Майорът вдигна мегафона и извика:

— ГОРДЕЯ СЕ С ВАС, МОМЧЕТА! ГОРДЕЯ СЕ!

Зад гърба на Гарати, нечий глас изговори тихо, но отчетливо:

— Натруфено лайно!

Гарати обърна глава, но крачещите зад него не откъсваха напрегнати погледи от Майора (един от тях дори несъзнателно отдаваше чест, но се усети и свали ръка). Сред тях беше и Стебинс. Стебинс единствен не поглеждаше към Майора.

Джипът избръмча напред. Не след дълго Майорът се изгуби от погледите им.

Към дванадесет и половина навлязоха в центъра на Лаймстоун. Сега вече Гарати беше истински разочарован. Нищо особено нямаше в този град. Търговски квартал, три гаража за продажба на коли, „Макдоналд“, „Царят на Хамбургерите“, „Пицария“, след това индустриален район и ето че Лаймстоун свърши.

В един часа от Лаймстоун бе останал само споменът. Дребничко момче, обуто в изтъркан дънков гащеризон се присламчи към тях за около една миля, след това приседна и ги изпроводи с поглед.

Околността ставаше все по-хълмиста. За първи път през този ден Гарати усети, че се изпотява. Ризата бе прилепнала към гърба му. Черни, буреносни облаци се задаваха отдясно, но все още бяха много далеч. Приятно подухваше слаб ветрец.

— Кой е следващият голям град, Гарати? — попита Макврайс.

— Карибу, струва ми се — тъкмо в този момент се чудеше дали Стебинс е изял последния си сандвич. Стебинс му беше влязъл в главата като досаден припев от песен, който се върти и навива, докато те подлуди напълно. Беше 1:30. Дългата разходка продължаваше вече осемнадесет мили.

— И колко има до там?

Гарати беше заинтригуван дали случайно няма рекорд за най-дълго разстояние, изминато само с един отпаднал Участник. Осемнадесет мили му изглеждаха значително постижение. Приличаха му на нещо, с което човек би могъл да се гордее. Изминах осемнадесет мили. Осемнадесет.

— Попитах… — повтори с раздразнение Макврайс.

— Около тридесет мили от тук.

— Тридесет — възкликна Пиърсън. — Божичко!

— Градът е доста по-голям от Лаймстоун — каза Гарати, сякаш се оправдаваше. Дали защото този път ще е последен за толкова много момчета, може би за всички? Сигурно за всички. Само шест от всички досегашни Дълги разходки бяха завършвали отвъд щатската граница на Ню Хемпшир и само една бе стигнала до Масачузетс и според експертите, това бил рекорд, който едва ли някога ще бъде подобрен. Може би и той щеше да умре тук. Може би точно така ще стане. Но за него ще е различно. На родна земя. Помисли си, че това ще се понрави на Майора. „Той умря на родна земя“.

Гарати надигна манерката и осъзна, че е празна.

— Манерка! — извика той. — 47 иска манерка!

Един от войниците скочи от камионетката и му донесе пълна манерка. Докато се обръщаше Гарати докосна с ръка затвора на карабината. Направи го крадешком. Но Макврайс го видя.

— Защо го направи?

Гарати се усмихна смутено.

— Не знам. Нещо като да почукаш на дърво.

— Ти си симпатяга, Рей — каза Макврайс и после се изравни с крачещия пред тях Олсон, оставяйки Гарати да върви сам и по-объркан от всякога.

Номер 93 — Гарати не му знаеше името — се изравни с него отдясно. Гледаше надолу и устните му помръдваха беззвучно, сякаш четеше молитви. Тялото му се полюшваше неуверено.

— Здрасти — заговори го Гарати.

93 подскочи уплашено. В очите му имаше някаква празнота, също като празнотата в очите на Кърли, докато се бореше с вдървения си крак. „Сигурно е уморен“ — помисли си Гарати. „Разбира го и от това е още по-уплашен“. Гарати внезаапно почувства, че стомъхът му се свива.

Сенките им вече крачеха редом с тях. Беше два без петнадесет. Девет сутринта, прохладата и всички те, приседнали на тревата — това беше преди месеци.

