който го забравя непрестанно. Е този глупак.
— Не искам повече да участвам — проплака Олсон. — До гуша ми дойде.
— Да си скъсаш задника — обърна се към него Макврайс. — Нали така го каза? Майната му! Защо тогава просто не легнеш и не умреш?
— Остави го на мира — повтори Гарати.
— Слушай, Рей…
— Не, ти слушай. Стига ми един Баркович. Остави го да се оправя сам. Спомни си, никакви мускетари.
Макврайс го гледаше усмихнат.
— Добре, Гарати. Печелиш.
Олсон мълчеше. Беше концентрирал вниманието си да ги вдига и да ги спуска.
В шест и половина настъпи пълен мрак. Карибу, само на шест мили от тях, се виждаше като слабо сияние на хоризонта. Тук-там се срещаха нетърпеливи зяпачи, които бяха излезли да ги посрещнат пред града. Останалите изглежда се бяха прибрали за вечеря. Студената мъгла неприятно щипеше краката на Гарати. Провиснала бе между хълмовете като отпуснати гирлянди. В небето над тях звездите блестяха все по-ярко, Венера, Голямата мечка. Открай време го биваше да разпознава съзвездията. Посочи на Пиърсън Касиопея, но той изръмжа нечленоразделно.
Замисли се за Джен — неговото гадже — и после се почувства виновен, задето бе целунал момичето на пътя. Вече не можеше да си спомни как изглежда, но тогава го бе развълнувала. Най-вълнуващо бе, когато я притисна отзад — какво ли щеше да стане, ако бе пъхнал ръка между краката й? При тази мисъл усети напрежение в слабините си, което го накара да потръпне.
Джен имаше дълга почти до пояса коса. Беше на шестнадесет. Гърдите й не бяха така развити като на момичето, което бе целунал. Доста често си бе играл с тях. Това го побъркваше. Не му позволяваше да прави любов с нея и той не знаеше как да я накара. Искаше й се, но не му даваше. Гарати знаеше, че някои момчета ги бива за това, знаят как да накарат едно момиче да им даде, но той като че ли не умееше да го прави — нямаше дастатъчно воля за да я убеди. Зачуди се колко ли от Участниците са девствени. Грибъл бе нарекъл Майора убиец. Дали Грибъл беше девствен? Реши, че сигурно е.
Навлязоха в границите на Карибу. Посрещна ги огромна тълпа, виждаше се и микробуса на една телевизионна компания. Пътят бе огрян от мощни светлини. Сякаш изведнъж бяха пристъпили в лагуна от топла слънчева светлина.
Един възпълен репортер облечен с костюм се присламчи към тях и започна да пъха издължения си микрофон ту в един, ту в друг Участник. Зад него притичваха двама техници, развивайки дългия кабел.
— Как се чувствате?
— Добре. Мисля, че се чувствам добре.
— Чувствате ли умора?
— Е, да, нали знаете. Да. Но все пак се чувствам добре.
— Как преценявате шансовете си на този етап?
— Ами, не знам… добри, мисля. Чувствам се доста силен.
После репортерът запита едно едро, яко момче на име Скрам какво мисли за Голямата разходка. Скрам се ухили и рече, че това било най-шибаното нещо, което някога е виждал. Репортерът се намръщи и даде знак на техниците да прекъснат. Един от тях му кимна уморено.
Не след дълго кабелът свърши и репортерът пое обратно към микробуса. Тълпата, привлечена както от телевизионния екип, така и от Участниците в Дългата разходка, ревеше ентусиазирано. Тук там се издигаха портрети на Майора с още незасъхнало печатарско мастило. От време на време камерите показваха тълпата и тогава зяпачите ревяха още по-ентусиазирано и махаха на леля Бети или чичо Фред.
Завиха зад един ъгъл и минаха покрай малък магазин. Собственикът, дребен мъж с бели панталони бе извадил отпред хладилна витрина с разхладителни напитки, над която висеше надпис:
УЧАСТНИЦИ В ДЪЛГАТА РАЗХОДКА, ПОЧЕРПЕТЕ СЕ ЗА НАША СМЕТКА!
ЗА ВАС СЕ ГРИЖИ МАГАЗИН „ИВ“!
Наблизо бе спряла полицейска кола и двама полицаи обясняваха търпеливо на Ив — нещо което вероятно често им се налагаше, че правилата не позволяват зрителите да подпомагат япо какъвто и да било начин — включително с разхладителни напитки Участниците.
Минаха покрай печатницата на Карибу, масивна мрачна сграда, издигната на брега на река с мътни води. Работниците се бяха наредили покрай оградата и ги поздравяваха окуражаващо. Когато край тях минаваше последния Участник — Стебинс — зазвуча свирка и всички се втурнаха към работните си места.
— Тебе пита ли те? — изръмжа нечий глас до Гарати. Той се обърна уморено и погледна към Гари Баркович.
— Кой и какво да ме е питал?
— Репортерът бе, тъпчо. Пита ли те как се чувстваш?
— Не, не стигна до мен — искаше му се час по-скоро Баркович да се махне. Искаше му се час по-скоро да изчезне болката в ходилата.
— А мене ме попита — каза Баркович. — И знаеш ли какво му казах?
— Хм.
— Казах му, че се чувствам страхотно — рече предизвикателно Баркович. Шапката продължаваше да се поклаща от задния му джоб. — Казах му, че се чувствам силен. Казах му, че съм готов да крача вечно. И знаеш ли какво още му казах?
— О, що не млъкнеш? — изпъшка Пиърсън.
— Кой те пита пък тебе, грозен дългуч такъв? — отвърна Баркович.
— Махай се — намеси се Макврайс. — Боли ме главата от теб.
Баркович се отдръпна с обидено изражение, избърза напред и сграбчи Коли Паркър.
— Пита ли те как…
— Разкарай се оттук преди да откъсна сополивия ти нос и да те накарам да го изядеш — озъби се Коли Паркър. Баркович бързо се отдалечи от него. За Коли Паркър се говореше, че е гадно копеле.
— Като го слушам и ми избиват чивийте — каза Пиърсън.
— Драго ще му е да го научи — отвърна Макврайс. — Това му доставя удоволствие. Освен това е казал на репортера, че смята да танцува на гробовете ни. Сигурен съм че така ще стане. Тази мисъл му дава сили да ходи.
— Следващият път, когато се приближи към мен ще му подложа крак — намеси се с отпаднал глас Олсон.
— Тц-тц — каза Макврайс. — Правило номер 8: „Не пречи на другите Участници.“
— Знаеш какво можеш да направиш с твоето Правило — отвърна с немощна усмивка Олсон.
— Внимавай — ухили се на свой ред Макврайс — че нещо взе да ставаш опасен.
Около седем темпото, което бе спаднало почти до долната граница, отново започна да се покачва. Беше студено и бързия вървеж загряваше тялото. Пътят сви към широк надлез, по който минаваше магистралата и няколко зяпачи, седнали под голям стъклен навес ги посрещнаха с радостни викове, прекъсвани от лакомо хрупкане на пуканки.
— Няма ли да се присъединим към магистралата някъде по-нататък? — попита Бейкър.
— В Олдтаун — каза Гарати. — След около сто и двадесет мили.
Харкнес подсвирна със стиснати зъби.
Не след дълго стигнаха центъра на Карибу. От старта ги деляха четиридесет и четири мили.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
„Най-вълнуваща ще е онази телевизионна игра, в която загубилият губи живота си“
Чък Барис, създател на телевизионни игри