толкова се е усилил, че скоро ще заглуши туптенето на сърцето му. Звукът бе станал важен като живота — той бе последна бариера преди смъртта.

Очите му бяха подпухнали, неподвижни. Клепачите натежаваха. Запасите от енергия сякаш се топяха в някаква отходна тръба, вътре в него. Войниците с монотонна последователност извикваха предупреждения, но никой не получи картон. Дори Баркович беше замлъкнал. Стебинс отново се бе превърнал в призрак, невидим някъде отзад.

Стрелките на часовника показваха 11:30.

„Наближава часът на вещиците“ — помисли си той. Когато църковните гробища се прозяват и от тъмната паст изпълзяват трупове. Когато малките деца ги отнася Торбалан. Когато съпруги и любовници се впускат във вихъра на похотливи игри. Когато пътниците се размърдват неспокойно в нощния влак от Грейхаунд за Ню-йорк. Когато по радиото пускат Глен Милър, а келнерите се готвят да обърнат столовете на масите и…

Изведнъж пред очите му се появи лицето на Джен. Спомни си как я целуна на Коледа, точно преди половин година, под лъскавите гирлянди, които майка му бе окачила в кухнята. Детски работи. Внимавай къде стъпваш. Устните й бяха изненадани, нежни, податливи. Една хубава целувка. Целувка, за която можеш да мечтаеш. Първата му истинска целувка. По-късно, когато я изпрати до вкъщи той я целуна повторно. Стояха пред тяхната врата, в занемялата белота на стелещия се коледен сняг. Беше нещо повече от една хубава целувка. Ръцете му бяха обвили кръста й. Нейните — сключени зад врата му, очите й затворени (но той тайно я поглеждаше), нежния допир на гърдите й, които се очертаваха под мекия пуловер. Почти бе готов да й каже, че я обича, но… щеше да е прекалено бързо.

Всеки от тях научи по нещо от другия. Тя го научи, че книгите са нещо, което се чете, но не се събира (той бе свикнал да се вкопчва във всяка книга, което забавляваше неимоверно Джен и в началото това го дразнеше, но благодарение на нея видя смешната страна на този навик). А Гарати я научи да плете. Не беше ли странно? Баща му го бе научил да плете… преди да го отведат Бригадите. Той на свой ред се беше научил от баща си. Беше нещо като мъжка традиция в клана Гарати. От самото начало Джен бе очарована от новия стил на плетене и доста бързо го остави зад себе си и докато той плетеше покривки и шалове, тя се прехвърли на пуловери, правеше искусни шарки на жилетки и толкова напредна, че дори плетеше цели кукли от разноцветни конци.

Освен това Гарати я научи да играе румба и ча-ча-ча, танци, които владееше добре благодарение на придобитите умения от честите посещения на Клуба по модерни танци, който мисис Амелия Доргенс организираше всяка събота вечер… майка му бе настоявала да ходи там и той упорите се бе противил на тази идея. Но в края на краищата майка му се наложи и слава Богу.

Представи си бягащите по лицето й сенки, начина, по който върви, нежните извивки на нейният глас, стройната й снага и изведнъж се запита ужасен какво търси тук и накъде е тръгнал по тези тъмни пътища. Искаше тя да е до него сега. Искаше я, искаше да го правят отново и отново и всеки път по различен начин. После изведнъж си представи Майора, представи си загорялото му от слънцето лице, мъжествените мустаци, огледалните очила и ужасът сякаш се утрои и го удари в петите. Краката му омекнаха. „Какво търся тук“ — питаше се отчаяно той, но отговор нямаше и Гарати повтаряше въпроса отново и отново: „Защо съм…“

Карабините изгърмяха в мрака и след това нечие тяло се строполи на пътя. Отново го завладя познатия страх, гърлото му се сви, прииска му се да побегне, да се шмугне в храсталака и да тича, докато намери Джен и се озове в безопасност.

Макврайс вървеше заради Баркович. Той реши да се съсредоточи върху Джен. Да върви заради нея. На първия ред винаги се пазеха места за роднини и близки на Участниците. Там ще я види.

Спомни си за момичето, което бе целунал през деня и се изчерви от срам.

