беше-името, така и не беше измамил никого. Екна гръм и Гарати завъртя поглед от Пърси към войника на платформата. Войникът беше скулптура от чисти, резки линии, пушката — прилегнала в гънката на рамото, главата му — наведена към мерника.
Гарати побърза да погледне към Пърси. Там беше интересното, не беше ли така? Пърси бе спрял на самия ръб на боровата гора. Замръзнал неподвижно на място, той също приличаше на скулптура, както човека, който го бе застрелял. Гарати си помисли, че двамата биха могли да послужат за модел на Микеланджело. Пърси стоеше абсолютно неподвижно под синьото пролетно небе. Едната ръка бе притиснал към гърдите си — както би казал поетът. Очите му бяха разширени, сякаш изпълнени с възторг.
Между пръстите му се прокрадна тъничка червена струйка, в която блеснаха слънчеви лъчи. Старият Пърси как-му-беше-името. Хей, Пърси, майка ти те вика! Хей, Пърси, майка ти знае ли, че си излязъл навън? Хей, Пърси, що за скапано име е това, а? Пърси, Пърси, майка ти те търси. Пърси, трансформиран в огрян от слънцето Адонис, а срещу него злият ловец, във войнишки дрехи. Една, две, три кръгли като монети капки кръв разцъфнаха на потъналите в прах обувки на Пърси и всичко това в рамките на не повече от три секунди. Гарати объркан забави крачка, но все още не бе получил предупреждение.
„О, Пърси, какво ще каже майка ти? Кажи ми, кажи ми, стиска ли ти да умреш?“
Стискаше му. Той се люшна напред, блъсна се в ниското стъбло на едно дърво, завъртя се около него и се просна по гръб. Неповторимата грациозност, красивата симетрия — всичко това си бе отишло. Пърси беше мъртъв.
— И нека със сол бъде засята земята — изрече припряно Макврайс. — Та никога да не поникне ни царевица, ни жито. Проклети да са децата на тази земя, и чадата им да са проклети. Проклети да бъдат делата им и помислите им. Аве Мария, да се свети името ти, помогни ни да затрием от лицето на земята това прокълнато място.
Макврайс започна да се смее.
— Млъкни — дрезгаво изрече Ейбръхам. — Престани с тия глупости.
— Бог е навсякъде — продължи Макврайс като се кикотеше истерично. — Вървим върху Него, а там, назад, мухите пълзят върху Него, всъщност самите мухи са част от Него и нека бъде благословен плодът на твоята утроба, Пърси. Амин, алелюя и филия с фастъчено масло. Отче наш, с десница в станиол увита, да се свети името ти.
— Ще те прасна! — предупреди го Ейбръхам. Лицето му беше пребледняло. — Ще те халосам, Пит!
— Мммммоля се, че, бе човек! — заекна Макврайс и отново се изкикоти. — О, тяло мое греховно! О, свята моя шапко!
— Ако не млъкнеш ще те ударя! — изрева Ейбръхам.
— Спрете — молеше се изплашено Гарати. — Моля ви, не се бийте! Нека… бъдем добри.
— Искаш ли да ти разкрия нещо? — попита с налудничав глас Бейкър.
— Кой те пита тебе, селска мутро?
— Мисля, че той не е достигнал необходимата възраст, за да учавства в този излет — продължи с тъжен глас Бейкър. — Да пукна дано, ако въобще е навършил четиринадесет!
— Майка му го е разглезила — с треперещ глас изрече Адамс. — Личи си — той не откъсваше умоляващ поглед от Гарати и Пиърсън. — Нали си личи, а, момчета?
— Е повече и да иска няма да може да го глези — отсече Макврайс.
Олсон отново започна да плещи нещо на войниците. Онзи, който застреля Пърси бе приседнал с провесени от платформата крака и ядеше сандвич. Наближаваше осем часа. Минаха покрай една огряна от слънцето бензиностанция, облечен в омазнени дрехи монтьор миеше с вода бетонната настилка.
— Ох, как ми се иска да лисне кофата насам — обади се Скрам. — Загрял съм се като пирограф.
— Всички сме така — рече Гарати.
— Никога не съм предполагал, че в Мейн може да става толкова горещо — каза Пиърсън. Гласът му звучеше по-изморено от всякога. — Смятах, че Мейн е от студените щати.
— Е, сега поне знаеш, че не е така — отряза го Гарати.
