Той раздаде на околните курабийки. Наближаваше пет. Слънцето сякаш се бе подпряло наполовина зад хоризонта. Или Земята бе спряла да се върти. Тримата или четирима бързаци, които в началото се откъснаха сега бяха изостанали и се намираха само на петдесетина ярда от основната група.

На Гарати му се струваше, че пътят е непрестанен низ от стръмнини, без никакви спускания между тях. Тъкмо си мислеше, че ако продължават да се изкачват все така, току виж им потрябвали кислородни апарати и изведнъж кракът му се заплете в захвърлен на пътя колан с концентрати. Той се огледа изненадано. Коланът беше на Олсон. Подпрял ръце на кръста той се оглеждаше с изненадано изражение.

— Аз го изпуснах — рече той. — Исках да извадя нещо за ядене и изведнъж го изпуснах — Олсон се разсмя, сякаш да покаже колко глупава е цялата случка. После смехът му секна. — Гладен съм — каза той.

Майорът обича хора, които са готови да се разкъсат за победата — нали това им бе казал Олсон, след като получи номера си? Олсон вече нямаше вид, че е готов да се разкъса за победата. Гарати огледа джобовете на неговия колан. Останали му бяха три тубички с концентрирана храна, плюс бисквитите и сиренето. Сиренето беше доста изсъхнало.

— Вземи — каза той и подаде на Олсон парче сирене.

Олсон не отговори, но взе сиренето и го изяде.

— Мускетар — това бе отново Макврайс с подигравателната си усмивка.

Около пет и половина здрачът вече бе осезаем. Няколко ранобудни светулки закръжиха над тях. В полето се бе спуснала ниска мъгла, която се стелеше сред храстите. Някой отпред попита какво ще стане ако в мъглата се заблуди и излезе от пътя.

Отнякъде му отвърна неповторимият и неприятен глас на Баркович:

— А ти как мислиш, тъпчо?

„Четирима вече ги няма“ — мислеше си Гарати. Близо осем часа и половина са на път и само четирима отпаднали. Нещо се размърда в стомаха му. „Няма да успея да надживея всички. ВСИЧКИ няма да мога. Макар че, от друга страна, защо да не успея? Все някой ще успее.“

С настъпване на тъмнината разговорите притихнаха. Тишината беше подтискаща. Обвиващия ги мрак, стелещата се ниско по земята мъгла… всичко това изглеждаше невероятно реално и същевременно някак странно, чуждо, искаше му се до него да е Джен, или майка му или коя да е жена и той непрестанно се питаше какно всъщност прави тук. Дори не би могъл да се пошегува, че трябва да е търпелив и ще научи, защото това беше самата горчива истина. А и не беше сам в тая бъркотия. Имаше още деветдесет и пет участника в този глупав парад.

Отново в стомаха му се надигна лигавата топка и той преглътна мъчително. Изведнъж осъзна, че някой пред него тихичко плаче. Плачът се чуваше от известно време насам, но никой не му бе обърнал внимание — сякаш винаги е бил с тях.

До Карибу оставаха още десет мили — там поне ще има светлини. Тази мисъл малко го поободри. В края на краищата — какво толкова? Жив е и няма никакъв смисъл да си блъска главата какво ще стане. Както бе казал Макврайс, всичко е въпрос на гледна точка.

В шест без петнадесет се разнесе поредния слух — за момче на име Тревин — един от водачите, който през последните часове все повече забавял ход докато най-сетне основната група го застигнала. Тревин имал диария. Когато чу това Грарати направо не можа да повярва, но в мига, в който зърна Тревин разбра, че е истина. Момчето вървеше здраво стиснало с ръце колана на панталона си. При всеки опит да клекне получаваше предупреждение и Гарати се зачуди, защо просто не остави лайната да потекат както си върви. По-добре мръсен, отколкото мъртъв.

Тревин вървеше превит одве — почти както Стебинс, когато си пазеше сандвича от дъжда — и всеки път когато се свиваше, Гарати се досещаше че го разкъсва поредния болезнен спазъм. Гарати почувства отвращение. Нищо привлекателно нямаше в тази гледка, никаква тайнственост. Нищо повече от едно обикновено момче с болен корем. Беше невъзможно да се изпита каквото и да било освен отвращение и някакъв странен животински ужас. Усети че и неговия стомах се раздвижва.

