няма никакво значение дали си прекарал деня с някой или не — при всички случаи накрая ще останеш сам.“ Имаше чувството, че е изминал с ума си не по-малко мили, отколкото с краката си. Мислите продължаваха да го спохождат една след друга и нямаше никакъв начин да ги спре. Сигурно така се е чувствал Сократ, след като е гаврътнал предложената му чаша с отвара от бучиниш.

Малко след пет подминаха първата група зяпачи за деня. Четири малки момчета бяха седнали с кръстосани по индиански крака, пред една палатка, опъната досами пътя. Едното все още бе увито в спалния си чувал и приличаше на задрямало ескимосче. Поклащаха напред-назад ръце като метрономи. Лицата им бяха сериозни.

Не след дълго пътят се вля в друг, по-голям път. Платното беше значително по-широко, трилентово. После отляво се появи малък крайпътен ресторант и всички започнаха да махат и да подсвиркват на трите сервитьорки, седнали на стълбите пред ресторанта, за да им покажат колко са бодри. Единственият, който звучеше малко по-сериозно в заканите си беше Коли Паркър.

— Петък вечер — ревеше с цяло гърло той. — Не забравяй. Двамата с теб, петък вечер.

Гарати си помисли, че всички те се държат малко детински, но въпреки това помаха вежливо с ръка. Така или иначе, сервитьорките изглежда нямаха нищо против. Участниците се разпръснаха по широкото шосе, вече почти всички се бяха събудили от утринните лъчи на настъпващия нов ден — втори май. Гарати зърна за миг лицето на Баркович и си помисли, че в поведението му има известна доза мъдрост — без приятели наоколо, сигурно не би имало и за кого да тъжиш.

Само след няколко минути се разнесе поредния слух и този път слухът беше шега. Брус Пастор, момчето което вървеше пред Гарати се обърна и рече:

— Чук, чук, Гарати.

— Кой е тук?

— Майорът.

— Майор кой?

— Майорът, който чука майка си преди закуска — рече Брус Пастор и избухна в гръмогласен смях. Гарати се изкиска и предаде шегата на Макврайс, който пък я разказа на Олсон. Когато шегата се върна за втори път при тях, Майорът вече чукаше своята прабаба преди закуска. При третия път пък чукаше Шейла, бедлингтонският териер, с който го показваха на една дузина рекламни плакати.

Гарати все още се кискаше на поредната шега, когато забеляза, че смехът на Макврайс ненадейно бе пресекнал. Гледаше със замръзнал поглед войниците на камионетката. Лицата им бяха все така безстрастни.

— Вие това за смешно ли го намирате? — извика внезапно той. Острият му глас проряза като нож смеха на другите и той секна. Лицето на Макврайс бе потъмняло от нахлулата кръв. По-ярко от всякога се открояваше мъртвешки бледият белег, сякаш бе дамга на позора, и за миг Гарати си помисли, че ще Макврайс ще получи удар.

— Майорът чука себе си, ето какво мисля аз! — изрева пресипнало Макврайс. — А вие момчета, вероятно се оправяте един друг. Смешно, а? Много смешно! Смейте се тогава, копелета такива! СМЕЙТЕ СЕ, КАКВО ЧАКАТЕ?

Останалите Участници погледнаха с безпокойство към Макврайс и после започнаха да се отдръпват настрани.

Изведнъж Макврайс се втурна към камионетката. Двама от тримата войници на платформата вдигнаха пушки, но Макврайс се спря на крачка от тях и размаха юмрук над главата си, като загубил ума си диригент.

— Хайде, слезте долу! Оставете проклетите си пушки и слезте! И тогава ще ви покажа кое е смешно!

— Предупреждение! — произнесе един от тях с напълно безизразен глас. — Предупреждение 61! Второ предупреждение!

„О, Божичко!“ — помисли си уморено Гарати. „Скоро ще му покажат картона, а е толкова близко… толкова близко до тях… сигурно ще литне във въздуха като Фрики Д’Алесио.“

Макврайс отново се втурна, застигна камионетката и се изплю върху платформата. Храчката се виждаше ясно на прашната метална стена.

— Хайде! — изкрещя Макврайс — Слезте долу! Един по един или всички наведнъж, не ми пука!

— Предупреждение! Трето предупреждение 61! Последно предупреждение!

— Майната им на вашите предупреждения!

Изведнъж, без да осъзнава какво върши, Гарати се обърна и се затича обратно, получавайки на свой ред предупреждение. Само отчете този факт, почти подсъзнателно. Войниците вече насочваха карабините си към Макврайс. Гарати го сграбчи за ръката.

— Тръгвай.

— Махай се оттук, Рей! Сега ще се справя с тях!

Гарати вдигна ръце и блъсна с всичка сила Макврайс.

— Сега ще те застрелят, задник такъв!

Покрай тях мина Стебинс.

Макврайс вдигна очи към Гарати, сякаш едва сега го бе познал. Само след секунда Гарати получи трето предупреждение. Нямаше никакво съмнение, че броени мигове делят Макврайс от смъртта.

— Върви по дяволите — изръмжа безчувствено Макврайс и закрачи отново.

Гарати се изравни с него.

— Просто се уплаших, че краят ти е близо, това е всичко — рече той.

— Ама не беше, благодарение на мускетаря — мрачно отвърна Макврайс. Ръката му отново докосна несъзнателно белега. — Майната му, така или иначе всички ще си получим картона.

— Все някой ще победи. Може да си ти, или аз.

— Всичко е измама — рече с треперещ глас Макврайс. — Няма победител, няма Награда. Просто отвеждат последния Участник зад някоя плевня и там го застрелват.

— Не бъди такъв изкретенясал глупак! — извика гневно Гарати. — Нямаш и най-малката представа какви глупости дрън…

— Всички ще загубят — натърти Макврайс. Очите му надничаха от тъмните пещери на неговите хлътнали орбити като диви зверчета. Наоколо нямаше никой. Останалите Участници продължаваха да вървят на известно разстояние от тях. Поне засега. Макврайс си беше изпуснал нервите и Гарати също до известна степен — след като беше действал против собствените си интереси, когато се върна при него. Без съмнение беше спасил Макврайс от участта да бъде двадесет и осмият.

— Всички ще загубят — повтори Макврайс. — По-добре да ми повярваш.

Пресякоха един железопътен прелез. После минаха под бетонен мост. На отсрещната страна имаше закусвалня със спуснати кепенци. На входа пишеше:

Олсон получи предупреждение.

Някой потупа Гарати по рамото и той се обърна. Беше Стебинс. Не изглеждаше нито по-добре, нито по- зле от предишната нощ.

— Твоето приятелче май хич не обича Майора — рече той.

Макврайс се направи че не чува.

— Мисля, че да — кимна Гарати. — Аз самият също вече не бих го поканил на чай.

— Погледни назад.

Гарати погледна. Още една камионетка ги следваше, а отдолу се задаваше трета.

— Майорът идва — каза Стебинс — и всички ще го поздравят. — Той се усмихна и заприлича в лицето на гущер. — Все още не го мразят достатъчно. Още не. Само си мислят, че го мразят. Мислят си, че са минали през ада. Но чакай да настъпи нощта. Чакай да видиш утре.

Гарати го погледна объркано.

— А какво ще стане ако започнат да свиркат, да викат „у-у-у“ и да го замерят с празни консерви?

— Ти смяташ ли да свиркаш, да викаш „у-у-у“ и да хвърляш консерви?