— Тогава ги приготви. Започва състезанието между очите ти и ръцете ми. Нагоре, надолу и във всички страни… Къде отиде дамата дори и аз не знам. — Картите, които този път се движеха много по-бързо от предишния, изведнъж се спряха.

Съли посегна да посочи, но после отдръпна ръката си намръщен. Сега вече имаше две карти с подвити крайчета. Съли погледна Макуоун, който беше скръстил ръце и се усмихваше.

— Помисли си, синко — каза той. — Сутринта беше пълно с хора, но следобедът е абсолютна скука.

„Мъже, които мислят, че шапките с пера са изискани — спомни си Боби думите на Тед. — Такива мъже седят по алеите на парковете и говорят глупости или си прехвърлят шише с алкохол, завито в хартиен плик, по време на някой мач.“ Макуоун нямаше перо в шапката, но затова пък беше сложил пластмасово цвете и не пиеше, но Боби беше сигурен, че в джоба му има една от онези малки бутилки. И в края на деня, когато нямаше вече толкова много хора наоколо и очите не бяха вече толкова наблюдателни, той не пропускаше да изкара по още няколко монети.

Съли показа картата най-вдясно. „Не, Съли!“ — помисли си Боби и когато Макуоун я обърна, се оказа поп спатия. Дамата беше в средата.

— Съжалявам, момчето ми. Малко си бавен, но това не е фатално. Искаш ли да опиташ отново?

— Ами… нямам повече пари. — Съли-Джон изглеждаше съкрушен.

— И така е най-добре за теб, хлапе — обърна се към него Рионда. — Ще те обере до шушка и ще те остави да седиш тук по долни гащи. — Момичетата се разкикотиха на последните й думи, а Съли се изчерви. Рионда не забеляза нито едното, нито другото. — Работех на плажа Ривиера доста дълго, докато живеех в Мас — каза тя. — Нека да ви покажа как става това, деца. Искаш ли да се обзаложим на един долар, приятел? Или това е твърде хубаво за теб?

— Във ваше присъствие всичко ми изглежда прекрасно — отговори й Макуоун и хвана доларовата банкнота, която Рионда му подаде. Вдигна я, за да я разгледа на слънчевата светлина, и я остави вляво от картите. — Изглежда всичко е наред — добави той. — Хайде да играем, скъпа. Как е името ви?

— Гледай си работата — отговори Рионда. — И ако ме попиташ още веднъж, ще получиш същия отговор.

— Рий, не мислиш ли, че… — заговори Анита Джърбър.

— Казах ти, че имам опит с тези неща — прекъсна я Рионда. — Хайде, приятелю, давай.

— Няма да ви карам да чакате и секунда — съгласи се Макуоун и ръцете му отново започнаха да се движат бързо по масата. Картите сменяха местата си. Местеше ги от единия край на масата до другия, но този път Боби забеляза, че всичките карти бяха с подгънати крайчета. Най-накрая мъжът спря и Рионда го погледна.

— Прецака ме — каза тя. — Нали?

— Няма такова нещо — отвърна Макуоун. — Ще се състезаваме ли? Какво ще кажете?

— Ще кажа, че вече виждам как моят долар изчезва в джоба ти — отговори Рионда и посочи средната карта.

Макуоун обърна картата и всички видяха поп спатия, след което прибра долара на Рионда в джоба си. Този път дамата купа беше в левия край. Макуоун, вече по-богат с един долар и двайсет и пет цента, се усмихна на хората от Харуич. Пластмасовото цвете на шапката му се поклащаше в ухаещия на сол въздух.

— Кой ще се опита? — попита той. — Кой иска да се състезава с ръцете ми?

— Мисля, че на всички ни писна да се състезаваме — отговори госпожа Джърбър. Тя се усмихна на мъжа зад масата и след това прегърна дъщеря си и сина си, за да ги отдръпне настрана.

— Госпожо Джърбър? — каза тихо Боби. За момент той си представи майка си, която беше казала, че баща му никога досега не е пропуснал да играе с каквато и да било кента и че би усетила, ако синът й, наследил червените коси на Ранди Гарфийлд, се спре именно тук пред масата на господин Макуоун. Тази мисъл го накара да се усмихне. Боби вече знаеше какво е кента, както и флеш, и фулхаус. Беше проверил. — Може ли да опитам и аз?

