— Гарати — каза Макврайс.

— Тук съм.

— Виждал ли си някога краят на Дългата разходка?

— Не, а ти?

— По дяволите, не. Просто си помислих, че след като си от този край…

— Баща ми ги ненавиждаше. Веднъж ме заведе, на — как му казват — демонстративен урок. Но това беше единствения път.

— Аз съм виждал.

Гарати подскочи при този глас. Беше Стебинс. Почти се бе изръвнил с тях, главата му — все така наведена надолу, с полюшваща се над очите руса коса.

— И как беше? — попита Макврайс. Звучеше сякаш се бе подмладил.

— По добре да не ви казвам — отвърна Стебинс.

— Нали те попитах?

Стебинс не отговори. Гарати почувства, че го завладява любопитство, по-силно от всякога. Стебинс не се предаваше. Нямаше никакви признаци, че се готви да се предаде. Продължаваше да върви, без да се оплаква и до момента не бе получил нито едно предупреждение.

— Е, и как беше? — чу собствения си глас Гарати.

— Беше преди четири години — поде Стебинс. — Тогава бях на тринадесет. Краят беше на шестнадесет мили от границата на Ню Хемпшир. Изкарали бяха Националната гвардия и Шестнадесета Федерална Бригада за да помагат на Щатската полиция. Хората се бяха подредили в гъста тълпа от двете страни на пътя на протежение от близо петдесет мили. Над двадесет човека бяха премазани до смърт преди още да се започне. Стана така защото хората искаха да вървят успоредно с Участниците, за да не изпуснат края. Аз бях на първия ред. Благодарение на тате.

— Баща ти какво работи? — попита Гарати.

— Служи в Бригадите. И знаеше точно къде трябва да застанем. Дори не трябваше да се местим. Разходката свърши точно пред нас.

— Какво стана? — попита Гарати.

— Далеч преди да ги видя, ги чух, че идват. Всички ги чухме. Беше като някаква огромна звукова вълна, която се приближаваше бавно. Въпреки че бяха на един час път от нас. Дори не поглеждаха тълпата — последните двама, които бяха останали. Като че ли не подозираха за съществуването й. Гледаха право в пътя. И двамата залитаха. Сякаш са били разпънати на кръста, а после някой ги е свалил и ги е накарал да вървят със забити в краката пирони.

Сега вече всички слушаха разказа на Стебинс. Наоколо се бе възцарила някаква ужасена тишина.

— Тълпата ревеше по тях, но те изглежда не я чуваха. Някой крещяха името на единия Участник, други на другия, но единственото, което вероятно стигаше до тях беше това постоянно: Давай… давай… давай. Блъскаха ме и ме люлееха сякаш съм чувал с картофи. Момчето, което седеше до мен се напика, или се насра, не можах да разбера, но миришеше ужасно. Минаха на една крачка от мен. Единият Участник беше едро, русо момче, с разкопчана риза. Подметката на обувката му се бе разлепила или скъсала и хлопаше на всяка крачка. А другият дори не носеше обувки. Вървеше по чорапи. Всъщност, беше бос, чорапите му се бяха изтрили от глезените надолу. Надолу… просто се бяха износили, разбирате ли? Краката му бяха морави. Ясно се виждаха разкъсаните кръвоносни съдове. Но мисля, че той не ги усещаше. Може би след това са успели да ги оправят, тези изранени крака. Не знам. Може би.

— Спри. За Бога, спри! — беше Макврайс. Гласът му звучеше объркано.

— Искахте да знаете — оправда се Стебинс. — Нали така беше?

Никакъв отговор. Камионетката тихо се плъзгаше зад тях, някъде отпред някой получи предупреждение.

— Русото момче — то загуби двубоя. Тъкмо минаха край мен и той разпери ръце, сякаш е Супермен. Но вместо да полети, той се просна лице и след тридесет секунди получи картон, защото вече имаше три предупреждения. И двамата имаха по три предупреждения. После тълпата започна да реве. Ревът продължи дълго, докато най-сетне всички видяха, че момчето се опитва да каже нещо. Всички млъкнаха. Момчето бе паднало на колене — сякаш се молеше — само че не се молеше, а плачеше. И после допълзя до другото момче и зарови лице в ризата му. След това се опита да каже това, което се мъчеше да каже, но нищо не се чуваше. Говореше с лице заровено в ризата на мъртвото момче. После дотичаха войниците и му съобщиха, че е спечелил Наградата. Попитаха го с какво би искал да започне.

— И той какво им каза? — запита Гарати. Струваше му се, че сега това е най-важният въпрос в неговия живот.

— Нищо не им каза, поне в този момент — отвърна Стебинс. — продължи да говори на мъртвото момче. Казваше му нещо, повтаряше го, но не можехме да чуем какво.

— И после какво стана? — рече Пиърсън.

— Не си спомням — отвърна замислено Стебинс.

Никой не проговори. Гарати чувстваше някаква неясна паника, сякаш са го набутали в тясна, подземна тръба и той не знае как да излезе оттам. Някъде пред тях беше отправено трето предупреждение, в отговор на което се чу измъчен, отчаян вик, като придсмъртен писък на врана. „Моля те, Боже, не им позволявай да застрелят някой — помисли си Гарати. Ще полудея, ако започнат да стрелят точно сега. Моля те, Боже. Моля те, Боже!“

Само след няколко секунди пушките пропяха своята желязна песен в нощта. Този път картон бе получило дребно момче с широк спортен пуловер. В първия миг Гарати реши, че майката на Пърси вече не ще търси сина си, но не беше Пърси, момчето се казваше Куинси, или Куентин, нещо такова.

Гарати не полудя. Извърна се за да каже няколко гневни думи на Стебинс — за да го попита, дали му е доставило удоволствие да разказва с такова хладно спокойствие за последните минути от живота на онова момче — но Стебинс се бе върнал на обичайното си място и Гарати отново бе сам.

Така и продължиха да вървят, вече деветдесет на брой.

Вечерта в десет без двадесет на този безкраен първи май Гарати изчисти първото от двете предупреждения. Още двамина Участници получиха картони след момчето със спортния пуловер. Но Гарати почти не им обърна внимание. Тъкмо се беше концентрирал върху оценката на собственото си състояние.

Глава един брой, малко замаяна и не на себе си, но иначе все още добре. Две подпухнали очи. Ужасно схванат врат. Две ръце — тук проблеми нямаше. Тяло — също почти без проблеми, ако изключим периодично присвиващия го корем, но там концентрацията не помагаше. Два крака — изтощени до предел. Болки в мускулите. Зачуди се още колко ще го носят краката му от само себе си — и кога ще се наложи командата над тях да поеме неговият мозък, да ги заставя да пристъпят отвъд всякакви разумни граници на издръжливост, само и само да го отдалечат от мига, в който куршумът ще се забие в черепа му. Колко ли оставаше до онзи момент, когато краката му ще започнат да се влачат, после ще се схванат и най-накрая ще се вцепенят окончателно в пълна неподвижност.

Краката му бяха уморени, но доколкото можеше да прецени — все още във форма.

И две ходила. Боляха го ужасно — нямаше никакъв смисъл да отрича. Вече е голямо момче. При всяка крачка върху тях се стоварваше тежест от сто и шейсет фунта. Стъпалата му горяха. От време на време го пронизваха остри болки нагоре. Палецът на левия крак беше пробил чорапа (спомни си с ужас за разказа на Стебинс) и болезнено се търкаше в предната стена на обувката. Но краката му продължаваха да пристъпват, все още по тях нямаше пришки и най-важното — чувстваше ги във форма.