дрънкане на Олсон, шумът от стотици влачещи се крака и тихото бръмчене на камионетката.

Гарати почувства, как стомахът му се свива от страх. Направо може да си умре тук. Никак нямаше да е трудно. Вече имаше две предупреждения — за глупаво невнимание. Съвсем малко го дели от границата. Стига му само да се подхлъзне за миг и край — трето, последно предупреждение. И после…

— Предупреждение! Предупреждение 70!

— Тия пеят твоята песен, Олсон — задъхано изрече Макврайс. — Ускори крачка. Искам да те видя как танцуваш като Фред Астер нагоре по хълма.

— Какво си ге загрижил? — запита злобно Олсон.

Макврайс не отговори. Олсон обаче намери още малко сили и ускори темпото. Гарати се зачуди, дали това не са последните резерви на Олсон. После се сети за Стебинс, който продължаваше да крачи най- отзад. Как си, Стебинс? Не се ли поумори?

Съвсем неочаквано, едно момче на име Ларсън, 60, което вървеше пред тях, седна на пътя. Веднага получи предупреждение. Останалите момчета се разделиха, за да го заобиколят, както Червено море се е разтворило пред израилтяните.

— Смятам малко да си почина — каза Ларсън, със замръзнала на лицето усмивка. — Точно сега не мога да продължа — усмивката му стана още по-широка. Той се обърна и загледа войника, който бе скочил от камионетката с хронометър в ръка и готова за стрелба пушка.

— Предупреждение, 60 — каза войникът. — Второ предупреждение.

— Слушай, ще ви настигна — побърза да го увери Ларсън. — Просто си почивам. Човек не може да върви непрестанно. Не през цялото време. Нали така, момчета? — Олсон измънка нещо неразбрано, докато минаваше покрай него и се отдръпна, когато Ларсън се опита да го сграбчи за крачола.

Гарати почувства, че кръвта пулсира в слепоочията му. „Ларсън получи трето предупреждение… сега ще разбере — мислеше си Гарати — ще стане и ще продължи да върви“.

И Ларсън наистина най-сетне разбра. Сякаш изведнъж прозря какво го очаква. — Ей! — извика той отзад. Гласът му беше тънък и разтревожен. — Ей, почакай малко, не го прави, веднага ставам! Ей, недей, не…

Изстрел. Останалите продължиха нагоре по хълма.

— Деветдесет и три бутилки бира останали на рафта — рече с тих глас Макврайс.

Гарати не отговори. Гледаше надолу в краката си, събрал всички сили да не получи трето предупреждение до върха. Едва ли имаше още много от този чудовищен хълм. Сигурно нямаше.

Далеч пред тях се разнесе предсмъртен вик и после пушките изгърмяха в унисон.

— Баркович — обяви с дрезгав глас Бейкър. — Това беше Баркович. Сигурен съм.

— Грешиш, селянин такъв! — извика от тъмнината Баркович. — Не можеш да си представиш, колко грешиш!

Така и не видяха момчето, което бе застреляно след Ларсън. Сигурно е било сред първите и са го изтеглили извън пътя, докато стигнат до мястото. Гарати вдигна за миг поглед и веднага съжали, че го е направил. Върхът на хълма се виждаше — но далеч пред тях. Дотам имаше поне едно футболно игрище път. Изглеждаше му като сто мили. Никой не говореше. Всеки се бе затворил в своя свят от кошмари и болка. Секундите сякаш се бяха проточили в часове.

Близо до върха на хълма се отделяше черен, криволичещ път и на самата отбивка се бяха спрели фермер и семейството му. Гледаха минаващите край тях Участници — мъжът беше възрастен, с напукано от бръчки лице, жената беше слаба, носеше захабена рокля, до тях стояха трите им деца, които също имаха недохранен вид.

— Всичко, от което има нужда… е една вила — каза задъхано Макврайс. Лицето му беше обляно от пот. — И… Великата гора… да го овековечи.

— Здрасти, чичо! — извика някой.

