Но това нямаше никакво значение. Единственото нещо, което имаше значение беше мъртвото вълнение. Три и половина — часът на мъртвото вълнение. Още едно предупреждение и малко след това — изстрели. Този път познато лице. Беше номер 8, Дейвидсън, който твърдеше, че успял да се промъкне в палатката с голи жени на Стюбънвилския панаир.
Гарати за миг плъзна очи по мраморно бялото, опръскано с кръв лице и после отново се загледа в пътя. Напоследък все повече гледаше в пътя. Бялата осева линия ту прекъсваше, ту беше непрекъсната, от време на време ставаше двойна, като следа от трамвай. Зачуди се, как е възможно през цялата година по пътя да минават най-различни хора и никой да не забелязва, че бялата боя всъщност е нарисувала символите на живота и смъртта. А може би пък ги виждат?
Пътната настилка го очароваше. Колко приятно, колко хубаво би било да се отпусне върху нея. Първо ще приклекне, капачките на коленете му ще изпукат като въздушни пистолети. След това ще положи длани на прохладната, неравна повърхност, после ще седне, усещайки как от краката се вдига ужасяващото тегло от сто и шестдесет фунта… и най-накрая ще полегне, просто ще се отпусне на гръб неподвижно, с разтворени крака, ще почувства как се разтяга схванатият му гръб… ще гледа нагоре към короните на дърветата и вълшебните шарки на звездите… няма да чува никакви предупреждения, просто ще си гледа в небето и ще чака… ще чака…
Да-а.
Участниците ще се разбягат, за да не попаднат пред дулата на карабините и той ще остане сам — като жертвен дар към боговете. Разтревожено шептене. „Това е Гарати, ей, Гарати ще получи картон!“ Може би ще му остане мъничко време, колкото да чуе смеха на Баркович, който ще заподскача своя въображаем танц върху гробове. Дулата на карабините ще се насочат към него и после…
Той с мъка откъсна поглед от пътя и се вгледа в крачещите край него тъмни фиггури, после вдигна очи към хоризонта, с надежда да зърне поне мъничък признак на задаващата се зора. Но, разбира се, не видя. Нощният мрак беше все така непрогледен.
Преминаха през още няколко селца, но всички те бяха тъмни и изоставени. От полунощ насам не бяха срещнали повече от три дузини сънливи зяпачи, от най-упоритите, дето всяка Нова година дремят пред телевизора до края на програмата. Останалото от тези три и половина часа, беше като някакъв кошмарен филмов монтаж, като нощните бълнувания на някой инсомниак4.
Гарати се вгледа по-внимателно в лицата около него, но нито едно не му беше познато. Завладя го някаква ирационална паника. Той потупа по рамото крачещия пред него Участник.
— Пит? Пит, ти ли си?
Тъмната фигура раздразнено изръмжа и се отдръпна от него. Отляво преди крачеше Олсон, отдясно — Бейкър, но сега отляво нямаше никой, а момчето отдясно бе доста по-слабо от Арт Бейкър.
Може би е задрямал, напуснал е пътя и е попаднал в заблуден отряд на скаути. Сигурно вече го търсят. Преследват го. С кучета и пушки и Бригадите — с радари и инфрачервени датчици…
Изведнъж почувства облекчение. Там, недалеч от него крачеше Ейбръхам. Само трябваше малко да завърти глава и го виждаше. Няма съмнение — той беше.
— Ейбръхам! — настойчиво прошепна той. — Ейбръхам, буден ли си?
Ейбръхъм промърмори нещо неразбрано.
— Казвам, буден ли си?
— Да, по дяволите, Гарати, остави ме на мира!
Поне не беше се загубил. Чувството за тотална дезориентация го напусна.
Някъде отпред някой получи трето предупреждение и Гарати си помисли: „А аз вече нямам нито едно! Мога да поседна за минута, минута и половина. Мога дори…“
Но седне ли веднъж — няма да стане.
„Ще стана — уверяваше се той. — Разбира се, че ще мога, само за малко…“
За малко и ще умре. Спомни си, че обеща на майка си, да я види с Джен във Фрипорт. Чак сега разбираше колко лекомислено е дал това обещание. В девет часа вчера, пристигането във Фрипорт му се струваше решен въпрос. Но сега играта бе свършила, той живееше в три-измерна реалност и възможността да пристигне във Фрипорт на чифт окървавени чуканчета изглеждаше ужасяваща, но далеч по- възможна.
