Десетина минути по-късно Еуинг получи дупка в черепа.

Движеше се в една доста плътна група, когато внезапно намали ход. Сигурно е смятал, че момчетата ще го прикрият. Но войниците изпълняваха задълженията си безупречно. Войниците бяха експерти. Те разблъскаха момчетата настрани. После сграбчиха Еуинг и го дръпнаха на банкета. Еуинг направи безуспешен опит да се съпротивлява. Един от войниците му изви ръцете зад гърба, докато другият допря дулото на карабината към челото му и го застреля. При изстрела краката на Еуинг се сгърчиха конвулсивно.

— Кравта му е като на всички останали — рече изведнъж Макврайс. В настъпилата след изстрела тишина гласът му прозвуча отчетливо. Той преглътна мъчително и нещо в гърлото му изклокочи.

Още един си бе отишъл. С това шансовете на останалите само се увеличаваха. Разговорите постепенно се възобновиха. Гарати си мислеше за това какво ли правят с телата.

„Прекалено много мислиш!“ — извика той на себе си.

И тогава осъзна, че е уморен.

Точно в три часа започнаха да падат първите капки дъжд, големи и невероятно красиви. Небето над тях беше смръщено и потъмняло и също така невероятно красиво. Някъде над облаците гръмотевици пляскаха с шепи. Далеч напред в простора се разцепи ослепителна светкавица.

Гарати беше наметнал якето си малко след като застреляха Еуинг и сега закопча ципа и вдигна яка. Харкнес — бъдещият велик писател, грижливо прибра бележника си в непромокаем плик. Баркович беше нахлузил яркожълта найлонова шапка против дъжд. Тя променяше до неузнаваемост лицето му, но по някакъв неуловим начин. Гледаше изпод козирката й като някакъв опърничав пазач на фар.

Оглушително изтрещя светкавица.

— Започва се! — извика Олсон.

Пороят рукна внезапно. В първите няколко минути беше толкова тежък, че Гарати се оказа изолиран зад гъста дъждовна завеса. Само за секунди беше мокър до кости. От косата му шуртеше вода. Той вдигна лице нагоре и се усмихна. Зачуди се дали войниците още могат да го видят. Дали не би могъл…

Още докато се чудеше пороят отслабна и видимостта се подобри. Гарати погледна назад към Стебинс. Стебинс крачеше превит, с ръце свити на корема и в първия миг Гарати помисли, че има колики. В него се надигна паника, далеч по-страшна от тази за Кърли и Еуинг. Не искаше толкова бързо да се разделя със Стебинс.

После видя, че всъщност Стебинс се мъчи да запази сух последния си сандвич и облекчен се обърна напред. Мина му през ума, че майката на Стебинс трябва да е доста глупава след като не се е сетила да увие сандвичите в найлон.

Гръмотевиците трещяха една след друга, като артилерийска канонада на небето. Гарати почувства въодушевление, сякаш част от умората му се бе отмила с пороя. Дъждът отново се усили, едри капки зашибаха по асфалта, после пак намаля и накрая се превърна в ръмеж. Облаците над тях започнаха да се разсейват.

Сега до него крачеше Пиърсън. От време на време придръпваше натежалите си панталони. Носеше тъмни, подгизнали от дъжда и явно малко по-големи от необходимото дънки. Очилата му бяха с кръгли рамки, като дъното на бутилка Кока-кола, той ги свали и започна да ги трие с края на ризата си. Очите му се присвиваха късогледо, имаше оня беззащитен вид, характерен за хората с лошо зрение, когато си свалят очилата.

— Хареса ли ти банята, Гарати?

Гарати кимна. Недалеч от тях Макврайс пикаеше. Беше се обърнал и крачеше заднишком, като се стараеше да насочва струята встрани от пътя и другите.

Гарати хвърли поглед към войниците. Униформите им бяха мокри, но дори това да ги притесняваше, стараеха се да не го покажат. Лицата им бяха като издялани от камък. „Интересно, какво ли чувстват, когато трябва да застрелят някой от нас? — мислеше си Гарати. — Дали се чувстват по-силни?“ След това си спомни за момичето с табелата, спомни си как я целуна, как притисна задника й. Как опипваше гащичките й, под възтесните панталони. Тези вълнуващи спомени му вляха свежи сили.

— Тоя там отзад май не е от приказливите, а? — обади се ненадейно Бейкър. Той посочи с пръст Стебинс. Оранжевите панталони на Стебинс бяха почти черни от пропилата се влага.

— Не, не е.

Макврайс получи предупреждение, задето се забави докато си вдигаше ципа. Останалите се изравниха с него и Бейкър повтори казаното за Стебинс.

— Особняк е и какво? — отвърна Макврайс и сви рамене. — Мисля че…

— Ей — прекъсна го Олсон. Това беше първото му обаждане от доста време насам и гласът му прозвуча дрезгаво. — Имам странно усещане в крака.

Гарати внимателно погледна Олсон и съзря зрънцата на зараждащата се паника в погледа му. Беше загубил нафукания си вид.

— Какво странно? — попита той.

— Ами, сякаш мускулите ми… увисват.

— Успокой се — рече Макврайс. — С мен се случи още преди няколко часа. После ми мина.

— Наистина ли? — Олсон го погледна с облекчение.

— Ами да, щом ти казвам.

Олсон не отговори, но устните му продължаваха да помръдват. В първия момент Гарати си помисли, че сигурно шепти молитва, но после разбра, че просто брои крачките.

Внезапно прогърмяха два изстрела. Разнесе се ужасен вик, после още един изстрел.

Вдигнаха погледи за да видят, че едно момче със син пуловер и окаляни бели обувки лежи проснато в локва вода. Едната обувка се бе изула. Гарати видя, че отдолу момчето е носило бели хавлиени чорапи. Препоръка 12 ги сочеше като най-удачни.

Гарати прекрачи трупа, като завъртя глава за да не гледа. После се разнесе слуха, че са застреляли момчето защото се е забавило твърде много. Никакви пришки, никакви схванати мускули, просто се беше забавило повече от необходимото и затова бе получило картон.

Гарати не знаеше нито името му, нито номера. Очакваше да го научи от слуховете, но така и не стана. Може би никой не го знаеше. Може би и то е било особняк, като Стебинс.

Бяха изминали близо двадесет и пет мили от началото на Дългата разходка. Наоколо се сменяха гори и поля, от време на време пресичаха някой изоставен път, мяркаха се самотни ферми и малки групички зяпачи, които ги чакаха търпеливо за да ги посрещнат с възторжени възгласи, независимо от упорития ръмеж. Една старица ги гледаше без да мига, под големия си черен чадър, не им помаха, дори не ги поздрави. Просто ги следеше с воднистите си очи как минават край нея. Стоеше съвършено неподвижно, с развети от вятъра поли и не даваше никакви признаци на живот. На средния пръст на дясната й ръка се виждаше масивен пръстен с пурпурен камък.

Пресякоха някакъв изоставен прелез — релсите бяха ръждясали и обрасли с трева. Някой се препъна, падна, получи предупреждение, после се изправи и закрачи с окървавено коляно.

До Карибу оставаха само тринадесет мили, но тъмнината щеше да настъпи преди да стигнат града. „Не знае що е отдих злото — помисли си Гарати.“ Тази мисъл му се стори смешна и той се разсмя.