— Какво отвратително копеле — проговори мрачно Макврайс.

— Един дол дренки с Баркович — каза Ейбръхам. — А може би е малко по-добър.

— Освен това — заговори сякаш на себе си Пиърсън — какво значи всъщност да те отведат Бригадите? Каквото и да е, сигурно е по-добро отколкото това което нас ни чака. Не съм ли прав?

— Откъде знаеш? — попита Гарати. — Откъде бихме могли да знаем всички ние?

Баща му беше едър русоляв мъжага с топовен смях, който за Гарати звучеше сякаш се разцепват планини. След като загуби камиона си, той се прехвърли на държавни камиони, в един гараж в Брънсуик. И всичко щеше да е наред, ако Джим Гарати се бе постарал да запази за вкъщи политическите коментари. Защото, когато работиш за Държавата, тя е дваж по-чувствителна към всяка твоя дума и винаги готова да повика Бригадите, ако нещата не вървят на добре. А Джим Гарати съвсем не беше от големите почитатели на Дългата разходка. И така един ден той получи бърза телеграма, а на следващия на вратата позвъниха двама войници и той бе отведен, а жена му затвори зад него вратата с побледняло лице и когато Гарати я попита, къде отвеждат войниците татко, тя го зашлеви през лицето толкова силно, че от устата му потече кръв и започна да крещи: „Млъквай! МЛъквай! Млъквай!“ Гарати повече не видя баща си. Оттогава изминаха единадесет години. Премахнали го бяха от живота с изкусна артистичност. Безшумно, стерилно, пастьоризирано и обезпърхотено.

— Брат ми също имаше проблеми със закона — рече Бейкър. — Не с Държавата, просто със закона. Веднъж открадна кола и избяга с нея чак в Хатизбърг, Мисисипи. Дадоха му две години условно. Сега вече е мъртъв.

— Мъртъв ли? — гласът бе сух, лишен от емоция. Олсон отново се бе приближил към тях. Измъченото му лице сякаш се бе отделило на миля от тялото.

— Сърдечен удар — обясни Бейкър. — Беше само с три години по-голям от мен. Мама все казваше, че той бил нейният кръст на съдбата, но това си му остана единственото прегрешение. Виж с мен не беше така. Близо три години учавствах в нощни набези.

Гарати го огледа отгоре до долу. В умореното лице на Бейкър се четеше срам, но там имаше и достойнство. Слънчев лъч прониза клоните на дърветата и озари лицето му.

— Знам, че можеха да ме отведат Бригадите, но не ми пука. Бях само на дванадесет, когато се забърках в тая работа. Нищо повече от едно момче, което излиза на нощни набези. Умни и патили глави мъдруваха, а на нас ни казваха къде да ходим и какво да правим — ако станеше нещо, Бригадите щяха да отведат нас, а не тях. Реших да се откажа след като една нощ запалихме кръст пред къщата на някакъв негър. Ужасно се изплаших. И ме беше срам. Защо, по дяволите, трябва да се палят кръстове, пред къщите на разни нещастни негри? Мили Боже, мислех че това са неща от миналото! Ами така си е, де — Бейкър поклати развълнувано глава. — Не е редно.

В този миг карабините отново изгърмяха.

— Още един си отиде — рече Скрам. Гласът му прозвуча приглушено и носово. Той изтри носа си с опакото на ръката.

— Трийсет и четири — каза Пиърсън. Той извади от джоба си дребна монета и я прехвърли в другия джоб. — Взех със себе си деведесет и девет монети. Всеки път щом някой получи картон, прехвърлям по една в другия джоб. И когато…

— Това е отвратително! — възкликна Олсон. Той изцъкли подпухналите си очи към Пиърсън. — А къде ти е часовникът на смъртта? Къде са ти вуудуу-куклите?

Пиърсън предпочете да не отвръща. Той обърна засраменото си лице към обширното поле, през което минаваха. Най-сетне събра сили и промърмори:

— Нищо лошо не исках да кажа с това. Нося ги просто за късмет. Това е всичко.

— За мен е мръсно — изграчи Олсон. — Мръсно е, мръс…

— О, стига вече — прекъсна го Ейбръхам. — Ходиш ми по нервите.