Малко преди два се разнесе следващия слух. Гарати получи поредния нагледен урок за психологията на масите. Някой открива нещо и то мигом става обществено достояние. Слуховете се рояха със скоростта на задъханото им дишане. Очаквало се да завали. Всъщност, вероятността била доста голяма. И то съвсем скоро. Момчето с радиото казало, че дори не е изключено да ги застигне градушка. Най-смешното бе, че слуховете почти винаги се оказваха верни. И когато се разнесе поредния слух — че някой е започнал да изостава, че някой го е закъсал — никой от тях не се усъмни.

Този път беше номер 9, Еуинг, на който му бяха излезли пришки на краката и вече бе получил две предупреждения. И други бяха получили предупреждения, така че дотук нямаше нищо необичайно. Но в слухът твърдеше с увереност, че на Еуинг работата му е спукана.

Гарати предаде наученото на Бейкър и той го погледна изненадано.

— Да не е оня, черния? — попита той. — Дето е толкова черен, че чак синее?

Гарати отвърна, че не знае дали Еуинг е черен или бял.

— Ами да, черен е — обади се Пиърсън и посочи към Еуинг. Гарати можеше да види спускащите се по врата му ручейчета пот. Той с ужас забеляза, че Еуинг носи гуменки.

Препоръка 3: „Никога, повтарям, никога не носете гуменки. Няма по-бърз начин да получите пришки на краката, по време на Дългата разходка“.

— Той пристигна с мен — обясни Бейкър. — Идва от Тексас.

Бейкър ускори крачка и застигна Еуинг. Известно време двамата разговаряха, после Бейкър изостана, като внимаваше да не получи предупреждение. Лицето му бе побледняло.

— Излезли са му пришки още на втората миля. При Лаймстоун са се спукали. Сега стъпва направо в гнойта, който изгекла от мехурите.

Останалите го слушаха мълчаливо. Гарати отново си спомни за Стебинс. Стебинс беше обул маратонки. Може би той също се бореше с пришки в момента.

— Предупреждение! Предупреждение 9! Трето предупреждение, 9!

Войниците не откъсваха зорки погледи от Еуинг. Също и Участниците. Еуинг бе погълнал вниманието на всички. Едри петна пот покриваха снежнобелия му потник, който рязко контрастираше с черната кожа. Гарати виждаше съвсем ясно как при всяка крачка изпъкваха неговите мощни, гъвкави мускули. Мускули, с които би могъл да върви още много дни, но Бейкър бе казал, че стъпва в гной. Пришки и схванати мускули. Гарати потръпна. Внезапна смърт. Колкото и да си силен, колкото и да си подготвен, нищо не можеше да те предпази от пришки и скъсани мускулни влакна. Какво, по дяволите, си е мислил Еуинг, когато е обувал тия скапани гуменки?

Към тях се присъедини и Баркович. Не откъсваше поглед от Еуинг.

— Пришки! — гласът му прозвуча сякаш току-що бе обявил за курва майката на Еуинг. — Какво друго, по дяволите, можеш да очакваш от един тъп негър? Питам ви?

— Разкарай се — рече с равен глас Бейкър — или ще ти прасна един.

— Не е по правилата — отвърна Баркович и смръкна. — Запомни го, побойнико.

Но въпреки това се отдръпна. Сякаш носеше със себе си облак отровен газ.

Изтърколи се още половин час. Сенките им ставаха все по-дълги. Най-сетне изкачиха хълма и пред тях се разкри панорама от ниски планини, забулени в обедна мараня. Буреносните облаци на запад бяха станали още по-мрачни, ветрецът съвсем изчезна и Гарати почувства, че се облива в пот.

Няколко мъже струпани пред един „Форд“ пикап ги посрещнаха с възторжени възгласи. Всички бяха пияни. Момчетата им помахаха с ръце, дори Еуинг. Това бяха първите зрители откакто се бяха разделили с малчугана с дънковия гащеризон.

Гарати отвори една тубичка с хранителен концентрат и без дори да поглежда към етикета я погълна на един дъх. Имаше възкисел вкус. Сети се за хамбургерите на Макврайс. Представи си голяма шоколадова торта с черешово сладко отгоре. Представи си ароматна палачинка. Кой знае защо, му се прииска студена палачинка, пълна с ябълково желе. Студените закуски, които майка му приготвяше, когато излизаха с баща му на лов през ноември.