Към 6:45 вече се бяха спуснали в ниското и жегата ставаше все по-осезаема. Гарати свали якето, нави го на руло и го завърза здраво около кръста. Няколко нетърпеливи ранобудници бяха паркирали коли край пътя и ги посрещаха с окуражителни подвиквания, ръкопляскания или размахваха табели.

Пред един доста разнебитен джип се бяха изправили две момичета. Носеха тесни, спортни гащета, моряшки фанелки и сандали на краката. Посрещнаха ги с аплодисменти и закачливи подсвирквания. Лицата на девойките бяха зачервени и възбудени от нещо древно, греховно и — както се стори на Гарати — еротично до безумие. Почувства, че в него се надигат животински желания, че се пробужда някакво агресивно живо същество, което кара тялото му да трепери от треската на възбудата.

Първи не издържа Грибъл — най-радикалнията от всички. Той ненадейно се втурна към момичетата, изпод обувките му се вдигнаха облаци прах. Едно от момичетата се облегна на бронята на джипа, разтвори леко крака и повдигна таза си към него. Грибъл я сграбчи за гърдите. Тя не направи никакъв опит да го спре. Той получи предупреждение, поколеба се за миг и след това се вкопчи в нея и започна да я мачка с ярост и страст — обезумяла фигура с подгизнала от пот бяла риза и кадифени панталони. Девойката го притисна с глезени към себе си и обви шията му с ръце. После двамата се впиха в страстна целувка.

Грибъл получи второ предупреждение, после трето и едва след това — когато от края го деляха не повече от петнадесет секунди — той се отскубна и се понесе в трескав, безумен бяг. Спъна се, падна, скочи и се залюля на пътя, притиснал с ръка слабините си. Изпитото му лице бе пламнало от възбуда.

— Не можах — хлипаше той. — Нямаше достатъчно време, а тя ме искаше, но аз не можах… аз… — той продължаваше да се люшка, хлипайки, стиснал с ръка подутината в слабините си. Думите излизаха от устата му като протяжен вой.

— Нищо де, нали й даде малко тръпка — рече Баркович. — Ще има за какво да разказва утре в предаването за нас по телевизията.

— Затваряй си устата! — изпищя Грибъл. Той продължаваше да чеше подутия си член. — Да знаете само как боли, сигурно съм получил схващане…

— Посинели топки — намеси се Пиърсън. — Ето какво си получил.

Грибъл го погледна през завесата от разчорлени коси, които се спускаха пред очите му. Приличаше на подплашена невестулка.

— Боли ме — промърмори отново. После падна на колене, притиснал слабините си с ръце, с приведена глава и схлупени рамене. Целият се тресеше и Гарати виждаше съвсем ясно едрите капки пот, които се стичаха по врата му, някои от тях се спряха в ситния мъх, който се подаваше изпод ризата на гърба.

След миг той беше мъртъв.

Гарати се извърна и погледна към момичетата, но те се бяха прибрали в джипа. Зад предното стъкло се виждаха само техните сенки.

Гарати се помъчи час по-скоро да ги изгони от мислите си, но те упорито се прокрадваха отново и отново. Какво ли е чувствал Грибъл, когато е стискал тази топла, податлива плът? Бедрата й тръпнеха, Боже мой, те тръпнеха, беше нещо като спазъм, като оргазъм, о, Божичко, това неконтролируемо желание да стиска, да гали… и най-вече да почувства тази топлина… тази топлина.

Гарати осъзна, че след миг ще се изпразни. Усети в слабините се познатия, топъл, неудържим фонтан на облекчението. Усети че се подмокря. Исусе, ще му излезе петно и някой може да види! Ще забележи, ще го посочи с пръст, а после току виж го запитал дали ще му хареса, ако излезе на улицата гол, без никакви дрехи и върви… върви… върви…

«О, Джен, обичам те, наистина те обичам» — повтаряше си той, но мислите му бяха объркани, притеснени от случилото се.

Гарати завърза якето по-ниско и продължи напред, сякаш нищо не е станало и споменът за случилото се започна да избледнява в него като снимка от «Полароид», извадена на слънце.

Темпото неусетно се ускори. Спускаха се надолу и склонът ставаше все по-стръмен, вече беше направо трудно да се върви бавно. Мускулите подскачаха, свиваха се и се напрягаха един срещу друг. Лееха се реки от пот. Колкото и неописуемо да бе това желание, Гарати мечтаеше отново да настъпи нощта. Той погледна любопитно Олсон, като се чудеше как се справя.

