„Гарати, — рече си той наум — бива, те момче. Дванадесет убити, два пъти по толкова в тежко състояние, но все още в движение, но ти си във форма. Движиш се чудесно. Страхотен си. Жив си.“

Разговорите, които бяха замряли от само себе си, докато разказваше Стебинс, сега отново се оживиха. Разговорите са признак, че хората са живи. Яник, 98, обсъждаше на висок глас с Уейман, 97, произходът на войниците от камионетката. И двамата бяха на мнение, че са от смесена раса с цветни добавки, висока степен на окосменост и елементи на копелдащина.

В същото време Пиърсън неочаквано заговори Гарати:

— Правили ли са ти някога клизма?

— Клизма ли? — повтори учудено Гарати. Той се замисли. — Не, доколкото си спомням.

— А на някой от вас, момчета? — извика Пиърсън. — Само че говорете истината.

— На мен са ми правили — обади се Харкнес. — Мама ми прави веднъж, след празника на Вси светии, когато бях съвсем малък. Бях изял почти цял куп сладкиши.

— И хареса ли ти? — продължи да настоява Пиърсън.

— По дяволите, не, разбира се! На кой би му харесало да му набутат половин литъл топла вода в…

— По-малкият ми брат — прекъсна го тъжно Пиърсън. — Запитах малката гадинка дали му е мъчно, че отивам на Разходката и той отвърна, че не му било мъчно, защото мама му обещала да му направи клизма ако е послушен и не плаче. Той обожава клизмите.

— Това е отвратително — обяви на висок глас Харкнес.

Пиърсън покрусено наведе глава.

— Да. И аз мисля така.

Няколко минути по-късно към групата се присъедини Дейвидсън. Той им разказа как веднъж се напил на Стюбънвилския панаир, пропълзял в палатката с голи жени и една възпълна, разгневена мамичка, оскъдно препасана с колан за чорапи го халосала по главата. Едва след като казал на възпълничката мама, че всъщност търсел палатката за татуировки тя се успокоила и дори му позволила да я поопипа тук-там. А той й обяснил, че иска да си татуира на шкембето зваздното знаме.

Арт Бейкър им разказа как като деца се надпреварвали да си палят пръдните и едно доста космато момче на име Дейви Попхем си подпалило не само космите на задника, но и на гърба. Според твърденията на Бейкър миришело като при горски пожар. Харкнес толкова много се смя при тези думи, че получи предупреждение.

И след това се започна. История след история, разказ след разказ, докато накрая настъпи пълно безредие. Още някой получи предупреждение и малко след това показаха картон на Бейкър (Джеймс). Доброто настрооение напусна групата. Някои започнаха да разказват за приятелките си, постепенно разговорите се накъсаха и локализираха. Гарати не искаше да говори за Джен, но когато към десет ги обви плътен воал от непрогледен мрак, той си помисли, че тя е най-хубавото нещо в живота му.

Минаха под няколко изгорели улични лампи на един изоставен град и разговорите утихнаха още повече. На другия край на града, край пътя бе приседнала млада влюбена двойка, момчето и момичето спяха, подпрели глави един на друг. Над тях се полюшваше някаква табела, но в тъмното никой не можа да я разчете. Момичето беше съвсем малко — изглеждаше на не повече от четиринадесет. Приятелят й носеше спортна фанелка, която от честото пране съвсем бе загубила спортния си вид. Сянката на двамата беше легнала на пътя, по който Участниците преминаха, колкото се може по-тихо.

Гарати погледна през рамо, уверен че шумът от камионетката ще ги пробуди. Но двамата продължаваха да спят, без да подозират, че Събитието което са очаквали минава в този миг край тях. Гарати се зачуди, дали на момичето няма да му се карат вкъщи, че е закъсняло. Толкова малко изглеждаше. Интересно, дали табелата над тях беше за него, „Давай, Гарати!“, „Гордостта на Мейн“. Кой знае защо му се искаше да не е. Самата идея му се струваше отвратителна.

Той изяде последната тубичка с концентрирана храна и се почувства по-добре. Вече нямаше какво да даде на Олсон. Странна бе тая история с Олсон. Само преди шест часа, Гарати бе готов да се обзаложи, че с Олсон е свършено. Но той продължаваше да върви и вече не получаваше предупреждения. Гарати реши, че човек е в състояние да извърши невероятни неща, когато животът му е изложен на риск. Бяха изминали близо петдесет и четири мили.

