Макврайс го погледна внимателно.

— Започваш да се изморяваш, а?

— Не — рече Гарати. — вече съм уморен. — Той изгледа с любопитство Макврайс. — Да не искаш да кажеш, че ти не си?

— Можеш да танцуваш с мене вечно този танц, Гарати, и аз никога не ще се уморя — отвърна Макврайс. — Ще си изтрием обувките в пътека от звезди и ще крачим с главите надолу по Луната.

Той прати на Гарати въздушна целувка и избърза напред.

Към четири без петнадесет небето се проясни напълно и на запад се издигна разноцветна дъга, а слънцето грейна изпод облаци с позлатен край. Косите му лъчи оцветиха прясно разораните ниви, покрай които минаваха, черната земя рязко контрастираше със зелените хълмове отзад.

Шумът на камионетката беше едва доловим, почти успокояващ. Гарати отпусна глава на гърдите си и без да забавя ход се унесе в дрямка. Някъде далеч напред ги очакваше Фрипорт. Нямаше да го зърне нито тази нощ, нито утре. Неизброимо много крачки. Дълъг път. Главата му бе пълна с прекалено много въпроси и прекалено малко отговори. Цялата Разходка не беше нищо друго освен една огромна въпросителна. Помисли си, че в това сигурно има някакво дълбоко значение. Така трябва да е. Тук, може би се криеха отговорите на всички въпроси, трябва само да продължава да върви и да внимава да не изостане. Само да можеше…

Кракът му шляпна в локва, той се сепна и се пробуди. Пиърсън го погледна с любопитство и намести очилата на носа си.

— Видя ли го онова момче, дето се спъна и си обели коляното, когато пресичахме прелеза?

— Да. Не беше ли Зак?

— Точно така. Току-що чух, че раната му продължавала да кърви.

— Колко още има до Карибу, маниак? — запита го някой.

Гарати се огледа. Беше Баркович. Пъхнал бе смешната си шапка за дъжд в задния джоб, където се поклащаше предизвикателно.

— Откъде, по дяволите, да знам?

— Ами нали си оттук, бе?

— Около седемнадесет мили — рече му Макврайс. — Айде, вдигай си чуковете, дребосък такъв.

Баркович го погледна обидено и се отдалечи.

— Ама и тоя си го бива — рече Гарати.

— Не му позволявай да ти влезе под кожата — отвърна Макврайс. — Съсредоточи се върху ходенето и ще го удариш в земята.

— Разбрано, тренер.

Макврайс потупа Гарати по рамото.

— Победата ти е в кърпа вързана, момчето ми.

— Сякаш вървим вечно, не ти ли се струва?

— Да.

Гарати облиза устни, искаше му се да каже още нещо, но не знаеше точно какво.

— Чувал ли си, че пред очите на удавника преминава целия му живот?

— Мисля, че съм чел някъде за това. Или съм го гледал в някой филм.

— Как мислиш, дали същото може да стане и с нас? Тук, на Разходката?

Макврайс се престори че потреперва.

— Боже, надявам се, че не.

Гарати замълча за миг, после рече:

— А мислиш ли… няма значение. По дяволите.

— Не, кажи. Какво да мисля?

— Мислиш ли, че бихме могли да прекараме остатъка от живота си на този път? Този остатък, който ще имаме ако не… е, знаеш.

Макврайс пъхна ръка в джоба и извади пакет цигари „Мелоу“.

— Пушиш ли?

— Не.

— Аз също — рече Макврайс и пъхна една цигара в устата. После извади кибрит, с рецепта за доматен сос на кутийката. Запали, пое дълбоко дима и го изкашля. Гарати си спомни за препоръка 10: „Пази дъха си. Ако пушиш, откажи се по време на Дългата разходка“.

— Надявах се, да се науча — опита се да се оправдае Макврайс.

— Гадост, нали? — отбеляза тъжно Гарати.

Макврайс го погледна изненадано и след това захвърли цигарата.

— Да — отвърна той. — Мисля, че е точно така.

Към четири дъгата се загуби. Дейвидсън, 8, изостана и закрачи с тях. Беше хубаво на вид момче, ако не се смята акнето, покрило челото му.

— Този Зак, хич не е добре — каза Дейвидсън. Предишния път, когато Гарати го бе видял носеше малка раница, но очевидно я бе хвърлил някъде.

— Още ли кърви? — попита Макврайс.

— Като заклано прасе — Дейвидсън поклати глава. — Смешно, как понякога нещата се преобръщат, нали? Човек се спъне, падне и само се одраска. А той има нужда от шев — Дейвидсън посочи надолу. — Вижте това.

Гарати погледна. Тук-там по настилката се виждаха тъмнокафяви петна.

— Кръв?

— Ами не е меласа — отвърна мрачно Дейвидсън.

— Уплашен ли е? — попита дрезгаво Олсон.

— Каза че не му пука — изръмжа Дейвидсън. — Но аз съм уплашен — очите му бяха големи и сиви. — Страх ме е за всички нас.

Продължиха да вървят. Бейкър посочи още една табела с надпис ГАРАТИ.

— Майната им — каза Гарати без да вдига глава. Не откъсваше очи от капките кръв, сякаш бе някой бледолик ловец по стъпките на ранен индианец. Следите се виеха около бялата осева линия.

— Макврайс — проговори Олсон. През последните няколко часа гласът му ставаше все по-тих. Гарати реши, че харесва Олсон независимо от надутото му изражение. Хич не му се искаше Олсон да се поддаде на страха, но изглежда точно това бе станало.

— Какво? — отвърна Макврайс.

— Не ми минава. Това за отпускането на мускулите, дето ти казах по-рано. Не ми минава.

Макврайс мълчеше замислено. Огрян от лъчите на залязващото слънце, белегът на лицето му изглеждаше по-бял от всякога.

— Имам чувството, че всеки миг краката ми ще се подкосят. Сякаш губя равновесие. Нали това няма да стане? Нали? Нали? — гласът на Олсон постепенно се повиши.

Макврайс продължаваше да мълчи.

— Ще ми дадеш ли една цигара? — попита Олсон с малко по-спокоен тон.

— Да. Задръж целия пакет.

С обиграна ловкост Олсон запали цигара, като сви клечка в шепи и после се опули на един от войниците, които го наблюдаваха от платформата.

— Близо час вече как ме държат под око. Мисля, че имат шесто чувство за тази работа — той повиши глас. — Харесва ви, нали, а, момчета? Харесва ви? И това е самата проклета истина, нали?

Няколко Участника се извърнаха, погледнаха го учудено и после продължиха напред. Гарати също не искаше да гледа. В гласа на Олсон се долавяше истерия. Войниците бяха впили в него безстрастни погледи. Гарати се зачуди дали вече се е разнесъл слухът за Олсон и тази мисъл го накара да потрепери.

Към четири и половина бяха изминали тридесет мили. Скрито наполовина зад хоризонта, слънцето ги гледаше с едничкото си огненочервено око. Облаците се бяха преместили на изток и небето над тях беше тъмносиньо. Гарати отново се върна към мисълта за неговия хипотетичен удавник. Всъщност, не чак толкова хипотетичен. Спускащата се нощ беше като мътна вода, която скоро щеше да ги залее.

Внезапно в душата му започна да се надига паника. Като в желязна прегръдка го стегна ужасяващата