мъртвото тяло прелетя през изсъхналите храсти и се стовари на земята. Един от войниците скочи от камионетката и изтегли трупа към пътя. Гарати проследи цялата тази сцена с безразличие и си помисли, че дори запасите от страх могат да се изчерпят, когато смъртта е в изобилие.

Не без чувство за хумор, хармониката засвири „Отбой“ и после някой — ако се съди по гласа беше Коли Паркър — изрева на музиканта да млъкне. Стебинс се изсмя. Гарати внезапно почувства злоба към него, идеше му да се обърне и да го попита на висок глас, как би се чувствал, ако някой се смее на неговата собствена смърт. Тази постъпка повече прилягаше на Баркович. Нали той бе заявил, че ще танцува на гробовете на другите и вече имаше шестнадесет гроба, но които би могъл да изпълни заканата си.

„Съмнявам се, че ще има сили да го направи“ — помисли си Гарати. Изведнъж го прониза остра болка в стъпалото на десния крак. Мускулът в свода на стъпалото започна да се свива и Гарати имаше чувството, че сърцето ще му се пръсне от ужас. Кракът го отпусна, но той не бе уверен, дали спазъмът няма да се повтори. Болката тогава ще е непоносима. После кракът му ще се превърне в безполезно парче дърво. Но този път му се размина.

— Няма да мога да вървя още много — изстена Олсон. Лицето му се белееше в мрака. Никой не отговори.

Мракът. Проклет да е този мрак. На Гарати му се струваше, че са погребани живи в тъмнината. Че са заточени в страната на мрака. От зората ги деляха векове. Много от тях не ще посрещнат изгрева на слънцето. Не ще видят небето. Ще си останат вечно в страната мрака и всичко, което ще получат ще е едно монотонно опело, приглушено от спусналата се тъмнина, зад която в полукръг са се наредили опечалените. От своя страна опечалените никога не ще могат да осъзнаят че са тук, че са живи, че зад тънкия слой въздух, който ги огражда привидно, всъщност ги дебне гробищен мрак, че този слой изтънява все повече, въздухът постепенно се превръща в отровен газ, надеждата се топи, докато самата надежда бъде погълната от мрака и над всичко това продължава да се извисява тъжния глас на свещенника, а опечалените потропват нетърпеливо с крака и жадуват час по-скоро да излезат навън, в слънчевия майски ден. Защото наоколо са затаили дъх, в очакване да настъпи техния миг буболечки и паяци.

„Направо ще полудея“ — помисли си Гарати. „Имам чувството, че всеки миг ще изкукам“.

Откъм боровата гора повя слаб ветрец.

Гарати закрачи заднишком и се изпика. Стебинс се премести встрани, Харкнес се закашля мъчително. Вървеше полузаспал.

Гарати внимателно се заслуша в тези дребни звуци на живота — някой се изсекна и после се изплю, друг подсмърчаше, а недалеч пред тях се чуваше шумно мляскане. Едно от момчетата попита тихо съседа си как се чувства. Отговорът беше почти недоловим. Яник си пееше шепнешком и доста фалшиво.

Съзнанието. Всичко това бе функция на съзнанието. Но тази функция не беше безкрайна.

— Защо се забърках в това? — внезапно и с отчаяние в гласа попита Олсон, сякаш бе прочел мислите на Гарати отпреди малко. — Защо се забърках в тази история?

Никой не му отговори. От доста време вече никой не отговаряше на въпросите му. „Сякаш — помисли си Гарати — вече го мислят за умрял.“

Отново започна да вали. Минаха покрай още едно гробище, с малка църква отпред и веднага след това навлязоха в типично за Ню Инглънд селце, със спретнати, прясно боядисани къщи. В центъра, пред миниатюрния търговски квартал се бе събрала малочислена група посрещачи. Щом ги зърнаха, среднощните запалянковци нададоха приглушен вик, сякаш се притесняваха да не събудят заспалите си съседи. Бяха все хора на възраст, както забеляза Гарати. Най-младият от тях бе поне на тридесет и пет години. Носеше кръгли очила без рамки и се бе загърнал в едно доста широко шушляково яке. Косата му бе разчорлена и Гарати забеляза изненадан, че дюкянът му е разкопчан.