Фермерът, жената на фермера и неговите деца дори не си направиха труда да отговорят. „Сиренето остана настрана“ — помисли налудничаво Гарати. „Ей-ха, хоп-пи-да, сиренето остана настрана“. Фермерът и семейството му не се усмихваха. Не се и мръщеха. Нищо не се четеше по лицата им. Дори не помръдваха. Само гледаха. Кой знае защо Гарати си спомни за уестърните, които бе гледал като малък. В тях неизменно имаше по някой герой, загазил в пустинята и винаги край него се въртяха дузина мухи. Гарати почувства облекчение когато подминаха семейството на фермера. Сигурен бе, че фермерът, жена му и трите недохранени деца ще са пак тук точно в девет вечерта следващия първи май… и по-следващия… и по-по- следващия. Колко ли пъти са виждали да застрелват някое момче? Дузина? Две дузини? Никак не му хареса тази мисъл. Пое глътка от манерката и после изплакна устата си с вода, за да отмие засъхналата слюнка.

Пътят продължи нагоре. Не след дълго припадна Толанд, един войник остана край проснатото в безсъзнаие тяло и след неизменните три предупреждения го застреля в главата. На Гарати му се струваше, че вече цял месец изкачват този хълм. Да, сигурно ще е вече месец и това не е нищо, като се има предвид, че вървят вече трета година. Той се изкикоти, отпи още вода, изплакна си устата и преглътна. Никакви мускулни крампи. Получи ли крампа — свършен е. Не че не може да се случи. Всъщност, повече от възможно е, защото изглежда, че някой е натопил обувките му в нагорещено олово, докато е зяпал встрани.

Девет от момчетата вече не са сред тях и трима от тези девет получиха картони тук, на този хълм. Майорът бе казал на Олсон, че трябва да се спукат от ходене и изглежда, че точно това ставаше. Съвсем точно…

О, Боже…

Изведнъж Гарати почувства, че краката му омекват и всеки момент ще припадне. Вдигна ръка и се зашлеви през лицето, веднъж, два пъти, с всичка сила.

— Наред ли си? — попита го Макврайс.

— Чувствам отпадналост.

— Бедничкият… — след това със задъхан глас: — Бързо, излей си манерката на главата.

Гарати го послуша. Кръщавам те, Реймънд Дейвис Гарати, pax vobiscuм. Водата беше студена. Но веднага се почувства по-добре. Известна част мина под ризата и се спусна на хладни ручейчета по гърба му.

— Манерка! 47! — извика той. Това сякаш изчерпа и последните му сили. Съжали, че не бе почакал малко.

Един от войниците скочи от камионетката и дотича при него с пълна манерка. Гарати видя, че го оглежда с някакво неприятно внимание.

— Махай се — грубо изръмжа той и дръпна манерката. — Плащат ти да ме застреляш, не да ме гледаш.

Войникът се отдръпна с безстрастно лице. Гарати с мъка ускори крачка.

Продължиха да се катерят и до върха никой повече не получи картон. Горе стигнаха в девет. Вече дванадесет часа вървяха по пътя. Не че това имаше някакво значение. Единственото нещо, което имаше значение беше хладния ветрец, който ги посрещна горе. И песента на птиците. И усещането, че ризата е залепнала за гърба му. И спомените в главата му. Всички тези неща имаха значение и Гарати отчаяно се вкопчи в тях. Тези неща бяха негови, те все още му принадлежаха.

— Пит?

— Да?

— Човече, ако знаеш колко съм щастлив, че съм жив.

Макврайс не отговори. Спускаха се надолу по хълма. Крачеха с лекота.

— Смятам да направя всичко възможно, за да остана жив — продължи сякаш се извиняваше Гарати.

Пътят направи широк завой. До Олдтаун и относително равната магистрала все още ставаха сто и петдесет мили.

— Това е смисълът, нали? — най-сетне отвърна Макврайс. Гласът му прозвуча дрезгаво и глухо, сякаш се чуваше от прашна тъмница.

Известно време и двамата мълчаха. Никой не говореше. Бейкър крачеше недалеч от тях — досега не бе получил предупреждение — бръкнал с ръце в джобове, с поклащаща се в такт с крачките глава. Олсон отново шептеше молитви. Лицето му беше като бяло петно в мрака. Харкнес дъвчеше.