— По същата причина, поради която го правят и другите — отвърна Стебинс. Усмихваше се нежно, почти любовно. Устните му бяха напукани, но лицето му изглеждаше все така спокойно, непобедимо. — Всички искаме да умрем, ето защо го правим. Защо иначе, Гарати? Защо иначе?

Рей Гарати затегна колана с концентратите, твърдо решен да не хапне нищо преди девет и половина сутринта. Още отсега усещаше, че ще му е трудно да спази това решение. Стомахът му се гърчеше и свиваше. Навсякъде около него прегладнели Участници шумно се тъпчеха. Вече двадесет и четири часа бяха на път.

Скрам се ухили на Гарати с уста пълна с трохи и сирене и рече нещо приятно, но нечленоразделно. Бейкър стискаше в ръка бурканче с маслини — истински маслини — и ги пъхаше една по една в устата си като картечница. Пиърсън хрускаше бисквити с крем, а Макврайс дъвчеше замислено сандвич с пилешки пастет. Очите му бяха притворени, сякаш беше погълнат от ужасна болка, или неописуемо удоволствие.

Още двама бяха отпаднали от играта между осем и половина и девет, единият от тях беше Уейн, на който бе заложил бензинаджията. Но въпреки всичко бяха успели да изминат деветдесет и девет мили само с тридесет и шест отпаднали.

„Не е ли чудесно? — мислеше си Гарати, усещайки как устата му се изпълва със слюнка докато Макврайс изтисква последните остатъци от тубичката с пилешки пастет и после я захвърля извън пътя. — Страхотно е! Как ми се иска и останалите да тупнат, още сега.“

Един тинейджър с изтъркани дънки успя да спечели надпреварата с жена на средна възраст и пръв стигна да захвърлената от Макврайс празна туба, която за миг бе изминала историческия преход от предмет за употреба в скъпоценен сувенир. Жената беше по-близо до тубата, но момчето тичаше по-бързо и я изпревари на самия финал.

— Благодаря! — извика момчето на Макврайс, размахвайки в ръка смачканата тубичка. Той изтича обратно при приятелите си, като продължаваше да я размахва. Жената го изпроводи с кисел поглед.

— Ти няма ли да ядеш? — попита го Макврайс.

— Наложих си с воля да потърпя.

— Докога.

— До девет и половина?

Макврайс го огледа замислено.

— Практикуваме самодисциплина, а?

Гарати сви рамене, готов за нови иронични подмятания, но Макврайс го гледаше добродушно.

— Знаеш ли какво? — запита той най-накрая.

— Какво?

— Ако имах един долар… един единствен долар, не се чуди… бих го заложил на теб, Гарати. Струва ми се, че само ти имаш шанс да спечелиш играта.

Гарати се разсмя малко пресилено.

— Ти да не ме урочасваш?

— Какво да правя?

— Да ме урочасваш. Все едно да кажеш на център нападателя, че в този мач гол няма да вкара.

— Ами може и така да се каже — отвърна Макврайс. Той протегна ръце пред себе си. Ръцете му леко трепереха. Макврайс ги гледаше намръщено съсредоточен. В погледа му имаше нещо налудничаво. — Надявам се, скоро да му дойде реда на Баркович — рече той.

— Пит?

— Какво?

— Ако трябва да решаваш отново… ако знаеше предварително какво ще бъде… щеше ли пак да учавстваш?

Макврайс свали ръце и погледна към Гарати.

— Ти шегуваш ли се? Май се шегуваш, а?

— Не, сериозно.

— Рей, не бих го направил дори Майорът да забоде пистолета си в топките ми. Това е най-близкото нещо до самоубийството и единствената разлика е, че самоубийството е далеч по-бързо.

— Вярно — обади се Олсон. — Съвършено вярно — той ги надари с изнурена, концлагеристка усмивка, от която стомахът на Гарати се преобърна наопаки.

Десет минути по-късно минаха под огромен надпис в червено и бяло, на който пишеше:

— Имам едно местенце, където ако искат могад да се пъхнат с техния „Клуб сто“ — изръмжа Коли Паркър. — Дълго, с кафяви стени и слънцето никога не огрява вътре.

Изведнъж гъстите борови насаждения, които ограждаха от две страни пътя изчезнаха, скрити зад първата за деня истински гъста тълпа от зрители. Разнесе се оглушителен рев, последва още един и още един. Беше като разбиващ се в скалите прибой. Ослепително блеснаха светкавиците на фотоапарати. Полицаите едва удържаха напиращата напред тълпа, зад опънатите край пътя яркооранжеви въжета. Един от полицаите се вкопчи в дребно, истерично крещящо момче с отдавна немито лице. Момчето размахваше писалка в едната ръка и бележник за автографи в другата.

— Боже! — възкликна Бейкър. — Божичко, погледнете ги само!

Коли Паркър размахваше ръце усмихнат и едва когато Гарати се приближи до него, го чу да повтаря със западняшкия си акцент:

— Пр’ятно ми е да ви видя, проклети глупаци! — усмивка, помахване. — Как си, мамче МакКри, дъртофелница такава? Лицето ти и моя задник — каква двойка биха били, а? Как си, как си?

Гарати вдигна ръка към устата си и се закикоти истерично. Един мъж от първия ред размахваше възторжено табела с името на Скрам, без да забележи, че му се е разкопчал ципа. Малко по-нататък възпълна жена подскачаше, облечена в тесен бански, а плътно зад нея трима студенти се наливаха с бира.

„Каква умопомрачителна дебелана“ — помисли си Гарати и се разсмя още по-силно.

Май те хваща истерията, О Боже, не й позволявай, спомни си за Грибъл… не й позволявай… недей…

Но нищо не можеше да направи. Смехът бълваше от гърдите му, докато накрая стомахът му се сви на върви и той започна да пристъпва превит одве. Някой го викаше, крещеше, мъчейки се да надсили рева на тълпата. Беше Макврайс.

— Рей! Рей! Какво има! Наред ли си?