Гарати си погледна часовника. Беше осем и двадесет. Четиридесет минути до раздаване на храната. Той си помисли какво неописуемо удоволствие би било да отскочи до една от крайпътните закусвални, които се появяваха периодически, да преметне якето си през облегалката на стола, да вдигне крака на перилата (о, Божичко, какво облекчение!) и да си поръча пържола с лук и пържени картофи, и голяма купа с ванилов сладолед поръсен със сладко от ягоди за десерт. Или може би двойна порция спагети, кюфтета и италиански сусамени хлебчета. И мляко. Голяма кана с мляко. По дяволите всички тези туби и манерки с дестилирана вода. Мляко и пълна трапеза и място, където да се опънеш. Няма ли да е чудесно?

Точно пред тях, край пътя се бе разположило на пикник петчленно семейство — майка, баща, момче, момиче и белокоса баба. Похапваха сандвичи, а в чашите димеше топло мляко с какао. От време на време махаха на Участниците.

— Чудаци — промърмори Гарати.

— Какво каза? — попита Макврайс.

— Казах, че бих искал да седна и да похапна нещо. Погледни тези там. Гадни свине.

— И ти би правил същото — рече Макврайс. Той помаха с ръка усмихнат — запази най-блестящата порция от усмивката си за белокосата баба, която също му махаше, дъвчейки — по-точно би било да се каже преживяйки — някакъв санвдич с яйце.

— Проклет да съм ако го направя. Да седиш и да си похапваш кротичко сандвич, докато ние тук гладуваме…

— Е, чак пък да гладуваме. Само усещаме глад.

— Гладен съм като…

— Духът над материята — изрецитира Макврайс. — Духът над материята, мой млади приятелю — приличаше на неделен проповедник.

— Върви по дяволите. Просто не искаш да го признаеш. Тези хора са животни. Дошли са, за да видят как нечий мозък се пръска по асфалта, ето защо са тук. Няма да имат нищо против, ако това е твоят мозък.

— Не в това е въпроса — спокойно продължи Макврайс. — Нали сам ми каза, че като малък си ходил да гледаш една Дълга разходка?

— Да, но тогава не знаех какво е това!

— Е, значи всичко е ясно, нали? — Макврайс се изсмя късо и зло. — Вярно е, че са животни. Да не мислиш, че току що си открил нещо ново? Чудя се от време на време, как може да си толкова наивен. Не си ли чувал, че френските благородници, обичали да се чукат с любовниците си след като гледат някое гилотиниране. Старите римляни също си падали по половите игри по време на гладиаторски битки. Това е забавлението, Гарати. Нищо ново няма тук — той отново се разсмя. Гарати го гледаше като омагьосан.

— Продължавай — окуражи някой Макврайс. — Финалът е близо. Защо не щурмуваш?

Не се наложи Гарати да се обръща. Разбира се, беше Стебинс. Стебинс, този недохранен Буда. Краката му продължаваха механично да пристъпват, но той не обръщаше внимание, че са подпухнали и с надути сякаш от гной ходила.

— Смъртта е страхотен стимулант на всички апетити — рече Макврайс. — Какво ще кажеш за двете момичета и Грибъл? Искаха до почувстват какво е това да се чукаш с мъртвец. А сега за Нещо Съвършено Ново и Различно. Не знам, дали Грибъл получи нещо от тази история, но те със сигурност получиха. Същото е и с всички останали. Няма никакво значение, дали ядат, пият, или са се проснали на тревата. Всичко това е много по-приятно, когато го правиш докато гледаш край теб да минават мъртъвци. Но дори и това не е най-важното на тази малка експедиция, Гарати. Най-важното е, че те са умниците. Не тях хвърлят на лъвовете. Че не са тези, които се клатушкат, с надежда че няма да им се наложи да серат с две предупреждения над главите си. Ти си глупак, Гарати. И ти и аз и Пиърсън и Баркович, всички ние сме глупаци. И Скрам е глупак, защото си мисли, че разбира нещо, но всъщност нищо не разбира. И Олсон е глупак, защото твърде късно разбра нещата. Те са животни, вярно. Но защо, по дяволите си мислиш, че това ни прави човешки същества?

Той замълча задъхан.

— Това е — продължи. — Накара ме да го кажа. Проповед номер 342 в серия от шест хиляди и т.н., и т.н. Скъси ми живота най-малко с пет часа.

— Тогава защо го правиш? — попита го Гарати. — Щом знаеш толкова много, щом си толкова сигурен, защо го правиш?