вървеше съвсем сам.

В единайсет и десет преминаха шейсетата миля. Никъде не се виждаше срутен мост. Гарати тъкмо бе решил, че този път слухът е бил неверен, когато групата прехвърли един невисок хълм и под тях се разкри озарена от електрическа светлина площадка, на която кипеше напрегната работа.

Светлината идваше от няколко спряни пред малък дървен мост камиони, отдолу бушуваше планинска река.

— Ама страшно обичам мостовете — рече Олсон и се почерпи от цигарите на Макврайс. — Страшно.

Но щом наближиха, Олсон издаде кратко, гърлено възклицание и захвърли цигарата в храстите. Една от подпорите на моста беше отнесена заедно с масивните греди на свода, но работната група правеше всичко възможно да отстрани повредата. В средата на буйния поток беше забит телефонен стълб, привързан за бетонна тежест. На мястото на отнесения свод бяха поставили задна платформа от товарен камион. Макар и скалъпен набързо, импровизираният мост щеше да свърши работа.

— Мостът на Сан Луис Рей3 — каза Ейбръхам. — Може би отново ще падне, ако тези отпред подскочат върху него.

— Не се надявай — отвърна Пиърсън и после продължи с отаян, почти разплакан глас: — О, по дяволите!

Предният отряд, който бе намалял до три-четири момчета стъпи на моста. Стъпките им кънтяха, докато пресичаха платформата. Само след минута бяха на отвъдната страна и продължиха без да се оглеждат назад. Камионетката спря. Двама от войниците скочиха и закрачиха редом с момчетата. Още двама имаше от другата страна, те продължиха с предната група. Отдолу бушуваше реката.

До един опръскан с асфалт камион с надпис: ПЪТНО СТРОИТЕЛСТВО И РЕМОНТ се бяха подпряли двама мъже в светлоотразително облекло. И двамата пушеха. Носеха зелени гумени ботуши. Очите им не се откъсваха от минаващите край тях Участници. Покрай тях преминаха Дейвидсън, Макврайс, Олсон, Пиърсън, Бейкър и когато наближи Гарати, единият от мъжете захвърли цигарата си в потока и рече:

— Това е той. Това е Гарати.

— Продължавай все така, момче — извика другият. — Заложил съм десет долара на теб, при дванадесет към едно!

Гарати зърна навит на руло телефонен кабел в каросерията на камиона. Значи те бяха тези, които се грижеха да не спира нито за миг. Той им махна с ръка и стъпи на моста. Платформата, която бяха сложили на мястото на отнесените греди избумка под краката му и мостът остана зад него. Пътят рязко сви и светлината зад тях изчезна.

— Случвало ли се е някога да спират някоя Дълга разходка? — попита Харкнес.

— Не мисля — отвърна Гарати. — Още материал за книгата ли събираш?

— Не — рече Харкнес. Гласът му звучеше уморено. — За лична информация.

— Всяка година спира — намеси се Стебинс зад тях. — Веднъж.

Никой не отговори на това.

Половин час по-късно Макврайс се изравни с Гарати и известно време вървя мълчаливо до него. След това попита с тих глас:

— Мислиш ли, че ще победиш, Рей?

Гарати потъна в дълги размисли.

— Не — отвърна най-сетне той. — Не, аз… не.

Откровеното признание сякаш го уплаши. Представи си как получава картон, не, получава куршум, представи си онези последни, безкрайно дълги секунди на ясно съзнание за предстоящото, смразяващия мрак в дулата на карабините. Застинали крака. Изтичащи навън черва. Мускули, гениталии, мозък, всичко размесено в безформената, кървава каша на забравата.

Той преглътна мъчително.

— А ти какво мислиш?

— Ами… и аз мисля, че няма да победя — отвърна Макврайс. — Тази вечер към девет престанах да мисля, че имам някакъв шанс. Виждаш ли, аз… — той прочисти гърло. — Не знам как да го кажа, но… аз дойдох тук с отворени очи, разбираш ли? — той махна с ръка към другите момчета. — Много от останалите обаче не са, съгласен ли си? Знаех какви са шансовете. Но не бях помислил за хората. Нямах си и най-малка представа за действителността тук. Сигурно съм си мислел, че като дойде ред на първия да получи картон войниците ще насочат пушките си към него, ще натиснат спусъци и от дулата ще изскочат нагънати хартиени хармоники с надписи: „БАМ!“ После… Майорът… Майорът ще каже, че е било Първоаприлска шега и всички ще се разотидат по домовете си. Разбираш ли въобще какво искам да кажа?

