стигне.

Трябва да каже на Стебинс. Стебинс беше малко по-напред, той накуцваше и изглеждаше измършавял. Гарати беше много уморен, но вече не изпитваше страх. Беше спокоен. Чувстваше се чудесно. Той ускори крачка и сложи ръка на рамото на Стебинс.

— Стебинс — повика го Гарати.

Стебинс извърна глава и впери в Гарати чифт замъглени очи, в които в първия миг не се виждаше нищо. Сетне го позна, вдигна ръка и се вкопчи в ризата му. Тълпата нададе яростен рев при този агресивен жест, но единствено Гарати беше достатъчно близо, за да види ужаса в очите на Стебинс, ужаса и мрака, и само Гарати знаеше, че Стебинс се беше вкопчил в него с последна, отчаяна молба за спасение.

— Ох, Гарати — извика той и падна.

И сега ревът на тълпата беше апокалиптичен. Това беше ревът на падащи и разцепващи се планини, на земни трусове. Този рев притисна Гарати. Би могъл и да го убие, но Гарати не можеше да го чуе. Гарати чуваше само собствения си глас.

— Стебинс? — повика той. Наведе се и по някакъв начин успя да го преобърне. Стебинс продължаваше да се взира в него, но отчаянието беше изчезнало. Главата му се поклащаше безжизнено.

Той постави ръка пред устата на Стебинс.

— Стебинс? — повтори Гарати.

Но Стебинс беше мъртъв.

Гарати загуби интерес. Той се изправи на крака и отново пое напред. Аплодисментите сякаш извираха от недрата на земята, а небето беше изпълнено с разноцветни фойерверки. Далеч напред, към него се носеше джип.

„Никакви коли на пътя, проклет глупако. Това е престъпление, могат да те застрелят.“

Майорът стоеше изправен в джипа и отдаваше чест. Готов да изпълни първото желание, всяко желание, каквото и да е желание, дори предсмъртно желание. Наградата.

Зад гърба му, войниците застреляха умрелия Стебинс и сега на пътя беше останал само той, крачещ напред към мястото, където джипът на Майора бе спрял напреко на осевата линия и Майорът слизаше, за да се отправи към него, с вежливо и непроницаемо лице, зад големите огледални очила.

Гарати пристъпи встрани. Не беше сам. Отпред, съвсем наблизо, отново се бе появила черната фигура, тя му махаше с ръка и го зовеше да я последва. Той познаваше тази фигура. Ако се приближи още малко, ще успее да зърне чертите на лицето. Кой ли бе другият противник? Дали не беше Баркович? Коли Паркър? Пърси как-му-беше-името? Кой беше това?

— ГАРАТИ! — ревеше неистово тълпата. — ГАРАТИ, ГАРАТИ, ГАРАТИ!

Дали не беше Скрам? Грибъл? Дейвидсън?

Една ръка се отпусна на рамото му. Гарати я отблъсна нетърпеливо. Черната фигура го зовеше, зовеше го в дъжда, зовеше го да продължи да върви, да продължи да играе. Време беше да започнат. Още толкова много път ги чакаше.

Гарати вдигна ръце напред, сякаш просеше подаяние, и с невиждащ взор се отправи към черната фигура.

И когато ръката отново го докосна по рамото, той намери неизвестно откъде сили и се затича.