„Откъде си толкова сигурен, че ще успееш? Крампи… пришки… рани… охлузвания… някой безкраен хълм… дори един разбит нос и си свършен. Откъде си толкова сигурен, че ще успееш?“

Ще успея, ще успея.

— Поздравления — изненадващо проговори над рамото му Макврайс и той подскочи.

— А?

— Полунощ е. Доживяхме да започнем новия ден на борба, Гарати.

— И още много други — додаде Ейбръхам. — Поне за мен. Не че ви подценявам, разбира се.

— Ако ви интересува, до Олдтаун има сто и пет мили — отбеляза уморено Олсон.

— Кой го е еня за Олдтаун? — скастри го Макврайс. — Някога бил ли си там, Гарати?

— Не.

— Ами Оугюста? Божичко, винаги съм си мислел, че е в Джорджия.

— Да, бил съм в Оугюста. Това е столицата на щата…

— На района — прекъсна го Ейбръхам.

— Седалище на Губернатора на щата, железопътен възел, има кина…

— Вие в Мейн имате ли ги тия работи? — попита Макврайс.

— Ами, това все пак е една малка столица, макар и на щат — отвърна с усмивка Гарати.

— Почакай само да видиш Бостън — заяви Макврайс.

Някой изпъшка отегчено. Далеч напред се разнесоха викове, чуваха се възторжени възгласи и дюдюкания. Гарати с тревога осъзна, че викат неговото име. На около половин миля пред тях се виждаше някаква изоставена ферма. Някой бе закачал отпреде й петромаксова лампа, под която се поклащаше огромен надпис, по дължината на цялата къща:

— Ей, Гарати, а къде са родителите? — извика някой.

— Вкъщи, правят деца — отвърна засрамен Гарати. Нямаше никакво съмнение, че в Мейн всички са за него, но той намираше цялата тази шумотевица за малко изморителна и досадна. Между многото други неща, които научи за себе си през последните петнадесет часа, Гарати откри че не си пада да бъде в центъра на внимание. Мисълта, че милиони жители на щата говорят за него, залагат на него (при дванадесет към едно, както бе споменал строителният работник… дали това означаваше, че шансовете му са добри, или лоши?), тази мисъл направо го плашеше.

— Човек би си помислил, че някъде наоколо са засадили дузина пухкави, сочни родителчета, а? — попита Дейвидсън.

— Като нов сорт картофи, нали? — намеси се и Ейбръхам.

Задявките бяха с половин уста и не продължиха дълго. Пътят бе в състояние да убие всякакво желание за задявки. Преминаха още един мост, този път железобетонен, над доста по-голяма река. Долу под тях, водата се поклащаше сякаш е черна коприна. В тревата зад реката пропяха щурци и не след дълго, някъде към дванадесет и петнадесет, отново заваля.

В предните редици някой засвири на хармоника. Не свири дълго (Препоръка 6: Пази си дъха), но беше ужасно приятно. Мелодията малко приличаше на „Стария негър Джо“ — „Чуй таз тъжна песен, що над полята се носи, черните всички оплакват, на Еуинг жестоката участ, че хладната пръст го прие“.

Не, не беше „Стария негър Джо“, по-скоро някоя от расистките песни на Стивън Фостър. Добрият стар Стивън Фостър. Алкохолът го вкара в гроба. Също и По, както се оказа. По некрофилът, който се оженил за четиринадесет годишната си племенничка. Което значи, че на всичко отгоре е и педофил. Съвсем пропаднали типове и той и Фостър. „Ако само бяха доживяли да видят Дългата разходка“ — помисли си Гарати. „Сигурно щяха да са сред организаторите на първия по рода си «Гробарски мюзикъл». Песнички, като: «Надолу по студения, мрачен път», или «Легендарната крачка», или…“

Отпред някой започна да крещи и Гарати почувства, че кръвта му се смразява. Гласът бе съвсем детски. Дори не крещеше нещо конкретно. Просто крещеше. От групата се отдели тъмна фигура, пресече банкета точно пред камионетката (Гарати дори не бе забелязал кога камионетката се бе присъединила към тях след като спря на полуразрушения мост) и побягна към гората. Екнаха няколко изстрела. С оглушителен трясък