Гарати си спомни за ужаса, който изпита когато застреляха Кърли и мозъкът му се пръсна по асфалта и осевата линия.

— Да — каза той. — Разбирам.

— Доста време ми отне да обмисля тия неща, но щом оставих зад себе си психологическата бариера, вече беше лесно. Или вървиш, или умираш — това е моралът тук. Всичко е много просто. Въобще не става дума за оцеляване на най-приспособените, както погрешно смятах в самото начало. Ако беше така, то тогава шансовете ми щяха да са доста добри. Но чувал съм, че слабаци са вдигали цели коли, под които са били притиснати децата им. Умът, Гарати — гласът на Макврайс премина в дрезгав шепот. — Това няма нищо общо с дилемата човек или Бог. Всичко се крие… в ума.

В мрака се чу крясък на сова. Мъглата се вдигаше.

— Някои от тези момчета ще продължават да вървят много след като законите на биохимията и механиката са се изчерпали напълно. Миналата година едно от момчетата пълзя цели две мили със скорост четири мили в час, след като и двата му крака се бяха схванали едновременно, спомняш ли си? Погледни Олсон, изтощен е до край, но продължава да върви. Ами онзи проклетник Баркович, който хвърчи на крилете на омразата и е свеж като репичка? Не мисля, че ще мога като тях. Не съм уморен — поне още не. Но скоро ще бъда — той извърна лице и белегът се мярна в мрака. — И мисля си че… когато наистина се уморя… мисля, че тогава просто ще седна.

Гарати не отговори, но усещаше тревога. Силна тревога.

— Но в едно съм сигурен — че ще надживея Баркович — рече почти на себе си Макврайс. — Все още мога да го сторя, Бога ми.

Гарати погледна часовника си — показваше 11:30. Пресякоха едно опустяло извънградско кръстовище, на което бе спряла полицейска кола. Очевидно не се бяха оправдали нечии предположения за оживен трафик и полицаят кротко дремеше в колата. Минаха покрай него, в тесния кръг светлина от единствената улична лампа. Тъмнината отново ги обгърна като черен воал.

— Бихме могли да се прокраднем в гората без да ни види никой — рече замислено Гарати.

— Опитай де — отвърна Олсон. — Имат инфрачервени прибори за нощно виждане и още куп апарати за следене, включително свръхмощен микрофон. Могат да чуят всичко, което си говорим. Сигурно чуват дори как ни туптят сърцата. И те виждат като през деня, Рей.

Сякаш за доказателство на тези думи едно момче зад тях получи второ предупреждение.

— Направо ми отне кефа да живея — чу се тихия глас на Бейкър. Кой знае защо Гарати остана подразнен от мекия му, южняшки акцент.

Макврайс продължаваше да крачи встрани от тях. Тъмнината сякаш ги изолира един от друг и Гарати се почувства самотен. Всеки път, когато в гората над тях изшумоляваше нещо, по редиците се понасяше разтревожен шепот и Гарати осъзна с изненада, че тази късна разходка из мейнските гори съвсем не прилича на излет за изнежените градски момчета. Някъде отляво се разнесе тайнствения зов на бухъла. Нещо се разшава от другата страна на пътя, притаи се за миг и после се втурна в шубраците.

— Какво беше това? — разнесе се нечий уплашен вик.

В набето над тях отново започнаха да се скупчват пролетни облаци — обещание за нов дъжд. Гарати вдигна яка и се заслуша в стъпките си по асфалта. В това имаше някакъв трик, някаква неуловима психична нагласа, като с нощното виждане, което ставаше все по-добре, колкото по-дълго гледаш в мрака. През деня шумът на стъпките се губеше в общата глъчка на още деветдесет и девет Участника като него, ако не се брои шумът от двигателя на камионетката. Но сега ги чуваше ясно. Неговата собствена, индивидуална походка, характерното провлачване на левия крак от време на време. Струваше му се, че шумът от стъпките