— Не.

— Никой от нас няма да го направи. Ще видиш.

— Стебинс?

Стебинс вдигна въпросително вежди.

— Сигурен си, че ще спечелиш, нали?

— Да — съвършено спокойно. — Абсолютно сигурен съм — и той изостана назад.

В 5:25 получи червен картон Яник. А в 5:30, точно както бе предсказал Стебинс, се появи Майорът.

От начало се чу ревът на мощния двигател, после джипът изскочи иззад хълма, който току що бяха изскачили и се понесе край тях. Майорът бе застанал мирно. Както и предния път в едната си ръка стискаше жезъла, а с другата отдаваше чест. Гарати усети, че се изпълва с някакво странно чувство на гордост.

Не всички викаха възторжено. Коли Паркър се изплю на земята. Баркович навири нос. Макврайс гледаше напред, устните му се мърдаха беззвучно. Олсон изглежда въобще не забеляза преминаването на Майора — отново се бе съсредоточил върху краката си.

Гарати беше от тези, които викаха. Също и Пърси как-му-беше-там-второто-име и Харкнес, дето искаше да напише книга и Уейман и Арт Бейкър и Ейбръхъм и Следж, който тъкмо бе получил второ предупреждение.

После Майорът изчезна някъде напред. Гарати изпита срам от себе си. В края на краищата — беше загубил доста енергия.

Не след дълго край пътя се появи гараж за стари коли, откъдето ги поздравиха със салют от двадесет и един клаксона. От високоговорителя нечий изкуствено приповдигнат глас съобщи на Участниците — и на зрителите — че няма нищо по-велико на този свят от автомобил „Додж Макларен“. Гарати намери това за малко обезкуражително.

— Чувстваш ли се по-добре? — запита той Макврайс.

— Ами да — отвърна Макврайс. — Страхотно. Смятам все така да си вървя, докато всички край мен изпопадат като круши. Голяма забава ще бъде. Току що завърших някои изчисления наум — математиката беше моя любим предмет в училище — и стигнах да заключението, че с темпото, с което намаляваме ще изминем поне още триста и двадесет мили. А това е далеч от рекордното разстояние.

— Слушай, Пит, що не земеш да се гръмнеш с тия глупави приказки — тросна се ядно Бейкър. За първи път го виждаха разгневен.

— Съжалявам, мамче — отвърна мрачно Макврайс, но все пак млъкна.

Денят ставаше все по-светъл. Гарати разкопча ципа на якето си. После го преметна през рамо. Пътят в този район беше равен. Тук-там се виждаха самотни вили, малки фабрички и ферми. Вместо боровете, които надвисваха над пътя през нощта, сега се срещаха крайпътни закусвални, бензиностанции и от време на време по някое дървено ранчо. Почти всички носеха табела: ЗА ПРОДАН. На два прозореца Гарати зърна познатия надпис:

— Къде е океанът? — попита го Коли Паркър. — Тук страшно напомня на Или-ной.

— Продължавай да вървиш — рече му Гарати. Отново се бе замислил за Джен и Фрипорт. Фрипорт беше на океана. — Там си е. На около сто и осемдесет мили на юг.

— По дяволите — изруга Коли Паркър. — Що за лайнарски щат е тоя.

Паркър беше едро мускулесто момче, облечено с поло. Очите му гледаха дръзко и дори изминалата нощ изглежда не бе успяла да смекчи тази дързост.

— Навсякъде тия гадни дървета! Има ли въобще някакъв град в тази проклета област?

— Ние по тоя край сме странни хора — рече Гарати. — Ние смятаме, че е по-забавно да дишаш чист въздух, отколкото смог.

— Никакъв смог няма в Джойлет, лайно такова — изсъска разярено Коли Паркър. — Защо ме лъжеш?

— Може да няма смог, ама въздухът е като от фурна — отвърна Гарати. Беше разгневен.

— У дома за подобно нещо щях да ти завъртя топките.