— Боби, наистина мисля, че отделихме достатъчно време за това.

Той бръкна под носната си кърпа в джоба си и извади три монети по пет цента.

— Всичко, което имам, е това — рече, като първо показа монетите на госпожа Джърбър, а след това и на Макуоун. — Ще стигнат ли?

— Момчето ми — отговори мъжът, — играл съм тази игра и с монети от един цент и ми е харесвало.

Госпожа Джърбър погледна към Рионда.

— Е, какво толкова. Това е цената за едно подстригване — отвърна тя. — Нека да ги загуби и след това си тръгваме.

— Добре, Боби — въздъхна госпожа Джърбър. — След като толкова много искаш, опитай.

— Остави монетите тук, Боб, където ще можем всички да ги виждаме — каза Макуоун. — Изглеждат ми съвсем наред. Готов ли си?

— Мисля, че да.

— Тогава да започваме. Две момчета и едно момиче се скрили. Момчетата не са важни, но ако намериш момичето, ще си удвоиш парите.

Бледите пръсти на Макуоун обърнаха картите и след това започнаха да се движат наляво и надясно. Боби обаче не правеше никакви усилия да проследи къде е дамата. Не беше необходимо.

— Сега бързо ги разбъркваме, сега по-бавно, сега спираме и ето ти въпросът. — Трите карти отново бяха подредени в линия. — Кажи ми, Боби, къде е дамата?

— Тук — отвърна Боби и посочи лявата карта.

— Средната е, глупако — изстена Съли. — Този път не престанах да ги следя.

Макуоун не обърна внимание на Съли. Той гледаше Боби. Боби също не откъсваше очи от него. След секунда Макуоун обърна картата, която му беше посочил. Беше дама купа.

— Какво става, по… — извика Съли.

Каръл развълнувано плесна с ръце и подскочи. Рионда Нюсон се засмя и го потупа по гърба.

— Този път имаш късмет, Боби! Смело момче си ти! Макуоун се усмихна на Боби, но усмивката му беше някак замислена, след което бръкна в джоба си и извади шепа монети.

— Хич не е зле, момко. Днес за пръв път ме побеждават. — Извади една монета от двайсет и пет цента и една от пет и ги остави до петнайсетте цента на Боби. — Искаш ли да се повозиш още? — попита той, но когато видя, че момчето не го разбира, добави: — Искаш ли да опиташ отново?

— Може ли? — обърна се Боби към Анита Джърбър.

— Не е ли по-добре да се откажеш, когато печелиш? — попита тя, но очите й блестяха и сякаш вече беше забравила, че искаше да избегнат натовареното движение.

— Аз ще се откажа, когато наистина спечеля — отговори й той.

Макуоун се засмя.

— Самохвалко! През следващите няколко години няма да изкара и пукната пара, но сега се хвали! Добре тогава, самохвалко, какво ще кажеш за още? Съгласен ли си за още една игра?

— Разбира се — отговори Боби. Ако Каръл или Съли го бяха нарекли самохвалко, щеше да се обиди. Всичките му кумири бяха морални и честни мъже — и Джон Уейн, и Лъки Стар от „Звезден патрул“ бяха честни хора и единственото нещо, което казваха, след като бяха спасили света или дилижанса, беше: „Охо!“ Боби обаче реши, че няма смисъл да спори с господин Макуоун, защото той беше от отрепките, но беше облечен в сини бермуди и вероятно лъжеше и при реденето на картите. Самохвалството беше най-чуждото нещо за Боби. Освен това той не мислеше, че сега прилича на баща си, който играеше с всякаква кента. Господин Чарли Ийърман — училищният портиер — който наричаше хората като бащата на Боби „пишман покерджия“, с най-голямо удоволствие му обясни правилата на играта и всички онези неща, които Съли и Дени Ривърс не знаеха. Но в тази игра човек не можеше просто така да отгатне.

Господин Макуоун го погледна отново. Спокойствието на Боби очевидно го притесняваше. После посегна нагоре, оправи накривеното си бомбе, разкърши ръце и опъна пръсти така, както го правеше Бъгс Бъни, преди да седне на пианото в Карнеги Хол.

— Добре, моето момче. Този път няма да ти спестя нищо. Сега ще ги разбъркам толкова бързо, както го правя за възрастните.

Картите започнаха да се местят с такава скорост, че Боби имаше чувството, че не ги вижда ясно.