В четири на хоризонта вече се виждаше ярка линия и Гарати почувства, че духът му се приповдига. После погледна с ужас назад, към дългия черен тунел на отиващата си нощ и се зачуди, как е успял да издържи.

Ускори малко крачка и се приближи до Макврайс, който вървеше с клюмнала глава и безсмислен поглед, по-скоро задрямал, отколкото буден. От ъгъла на устата му се стичаше тъничка струйка слюнка и първите лъчи на зората блестяха в нея с ослепителна яркост. Гарати не можеше да откъсне очи, очарован от този странен феномен. Не искаше да събужда Макврайс от дрямката. За момента му стигаше, че е близо до някой, който харесва, до някой, който подобно на него е успял да преживее тази нощ.

Минаха покрай едно тясно, скалисто пасище, оградено с полуизгнила ограда, зад която ги наблюдаваха, преживяйки, пет крави. Едно дребно на ръст куче изскочи откъм близката ферма и започна да лае по тях задавено. Войниците на платформата вдигнаха пушки, готови да застрелят животното, ако се опита да попречи на Участниците, но кучето продължи да тича по банкета край тях, като огласяше околността с претенциите си за територията, която охранява, без да рискува да излезе на пътя. Някой му кресна с дрезгав глас да млъква, по дяволите.

Гарати сякаш бе хипнотизиран от изгряващата зора. Не откъсваше очи от небето и земята, които от минута на минута се озаряваха от все повече светлина. Бялата линия над хоризонта първо порозовя, след това почервеня и накрая придоби златист отенък. Преди нощта напълно да си отиде, пушките отекнаха за пореден път, но Гарати почти не ги чу. Над хоризонта се бе подало мъничко огненочервено крайче от слънцето, за миг то бе закрито от облаци и после блесна отново. Изглежда, денят щеше да е хубав и Гарати го посрещна със странната мисъл: „Господи, благодаря ти, че ми позволяваш да умра на светло!“

Отнякъде сънливо пропя птица. Минаха покрай още една ферма, откъм която им помаха с ръка едър мъж, който буташе пред себе си количка пълна с чували и земеделски сечива.

В потъналата в сянка гора изграчи гарван. Гарати с благодарност подложи лице на първите топли лъчи на Слънцето. После се усмихна и изрева да му донесат пълна манерка.

Макврайс завъртя сънливо глава, като куче, което са събудили докато е сънувало, че преследва котка, и след това се огледа с помътнял поглед.

— Божичко, вече е ден. Вече е ден, Гарати. Колко е часа?

Гарати погледна часовника си и с изненада установи, че е пет без четвърт. Той посочи циферблата на Макврайс.

— И колко мили сме изминали? Имаш ли представа?

— Мисля, че наближаваме осемдесет. И двадесет и седем отпаднали. Една четвърт по-малко, на пътя към къщи, Пит.

— Мда — усмихна се Макврайс. — Това е горчивата истина, а?

— Точно така. Чувстваш ли се по-добре?

— С около една хилядна от процента.

— И аз така. Мисля, че е от светлината.

— Боже мой, днес ни предстои да срещнем доста хора. Между другото, попадал ли си на статията за Дългата разходка в „Уърлдс уик“?

— Хвърлих й едно око — рече Гарати. — Колкото да видя има ли го моето име.

— Там пишат, че всяка година залаганията за Дългата разходка стигат до два милиарда долара. ДВА МИЛИАРДА!

Бейкър също се бе събудил от дрямката си и се приближи до тях.

— В училището, в което учех, играехме на следната игра — каза той. — Събирахме по четвърт долар и после всеки от нас изтегляше по един трицифрен номер от шапка. Момчето, чиято комбинация беше най- близо до резултата, постигнат в миналогодишната Дълга разходка получаваше парите.

— Олсон! — неочаквано извика Макврайс. — Помисли си за купищата пари заложени на теб, момче! Помисли си за пачките долари, чиято съдба зависи единствено от здравината на твоя кокалест задник!

Олсон му отвърна с уморен, незлоблив глас, че хората заложили пачки злато на кокалестия му задник биха могли да извършат със себе си два неприлични акта, като втория произлизаше непосредствено от първия. Макврайс, Бейкър и Гарати се запревиваха от смях.

— Днеска на пътя ще видим доста момичета — рече Бейкър и погледна многозначително към Гарати.

— Не ме вълнува — отвърна Гарати. — Имам си момиче, което ме чака по-надолу. Отсега нататък ще съм добро момче.

— Безгрешен в помисли, думи и дела — изрецитира Макврайс.

Гарати сви рамене.

— Разбирай го както искаш — рече той.

— Сто към едно са шансовете, че ще имаш възможността да й помахаш отново — каза безизразно Макврайс.

— Вече са седемдесет и три към едно.

— Все още доста малки.

Но доброто настроение не изоставяше Гарати.

— Чувствам се, сякаш бих могъл да вървя вечно — произнесе надуто той. Няколко Участника край него направиха гримаси.

Минаха покрай една денонощна бензиностанция и момчето на смяна излезе да им махне с ръка. Почти всички отвърнаха на поздрава му. Момчето обърна специално внимание на Уейн, 94.

— Гарати — произнесе тихо Макврайс.

— Какво?

— Не мога да си спомня всички момчета, които получиха картони. А ти можеш ли?

— Не.

— Баркович?

— Не. Ето го отпред. Точто пред Скрам. Виждаш ли го?

Макврайс присви очи.

— Аха. Да. Мисля, че го виждам.

— И Стебинс е отзад.

— Не ме изненадва. Странен екземпляр, нали?

— Мда.

За известно време и двамата потънаха в мълчание. Макврайс въздъхна дълбоко, после свали раницата и извади отвътре шепа макарони. Той предложи на Гарати, който си взе малко.

— Ако знаеш, как ми се иска всичко да е свършило — каза Макврайс. — По един или по друг начин.

Двамата задъвкаха мълчаливо макарони.

— Сигурно вече сме на средата на пътя до Олдтаун, как мислиш? — попита Макврайс. — Осемдесет зад нас, осемдесет пред нас, а?

— Предполагам.

— Едва ли ще стигнем там до залез слънце.

При мисълта, че им предстои още поне една нощ, Гарати почувства, че кожата му настръхва.

— Не — рече той. После ненадейно добави: — Откъде имаш този белег, Пит?

Макврайс неволно вдигна ръка към лицето си.

— Това е дълга история — неохотно измърмори той.

Гарати го погледна внимателно. Косата му се бе сплъстила от пот и прах. Дрехите му бяха изпомачкани и мръсни. Лицето му беше бледо, очите — зачервени и хлътнали в орбитите.

— Приличаш на лайно — каза той и после избухна в смях.

Макврайс се ухили.

— Абе и ти не приличаш на реклама за дезодорант, Рей.

Двамата продължиха да се кискат, все по-истерично, вкопчени един в друг, като същевременно се мъчеха да не изостават от групата. Не по-лош от всеки друг начин да ударят чертата на отминалата кошмарна нощ. Това продължи докато най-накрая и двамата получиха предупреждения. После спряха да се кикотят и се заеха за работа.

„Мисленето“ — рече си Гарати. „Това ни е сега работата. Мисленето. Мисленето и изолацията, защото