща ми играеше хазарт само от време на време, но имаше чувство за цифрите. Наричаше го тръпка. После залагаше или купуваше лотарийни билети. Веднъж даже спечели петдесет долара. Купи ни храна за цял месец с тях. Така се чувстваш и ти, нали?
— Предполагам — отвърна Боби. — Може би съм усетил някаква тръпка.
Когато се прибра вкъщи, майка му седеше на пейката на верандата. Беше се преоблякла в съботните си дрехи и гледаше безгрижно към улицата. Махна с ръка на майката на Каръл, докато тя потегляше с колата. Видя как зави по алеята към нейната къща и после не изпусна от поглед сина си, който вървеше бавно по пътеката към външната врата. Боби знаеше какво си мисли майка му: „Съпругът на Анита е във флота, но все пак тя си има съпруг.“ Освен това Анита Джърбър имаше фургон. Лиз трябваше да пътува с автобуса или с такси, ако искаше да отиде в Бриджпорт.
Боби обаче не мислеше, че все още му е ядосана, което беше добре.
— Добре ли изкара в Сейвин, Боби?
— Беше супер, мамо — отвърна и той. „Какво, мамо? Да не би да не те интересува какво сме правили на плажа, а? За какво точно си мислиш?“ — казваше си Боби.
— Добре, а сега ме чуй, моето момче… Съжалявам, че се скарахме тази сутрин. Мразя да работя в събота. — Всичко това изрече на един дъх.
— Няма нищо, мамо.
После тя докосна бузата му и поклати глава.
— Кожата ти е толкова нежна! Никога няма да почернееш, Боби. Хайде да се прибираме, за да те намажа с крем против изгаряне.
Той я последва вътре, свали ризата си, застана прав пред нея и тя започна да го маже с крем по корема, по гърба, по ръцете и дори по бузите. Чувстваше се прекрасно и си спомни колко много я обичаше и колко много му харесваше да го докосва. Зачуди се какво ли ще стане, ако й каже, че е целунал Каръл, докато са били на виенското колело. Дали ще се засмее? Боби не мислеше, че ще се засмее. А ако разбереше за Макуоун и картите…
— Не съм виждала приятеля ти от горния етаж днес — каза тя и затвори шишето с крема против изгаряне. — Знам, че е горе, защото чувам, че е включил радиото и слуша бейзболния мач. Не мислиш ли, че ще се почувства по-добре, ако излезе на верандата, където ще му е по-хладно?
— Предполагам, че не му се излиза. Тя го погледна стреснато.
— Добре, Боби. — Усмихна се и той също й се усмихна. Усмивката му костваше голямо усилие, защото знаеше, че майка му не се чувства добре. Всъщност той беше направо сигурен в това.
Отново усещаше тръпката.
Същата нощ Боби лежеше по гръб с разперени крака и гледаше в тавана. Прозорецът му беше отворен и завесите се поклащаха от лекия нощен вятър, а отнякъде долиташе песента на Платърс: „Тук всеки следобед се срещаме под синьото небе“.
Бащата на Рионда го беше нарекъл тръпка и веднъж беше успял да спечели петдесет долара. Боби беше съгласен — тръпка, добре, беше почувствал тръпката — но не можеше да избере един лотариен номер, за да спаси душата си. Ставаше въпрос за това, че…
„Ставаше въпрос за това, че господин Маккуоун знаеше всеки път къде е дамата, но това го знаех и аз.“
Сега, когато Боби разбра това, на местата си дойдоха и други части от мозайката. Очевидни неща, но все пак на него му беше весело, а и… Е, човек не си задава въпроси откъде знае неща, чийто отговор му е известен, нали? Може да се зачудиш за тръпката — едно чувство, което сякаш ти е паднало от небето — но