Войниците внимателно наблюдаваха Тревин. Наблюдаваха и чакаха. Най-накрая Тревин приклекна, после падна и те го застреляха със свалени панталони. Тревин се претърколи и се втренчи намръщено в небето, лицето му беше грозно и някак тъжно. Някой повърна шумно и получи предупреждение. Звукът бе остър и неприятен, сякаш му се късаше стомаха.

— Следващия ще е тоя — отбеляза с делови тон Харкнес.

— Млъквай — почти се задави Гарати. — Не можеш ли просто да млъкнеш?

Никой не отговори. Харкнес имаше засрамен вид, той отново започна да трие очилата си. Момчето, което повръщаше не беше застреляно.

Минаха покрай шумна група тинейджъри, които седяха на банкета и се наливаха с Кола. В мига, в който зърнаха Гарати всички станаха и го поздравиха гръмогласно. Гарати се почувства неудобно. Едно от момичетата имаше доста големи гърди. Докато подскачаше и махаше с ръка нейният приятел се бе вторачил в тях и ги гледаше как се друсат. Гарати реши, че е започнал да става секс маниак.

— Боже мой — възкликна Пиърсън. — Вижте само какви зелки!

Гарати се чудеше дали е девствена, като него.

Минаха покрай една малко, почти кръгло езеро, забулено в мъгла. Приличаше на замъглено огледало, откъм тайнствените тръстики на отвъдния край тревожно се обади патица. За Гарати езерото беше едно от най-хубавите неща, които бе виждал през живота си.

— Абе много голям тоя щат бе — обади се отпред Баркович.

— Тоя направо ми ходи по нервите — рече замислено Макврайс. — Единствената ми цел в живота ще е да го надживея.

Олсон тихо шепнеше вечерна молитва.

Гарати го погледна с разтревожен вид.

— Колко предупреждения има? — попита Пиърсън.

— Не знам въобще да има — рече Бейкър.

— Да, но хич не изглежда добре.

— В този момент едва ли някой от нас изглежда добре — каза Макврайс.

Отново настъпи тишина. За пръв път Гарати почувства болка в краката. И не толкова в краката, колкото в стъпалата. Забеляза, че несъзнателно е почнал да стъпва на външния край на ходилата си, но от време на време отпускаше цяло стъпало на пътя и тогава потръпваше от болка. Той вдигна ципа на якето и обърна яката. Въздухът беше влажен и хладен.

— Ей! Вижте там! — извика с весел глас Макврайс.

Всички обърнаха глави на ляво. Минаваха покрай гробище на върха на затревен хълм. Обградено бе с ниска, каменна ограда и вътре мъглата се стелеше сред надгробните камъни. Един ангел с прекършено крило ги гледаше с празен поглед. На стария ръждясал пилон, останал кой знае откога, беше кацнала врана.

— Ето го и първото гробище — каза Макврайс. — От твойта страна е, Рей, значи губиш по точки. Спомняш ли си тази игра?

— Прекалено много говориш — пресече го Олсон.

— Какво, не ти ли харесват гробищата, Хенри, стари приятелю? Тихо и уюутно местенце, както бе казал поетът. Един чудесен, непромокаем ковчег…

— Я млъквай!

— Ах немирник такъв — отвърна Макврайс. Белегът му отново бе побледнял. — Хич не ти харесва мисълта, че можеш да умреш, а? Така ли е, Олсон? Или както бе казал поетът: „не смъртта, а забравата вечна във гроба е страшна“. Това ли те тревожи, малкия? — Макврайс поде с приповдигнат глас. — По- весело, момчета! Ще грейнат отново слънчеви дни…

— Остави го на мира — каза тихо Бейкър.

— Защо? Заел се е да се убеди, че няма нищо лошо в това да приседне за малко. И че няма нищо лошо в това да легнеш и да умреш. Е, няма да му позволя да се измъкне така лесно.

— Ако той не умре, ще трябва да умреш ти — каза Гарати.

— Да, спомням си — отвърна Макврайс и отново надари Гарати с подигравателната си усмивчица. После изражението му се промени, лицето му пламна от гняв и Гарати се отдръпна, почти уплашен. — Той е този,