— И така, кой извърши това историческо дело, когато дойде мига? — попита Ейбръхам.

— Да — кимна Скрам. — Кой?

Бейкър погледна нагоре към надвисналите клони на дърветата и Гарати за пръв път видя колко изморен вид има.

«Сигурно всички изглеждаме така» — помисли си той.

— Хайде — настоя Макврайс. — Не ни карай да чакаме. Кой го погреба?

— Това е най-старата шега на света — рече Ейбръхам. — И сега Бейкър ще каже: А какво ви кара да мислите, че е умрял?

— Да, ама наистина е умрял — отвърна Бейкър. — От рак на белия дроб. Преди шест години.

— Пушеше ли? — попита Ейбръхам, докато махаше на четиричленно семейство с котка. Котката имаше каишка на врата си. Беше персийска. Имаше зъл и изморен вид.

— Не, дори и лула не е пушил — каза Бейкър. — Ужасно се страхуваше, че може да хване рак.

— О, за Бога, — изръмжа Макврайс. — и кой го погреба в края на краищата? Хайде казвай, та да се върнем най-сетне към световните проблеми, бейзбола, контролираната раждаемост, или каквото там още ни скимне.

— Мисля, че контролираната раждаемост е световен проблем — отбеляза със сериозен тон Гарати. — Моята приятелка е католичка и тя…

— Казвай! — изрева Макврайс. — Кой погреба дядо ти, твойта кожа?

— Чичо ми. Той ми беше чичо. Дядо ми беше адвокат в Шривпорт. Той…

— Хич не ме е еня — пенеше се Макврайс. — Не ме е еня дали дъртият джентълмен е имал три члена, просто искам да знам кой го е погребал, за да може да продължим.

— Всъщност, никой не го погреба. Той пожела да бъде кремиран.

— О, топки мои спаружени — възкликна Ейбръхъм и после започна да се смее.

— Леля ми изсипа пепелта му в една керамична ваза. Държеше я в къщи, в Бейтън Роуг. Опита се да продължи традицийте на чичовия бизнес — в погребалното бюро — но хората някак не можеха да възприемат една жена за погребален агент.

— Съмнявам се това да е било причината — рече Макврайс.

— Защо?

— Мисля, че по-скоро се е заразила от кутсуза на чичо ти.

— Кутсуз ли? Какво искаш да кажеш? — Бейкър изглеждаше заинтригуван.

— Е, трябва да признаеш, че постъпката на чичо ти не е била кой знае каква реклама за фирмата.

— Кое, че умря ли?

— Не бе — Макврайс изглеждаше ядосан. — Че е поискал да бъде кремиран.

Скрам се изкиска приглушено през запушения си нос.

— Сега те пипна, приятелче — рече той.

— Така си мисли — отвърна Бейкър. Двамата с Макврайс се измерваха с погледи.

— Тая история с чичо ти — обади се с уморен глас Ейбръхъм — вече взе да ми омръзва. И ако ми позволите да отбележа…

В този миг Олсон замоли един от войниците да му позволи да си почине малко.

Той не спря да върви, нито забави ход дотолкова, че да получи предупреждение, но гласът му се издигаше и затихваше, молещ, апелиращ, един безкраен монотонен монолог, от който Гарати почувства, че му настръхва козината. Разговорите утихнаха. Всички се втренчиха с ужасени погледи в Олсон. Гарати страшно искаше Олсон да млъкне, преди да започнат да им се подиграват от публиката. Не му се умираше, но ако това стане искаше хората да не си мислят, че е страхливец. Войниците гледаха през Олсон, над него или около него, с вдървени лица, глухи и неми. Всъщност, не бяха неми — от време на време извикваха по някое предупреждение.

Наближаваше осем и до ушите им достигна мълвата, че след шест мили ще стигнат стотната миля. Гарати беше чел някъде че най-голямото количество Участници, достигнали стотната миля е шестдесет и три. Засега имаше голям шанс да счупят рекорда — групата им все още наброяваше шестдесет и девет. Не че това имаше някакво съществено значение.