— Давай! Страхотни сте! Давай! Давай! — подвикваше им той, като размахваше неуморно пухкавата си ръка. Очите му жадно се впиваха във всеки, минаващ покрай него Участник.

На другия край на селото, един сънен полицай се бе изпречил пред раздрънкан камион с ремарке. Имаше само още четири улични светлини, после една изоставена, порутена сграда с надпис на стената: „НАПРЕД ГРЕЙНДЖ НОМЕР 81“ и селцето свърши. Без някаква конкретна причина Гарати размаха пръст назад — чувстваше се като персонаж от разказ на Шърли Джексън.

Макврайс го сръга.

— Погледни го този тъпак — рече той.

„Този тъпак“ беше едно високо момче облечено в тъмнозелена канадка, която му стигаше чак до коленете. Вървеше стиснал главата си с ръце и приличаше на гигантска гъба. Тялото му се поююшваше несигурно. Гарати впери очи в него с нещо като академичен интерес. Не си спомняше досега да е виждал този Участник… но, разбира се тъмнината променяше лицата.

Момчето се препъна в собствения си крак и едва не падна. После продължи напред. В следващите десетина минути Гарати и Макврайс не откъсваха очи от него като омагьосани, забравили напълно за собствената си умора. Момчето с канадката не издаде нито звук по време на мъчителната си борба, дори не изстена.

Най-накрая падна и веднага получи предупреждение. Гарати мислеше, че момчето няма да може да стане, но то се надигна. Сега се озова в тяхната група. Беше ужасно грозно, на гърдите му се поклащаше номер 45.

— Какво става с теб? — прошепна му Олсон, но момчето изглежда не го чу. „С всички става така накрая“ — помисли си Гарати. „Вглъбяват се в себе си, не забелязват никого и нищо наоколо. Нищо освен пътя. Впиват очи в пътя, сякаш ги е хипнотизирал, сякаш вървят по опънато въже над бездната.“

— Как ти е името? — попита той момчето, но не получи отговор. Изведнъж откри, че като идиот повтаря отново и отново въпроса си, като че ли с това може да го спаси от обгърналите го ръце на мрака: — Как ти е името, а? Как ти е името, бе? Как ти е…

— Рей — Макврайс го дръпна за ръката.

— Не иска да ми каже, Пит, накарай го да ми каже, моля те, накарай го да ми каже името си…

— Остави го на мира — каза Макврайс. — Не виждаш ли че умира? Остави го на мира.

Момчето с номер 45 на гърдите падна напред, този път по лице. Когато се изправи всички видяха, че от челото му тече кръв. Беше изостанал доста от групата на Гарати, но чуха ясно, когато получи последно предупреждение.

Навлязоха в някаква дупка от още по-гъст мрак, която се оказа железопътен надлез. Беше като гигантско каменно гърло, в което неизвестно откъде прокапваше дъжд. Миришеше на влага. После отново излязоха навън и Гарати забеляза с известно облекчение, че ги чака относително прав и равен участък.

Четиридесет и пети падна отново. Момчетата около него се отдръпнаха със забързани крачки. Малко след това прогърмяха карабините. Гарати реши, че името на момчето в края на краищата няма особено значение.

Три и половина сутринта.

За Рей, сякаш бе настъпила най-дългата минута, в най-дългата нощ на неговия живот. Беше като отлив, като мъртво вълнение, като времето, в което морето се прибира, оставяйки зад себе си смачкани водорасли, парчета прогнило дърво, ръждясали консерви от бира, пластмасови тубички, счупени шишета, шамандури и полуразложени трупове, обути в бански. Часът на мъртвото вълнение.

Още седем Участника получиха червени картони след момчето със зелената канадка. Някъде около два сутринта, едновременно се строполиха трима — като изсъхнали царевични стъбла при първия есенен полъх. От началото на Разходката бяха изминали седемдесет и пет мили и двайсет и пет от Участниците вече бяха отпаднали.