— Стига, момчета — намеси се Макврайс. Отново се бе възстановил и на устните му играеше познатата иронична усмивка. — Защо не уредите този въпрос като джентълмени? Първият, на когото пръснат черепа ще почерпи победителят една бира.

— Ненавиждам бирата — механично отвърна Гарати.

Паркър се изкиска.

— Ама и ти си един дръвник — каза той и изостана назад.

— Изнервен е — оправда го Макврайс. — Всички сме изнервени тази сутрин. Дори и аз. А какъв хубав ден. Не мислиш ли, Олсон?

Олсон не отговори.

— И Олсон май нещо не е на себе си — изрече с поверителен глас Макврайс. — Олсон! Хей! Хенк!

— Що не го оставиш на мира? — попита Бейкър.

— Ей, Хенк! — извика Макврайс, без да обръща внимание на Бейкър. — Искаш ли малко да се поразходиш?

— Върви по дяволите — измърмори Олсон.

— Какво? — весело извика Макврайс като постави ръка на ухото. — К’во кайш, баби?

— По дяволите! По дяволите! — изкрещя Олсон. — Върви по дяволите!

— Значи това казваш — кимна с мъдър вид Макврайс.

Олсон отново сведе поглед към краката си, а Макврайс очевидно се умори да го хапе… ако това бе, което правеше.

Гарати се замисли върху думите на Паркър. Паркър беше копелдак. Паркър беше кръчмарски юначага и купонен побойник. Паркър беше герой с кожено яке. Какво знаеше той за Мейн? Гарати бе прекарал целия си живот в Мейн, в малко градче на име Портвил, недалеч от Фрипорт. Население 970, един-два светофара в центъра, но с какво повече го превъзхождаше Джойлет, „Или-ной“, по дяволите?

Бащата на Гарати обичаше да казва, че Портвил е едно от малкото градчета в щата с повече гробове, отколкото жители. Но градчето бе чисто. Вярно, имаше безработица, караха стари, изгнили коли и се бореха с немотията, но все пак — градчето бе чисто. Единственото събитие бе голямото Бинго всяка сряда в хамбара (последният печелеше двайсет фунтова пуйка и двадесет доларова банкнота), но иначе градчето бе чисто. И спокойно. Какво не му е наред на това?

Той хвърли злобен поглед през рамо към Коли Паркър. „Този път ти се размина, приятелче, така да знаеш. Можеш да си пъхнеш твоя Джойлет с вмирисаните му сладкарници и каквото има там още знаеш къде. Пъхни си ги напреко, ако влезе“.

Той отново се замисли за Джен. Имаше нужда от нея. „Обичам те, Джен“ — повтаряше си Гарати. Не беше глупак, осъзнаваше, че сега за него тя е повече от всичко на света. Беше се превърнала в символ на живота. Щит, срещу внезапната смърт, която дебнеше в камионетката. Искаше я все повече и повече, защото тя символизираше времето, в което ще може да разполага свободно със себе си.

Наближаваше шест без четвърт. Гарати се втренчи към струпалата се на следващото кръстовище групичка жени. Една от тях носеше тесен пуловер и опънати по краката панталони. На ръцете си имаше златни гривни, които подрънкваха, докато им махаше. Гарати чуваше съвсем ясно това дрънкане. Почти несъзнателно той започна да й маха. Продължаваше да си мисли за Джен, която бе дошла от Кънектикът, която изглеждаше толкова спокойна и самоуверена, със своята дълга руса коса и обувки без токове. Носеше ниски обувки, защото самата тя бе доста висока. Запозна се с нея в училище. Всичко започна бавно, но после събитията се затъркаляха. Господи, как само се затъркаляха!

— Гарати?

— А-ха?

Беше Харкнес. Имаше загрижен вид.

— Имам мускулна крампа на десния крак, човече. Не зная дали ще мога да вървя с нея — очите му сякаш молеха Гарати да направи нещо.

Гарати просто не знаеше какво да каже. Гласът на Джен, нейният смях, мекият бледорозов пуловер,