След безименния град разговорите замряха напълно. През следващия час вървяха мълчаливо и Гарати почувства, че нощния студ прониква през дрехите му. Изяде последната курабийка, смачка торбичката и я запрати в близките храсти. Още един боклук в голямата доматена плантация на живота.

Макврайс разрови малката си раница, извади четка за зъби и се зае да си търка зъбите. „Животът продължава“ — помисли си Гарати. „Уригваш се и казваш «извинете». Махаш с ръка на хора, които те поздравяват, защото така трябва. Никой не се кара с никого (с изключение на Баркович), също защото така трябва. Животът си тече както винаги.“

Така ли е наистина? Спомни си как Макврайс се сопна на Стебинс да млъкне. Как Олсон прие сиренето с чувство за наранена гордост, сякаш е бито куче. Всичко това сега придобише нова оцветка, рязък контраст от цветове, светлини и сенки.

Точно в единадесет едновременно се случиха няколко неща. Първо се разнесе слухът, че недалеч пред тях, малък дървен мост бил отнесен от придошлата вода. А щом го нямаше моста, значи Разходката щеше временно да бъде прекратена. Радостни викове огласиха нощния мрак, а Олсон промърмори с тих, но ясен глас: „Благодаря ти, Боже“

Само след няколко секунди Баркович започна да сипе ругатни по своя съсед, ниско на ръст, грозновато момче на име Ранк. Ранк замахна да удари Баркович — нещо, което бе абсолютно забранено от правилата — и получи предупреждение. Баркович дори не си наруши крачката. Той само приведе глава за да избегне удара и продължи да крещи.

— Хайде, копелдак такъв! Ще танцувам на гроба ти, да знаеш! Хайде, тъпчо, ускори крачка! Поне малко не можеш ли да ме затрудниш?

Ранк повторно замахна. Баркович ловко отскочи, но се препъна в крака на момчето зад него. Сега и двамата получиха предупреждения от войниците, които следяха внимателно, но безстрастно развоя на събитията. „Сякаш гледат как мравки се дърпат за трохичка хляб“ — помисли си горчиво Гарати.

Ранк ускори крачка, като се мъчеше да не обръща внимание на Баркович. Самият Баркович беше вбесен, че е получил предупреждение (момчето, в което се препъна бе Грибъл, който искаше да каже на Майора, че е убиец) и закрещя с цяло гърло:

— Майка ти смуче на 42 улица, Ранк!

Щом чу това Ранк мигом се обърна и се нахвърли върху Баркович.

Въздуха се изпълни с викове като: „Престанете!“ и „Стига с тия глупости!“, но Ранк не им обърна никакво внимание. Той летеше към Баркович привел глава и с разперени ръце.

Баркович отстъпи встрани. Ранк се препъна в него, претърколи се в прахта край пътя и остана да седи, с разкрачени крака. Там получи и своето трето предупреждение.

— Хайде бе, тъпанар такъв! — напъваше се Баркович. — Ставай!

Ранк стана. След това се подхлъзна и падна по гръб. Имаше замаян и объркан вид.

И така третото събитие, което стана в единадесет беше смъртта на Ранк. Настъпи тишина, когато всички видяха че карабините замръзват в целта и тогава се чу ясния глас на Бейкър:

— Е, Баркович, вече не си само един досаден паразит. Сега вече си убиец.

Прокънтяха изстрели. Тялото на Ранк подскочи нагоре от ударите на куршумите. След това се просна безжизнено в прахта, с една ръка на пътя.

— Той си е виновен! — изкрещя Баркович. — Нали видяхте, пръв замахна! Правило 8! Правило 8!

Никой не отговори.

— Майната ви на всички! На всички!

Макврайс произнесе с безгрижен глас:

— Хайде иди и потанцувай на трупа му, Баркович. Позабавлявай ни малко. Изкарай някое буги отгоре му, Баркович.

— Майка ти смуче на 42 улица, белязана гадино — пресипнало изръмжа Баркович.

— Нямам търпение да видя мозъка ти пръснат по асфалта — тихо отвърна Макврайс. Ръката му неволно се бе вдигнала към белега. — Аз пръв ще изръкопляскам, когато това стане, копеле кръвожадно.

Баркович промърмори нещо под носа си. Останалите се бяха отдръпнали от него, сякаш е чумав и той