— Абе, Гарати, ти си бил много забавен — отвърна Пиърсън. — Знаеш ли това? Страхотно забавен си. Божичко, как се радвам само, че се запознах с теб!
Макврайс се разсмя.
— Знаеш ли какво? — озъби се Гарати.
— Какво?
— Имаш кафяво на гащите си — това беше най-умното, което можа да измисли за толкова кратко време.
Минаха покрай поредния паркинг за камиони. Вътре бяха паркирали три автовлака, без съмнение за да сторят път на Дългата разходка. Един от шофьорите загрижено проверяваше маркучите, които се извиваха под огромната хладилна камера, заемаща цялата каросерия. Гарати си представи приятната хладнина, до която се докосва ръката на шофьора. Откъм закусвалнята се разнесе приветствения вик на няколко сервитьорки, шофьорът се обърна, погледна ги изненадано и после размаха към тях среден пръст. Беше едър мъж с изпечен от слънцето врат, който надничаше изпод отдавна непрания потник.
— Този пък защо го направи? — едва не се разплака Скрам. — Какъв гадняр!
Макврайс се разсмя.
— Това е първият искрен човек, който срещаме откакто почна тая налудничава надпревара, Скрам. Човече, ако знаеш само колко ми е мил!
— Натъпкал е хладилната камера с недълготрайни продукти за Монреал — заобяснява Гарати. — Сигурно идва чак от Бостън. А заради нас са го накарали да отбие от пътя. И сега го е страх — че ще си загуби работата, или ще му се развалят продуктите — ако е частник.
— Мръсен номер, а? — това беше Коли Паркър. — Човек никога не знае какво момже да му се случи на пътя. Тръгваш и изведнъж, хоп, спирай! Ама че гаден номер!
— Ти май ги разбираш тия работи? — обърна се Ейбръхъм към Гарати.
— Донякъде — рече Гарати като гледаше Паркър. — Баща ми беше шофьор на камион преди… преди да си отиде. Много работа и малко пари. Онзи отзад сигурно се е надявал да стигне преди нас. Едва ли щеше да избере този път, ако имаше по-кратък.
— Но защо трябваше да ни показва среден пръст? — настояваше Скрам. — В това няма никакъв смисъл. Но Боже мили, съдбата на скапаните му домати едва ли може да се нарече въпрос на живот и смърт!
— Баща ти заряза майка ти, така ли? — обърна се Макврайс към Гарати.
— Баща ми го отведоха Бригадите — отсече с тих глас Гарати. Ужасно му се искаше Паркър, или някой друг да го предизвика в този момент, но никой не посмя да си отвори устата.
Стебинс продължаваше да върви най-отзад. Едва бе подминал паркинга и едрия шофьор вече скачаше в кабината на камиона. Далеч напред карабините отново пропяха своята тъжна песен. Нечие тяло подскочи, завъртя се във въздуха и се просна безжизнено на пътя. Двама от войниците го извлякоха на банкета. Третият им хвърли чувал от платформата.
— И моя чичо го отведоха Бригадите — с известно колебание заговори Уейман. Гарати забеляза, че езикът на едната му обувка се бе измъкнал изпод връзките и шляпаше напред-назад.
— Само глупаците ги отвеждат Бригадите — произнесе отчетливо Коли Паркър.
Гарати погледна към него, жадуващ да го завладее безумен гняв, после сведе глава и отново загледа пътя. Е, добре, баща му беше глупак. Проклет пияница, който не можеше да задържи и два цента в шепата си, камо ли да скрие от околните своите политически възгледи. Гарати почувства че му призлява от умора.
— Затваряй си вмирисаната дупка — хладно изрече Макврайс.
— Ела ти да ми я затвор…
— Не, няма да си цапам ръцете. Просто ти казвам да млъкнеш, копеле такова!
Коли Паркър бавно се приближи към Макврайс и Гарати. Пиърсън и Ейбръхам се отдръпнаха. Дори войниците се изпънаха на платформата, сякаш готови за назряващата буря. Паркър хвърли дълъг поглед на Гарати. Широкото му лице бе обляно в пот, очите гледаха все така нагло и предизвикателно. После той потупа Гарати по рамото.
— Понякога се изпускам. Не исках да те обиждам. Окей? — Гарати кимна уморено и Паркър премести поглед върху Макврайс. — Да ти пикая в устата, Джек — рече той и избърза напред.