Олсон не откъсваше поглед от краката си. Вените на шията му бяха изпъкнали. Устните му се бяха дръпнали в мъчителна усмивка.

— Близо е вече — Макврайс го сръга с лакът. — Почнат ли да си мислят, че няма да е зле да им теглят куршума, за да си починат малко краката — спукана им е работата.

— Така ли? — попита Гарати. — Как, по дяволите, всички тук знаят повече от мен?

— Защото си готин — нежно изломоти Макврайс и после избърза напред, оставяйки краката си сами да се спускат по склона.

Стебинс. От доста време не бе се замислял за него. Той се обърна и го потърси с поглед. Стебинс си беше на мястото. Групата се беше разтеглила още повече надолу по склона и Стебинс беше на близо четвърт миля назад, но дори от тук ясно се виждаше смешния му екип. Стебинс продължаваше да крачи на опашката на глутницата като някакъв хърбав лешояд, който чака поредната жертва да падне…

Гарати усети, че в него се надига гняв. Изпита неодържимото желание да се втурне назад и да сграбчи Стебинс за гърлото. В това нямаше никаква логика, но въпреки това едва се сдържа да не го стори.

Докато се спуснат в долината краката на Гарати бяха съвсем изтръпнали. Дългите часове на безчувствена, притъпена умора на плътта внезапно бяха сменени от мигове на остри, пронизващи болки, които извираха откъм ходилата му и заплашваха мускулите с нови, мъчителни крампи. «Боже — помисли си той — ами ако наистина ми се схванат краката?» Вървяха вече двадесет и два часа. Двадесет и два часа неспирен ход, направо не беше за вярване.

— Как се чувстваш сега? — обърна се той към Скрам, сякаш за последен път го бе питал преди двадесет часа.

— Във форма и с прекрасно самочувствие — отвърна Скрам. Той избърса чело с опакото на ръката, подсмръкна и се изплю. — Никога не съм се чувствал в по-добра форма.

— Май си хванал хрема?

— Не. От полените е. Всяка пролет ми се случва. Сенна хрема. Дори в Аризона не ме подминава. Но никога не хващам хрема.

Гарати отвори уста да отговори, но в ушите му проехтя «буум-буум». Идваше някъде отпред. Изстрели от карабини. После дойде и слухът. Този път бе изгорял Харкнес.

Докато предаваше мълвата назад, Гарати почувства, че нещо в стомаха му се надига. Вълшебният кръг бе разкъсан. Харкнес никога не ще напише своята книга за Дългата разходка. Сигурно вече са изтеглили трупа му нейде край пътя, или са го пъхнали в чувал и са го метнали на платформата. За Харкнес, Дългата разходка бе приключила.

— Харкнес — процеди през зъби Макврайс. — Стария Харкнес, най-сетне си купи билет за родното село.

— Що не вземеш да напишеш една поема за него? — подвикна Баркович.

— Млъкни, убиецо — отвърна Макврайс. Той поклати глава. — Стария Харкнес, копелето му ниедно.

— Не съм убиец! — изкрещя Баркович. — Ще танцувам на гроба ти, белязано лице! Аз…

Цял хор от гневни викове го заглушиха. Баркович продължи да мърмори под носа си, без да откъсва поглед от Макврайс. Постепенно той ускори крачка и ги подмина.

— Знаете ли с какво се занимаваше чичо ми? — попита ги неочаквано Бейкър. Минаваха през сенчест тунел от надвиснали над пътя дървета. Гарати се мъчеше да забрави за Харкнес и Грибъл и да се съсредоточи върху приятната прохлада.

— С какво? — попита Ейбръхам.

— Беше собственик на погребално бюро — отвърна Бейкър.

— Страхотна работа — без никакъв интерес отсече Ейбръхам.

— Като малък все се чудех… — поде замислено Бейкър, но изглежда се заплете в някакви свои мисли. Той погледна Гарати и се усмихна. Усмивката му беше доста странна. — Чудех се, кой ще погребе него. Както всеки от нас се чуди кой подстригва фризьора, или пък кой оперира хирурга. Разбирате ли?

— Абе хич не е лесно да си хирург — рече лениво Макврайс.

— Разбирате какво имам предвид.