Застреляха още някой… този път зад него. Първият изстрел не беше достатъчно точен и следващите няколко секунди, които им се сториха като вечност, жертвата продължи да оглася околностите с отчаяния си писък, докато най-сетне я довършиха. Без някаква конкретна причина Гарати си помисли за яйца с бекон и изведнъж устата му се напълни със слюнка, от която едва не се задави. Гарати се зачуди дали двадесет и шест убити за седемдесет и пет мили са много, или малко за една Дълга разходка.
Главата му клюмна напред и краката му отново го понесоха от само себе си. Спомни си за едно погребение, на което бе присъствал като момче. Погребението на Фрики Д’Алесио. Не че истинското му име беше Фрики5, истинското му име бе Джордж, но всички деца в околността го наричаха Фрики, защото почти не можеше да мига с очи…
Спомняше си добре Фрики, все чакаше да го повикат за бейзбол, винаги закъсняваше, очите му се щураха с надежда от единия капитан на отбора към другия, сякаш следеше тенис мач. Винаги играеше в дълбока защита, където рядко попадаше топка и нямаше опасност да навреди на отбора, почти не виждаше с едното око и това значително затрудняваше преценката му за високите топки. Веднъж се втурна да хване една, но не прецени добре разстоянието и докато махаше с ръкавица из въздуха тя го прасна по челото с едно звучно бонк! Почти цяла седмица след този случай на челото му можеше да се види отпечатъка на топката.
Фрики бе прегазен от кола на шосе номер 1 точно преди Фрипорт. Един приятел на Гарати, Еди Клипстейн, бе присъствал на инцидента. Цели шест месеца ги държа в напрежение с разказа, как колата ударила велосипеда на Фрики Д’Алесио и как Фрики се преметнал през кормилото, обувките му отхвръкнали встрани, после прелетял няколко метра във въздуха размахвайки боси крака и се блъснал в една каменна стена, а мозъкът му се размазал като червена боя по мазилката.
За малко да си изповръща стомаха, когато тръгваше на погребението, при мисълта, че ще види главата на Фрики като топка засъхнала червена боя в ковчега, но Фрики беше измит и изтупан в спортно сако, вратовръзка, и дори със значка на Главен скаут на гърдите. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще стане от ковчега, стига само някой да го повика за бейзбол. Очите му най-сетне бяха затворени и изобщо всичко беше наред — Гарати почувства облекчение щом го видя.
Това бе единственият мъртвец, който видя преди да попадне тук — и той бе почистен и приготвен за погребение. Нищо общо с Еуинг, или момчето с канадката, или пък Дейвидсън, с неговото окървавено, мораво и изтерзано лице.
„Каква гадост — помисли си Гарати, осъзнал къде се намира. — Каква гадост!“
В четири без двадесет получи първо предупреждение и веднага се зашлеви през лицето, за са се събуди. Беше измръзнал до кости. Усещаше болезнени спазми в бъбреците си, но въпреки това не му се уринираше. Може би си въобразяваше, но звездите на изток изглеждаха малко по-бледи. Спомни си с изненада, че вчера по това време спеше безгрижно на задната седалка на колата, докато се приближаваха към границата. Представи си как се беше опънал на седалката, как се бе излегнал и въобще не се налагаше да помръдва. Изпита непреодолимо желание да се върне назад. Да върне отново вчерашната утрин.
Четири без десет.
Огледа се наоколо, изпитваше известна гордост, че е един от малкото напълно будни и с ясно съзнание в този момент. Наистина бе просветляло, достатъчно да могат да се различат чертите на крачещите до него. Отпред вървеше Бейкър — позна го по развяната червена риза — до него крачеше Макврайс. Малко вляво от тях Олсон притичваше почти до камионетката. Това го изненада. Кой знае защо беше сигурен, че Олсон е бил една от жертвите, получили картон в малките часове на нощта. Проследи го с искрено облекчение. Трудно бе да се определи от такова разстояние в полумрака как изглежда Олсон, главата му подскачаше при всяка крачка като парцалена кукла.
Пърси, чиято майка продължаваше да се показва от време на време, вървеше най-отзад редом със Стебинс. Пърси се полюшваше наляво-надясно, като моряк, който от дълго време не е слизал на брега. Освен тях видя Грибъл, Харкнес, Уейман и Коли Паркър. Значи по-голямата част от момчетата, които познаваше, все още бяха в играта.