Отляво на Гарати, Олсон продължаваше да извива с тъжен глас протяжни молби и от това денят ставаше по-горещ и по-неприятен. Няколко момчета му подвикнаха да млъкне, но той или не ги чу, или не им обърна внимание.

Минаха по един покрит дървен мост, обувките им изтрополиха по тънките греди отдолу. До ушите на Гарати ясно достигаха чуруликанията на лястовиците, които си бяха свили гнезда под покрива. Лъхна ги освежителна прохлада и когато излязоха на другия бряг им се стори, че слънцето забива нагорещени игли в тях.

«Ако наистина мислиш, че е топло, почакай да видиш какво ще стане към обед» — рече си той. — Почакай като слезете в полето. Тогава ще те питам, момче“.

Гарати извика за манерка и веднага един войник дотича при него. Той подаде мълчаливо манерката и побърза да се върне на платформата. Гарати чувстваше, че стомахът му се е свил от глад. Но още не беше девет. Ще трябва да почака дотогава. Проклет да е, ако си позволи да умре на празен стомах.

Бейкър изтича напред, огледа се наоколо за зрители и като не видя никой, смъкна си гащите и клекна на пътя. Веднага получи предупреждение. Гарати мина покрай него и в същия миг Бейкър получи второ предупреждение. След около двадесет секунди Бейкър ги застигна, дишайки задъхано. Все още си закопчаваше панталоните.

— Най-бързото сране в живота ми! — извика на пресекулки той.

— Трябваше да ни донесеш и цветен каталог — изръмжа Макврайс.

— Не мога да издържам дълго без да ходя по голяма нужда — продължи Бейкър. — Има хора дето серат веднъж в седмицата. Аз сера всеки ден. Дори вземам разхлабително.

— Да знаеш, че тези разхлабителни ще ти скапят червата — рече Пиърсън.

— Майната им — намръщи се Бейкър.

Макврайс ненадейно изви глава назад и се разсмя.

Ейбръхъм се приближи към тях за да се включи в разговора.

— Дядо ми никога през живота си не е използвал разхлабително, а живя…

— И ти, гледам, си си водил записки — отбеляза Пиърсън.

— Няма да поставиш под съмнение честната дума на дядо, нали?

— Опазил ме Господ! — Пиърсън завъртя очи.

— Добре. Та дядо ми…

— Виж — прекъсна го с тих глас Гарати. Въобще не го интересуваше темата за разхлабителното — гледаше с любопитство към Пърси как-му-беше-името. Направо се беше втренчил в него, без да вярва на очите си. Пърси лекичко се присламчваше към края на пътя. Вече вървеше по песъчливия банкет. От време на време хвърляше уплашен поглед към войниците на платформата, после поглеждаше крадешком към гъстия параван от дървета, само на десетина крачки от него.

— Мисля, че ще се опита да избяга — каза Гарати.

— Ще го застрелят като куче — отвърна Бейкър. Говореше почти шепнешком.

— Май точно в момента никой не гледа към него — намеси се Пиърсън.

— Тогава, за Бога, не гледайте всички на там, че ще го видят! — сопна се ядосано Макврайс. — Тъпанари такива! За Бога!

През следващите десет минути никой от тях не можа да каже нещо разумно. Разговорът лъкатушеше мъчинелно, всички следяха тайно Пърси и войниците на платформата. Всеки преценяваше мислено разстоянието до гъстата гора.

— Не му стиска — промърмори най-накрая Пиърсън и още преди някой от тях да успее да отговори Пърси закрачи без да бърза към дърветата. Две крачки, три, четири. Още една-две и ще я стигне. Обутите му в дънки крака пристъпваха бавно. Отнякъде повя слаб вятър и разчорли потъмнялата му от слънцето руса коса. Приличаше на разузнавач-скаут, излязъл да поогледа дали наоколо има интересни птичи екземпляри.

Нямаше предупреждения. В момента, в който кракът на Пърси бе пристъпил на банкета, той бе изгубил правото на предупреждения. Още от първия миг войниците го бяха забелязали. Горкият стар Пърси как-му-