Високо над тях прелетя реактивен самолет и разпори нощното небе с дълга переста линия. Достатъчно ниско беше за да видят светлините, едната мигаше в жълто, другата — зелено. Бейкър отново си подсвиркваше. Гарати отпусна уморено клепачи. Краката му като че ли вървяха от само себе си.

Стори му се, че започва да губи контрол над своя унесен в дрямка ум. Откъслечни мисли си играеха на гоненица в главата му. Спомни си за приспивната ирландска песничка, която му пееше мама, когато беше съвсем малък… нещо за брънки и миди… Лицето й, голямо и красиво, като лице на актриса от екрана. Завладя го желание да целува това лице, да го обича — завинаги. Когато порасне ще се ожени за нея.

После пред очите му изплува усмихнатото славянско лице на Джен, с черна, спусната свободно надолу коса. Под късата плажна рокля носеше бански, отиваха да се къпят на Рейд бич. Гарати носеше къси дънкови панталонки.

После Джен изчезна и на нейно място се появи Джими Оуенс, момчето от съседния двор. Гарати беше на пет и Джими също беше на пет и майката на Джими тъкмо ги бе хванала че играят на чичо Доктор в пясъчника зад тяхната къща. Бяха сгафили — така им казаха, че са сгафили. Майката на Джими повика неговата и майка му дойде, отведе го в нейната спалня и после го попита дали ще му хареса, ако го накара да мине гол по улицата. Целият трепереше от срам, ужасен срам. После започна да плаче и да я моли да не го изкарва на улицата гол… и да не казва на баща му.

Вече е на седем. Двамата с Джими се взират през мръсния прозорец на един склад за строителни материали — на стената вътре има окачен календар с голи жени. И двамата знаят какво гледат, макар още да не разбират защо, телата им се напрягат от някаква неясна, мъчителна болка. Болка по нещо. Една от жените е русокоса хубавица, заметнала прозрачен воал около голите си бедра и двамата дълго време не откъсват очи от този воал. Спорят какво се крие под него. Джими казва, че е виждал майка си гола. Казва, че знае какво се крие отдолу. Джими казва, че е космато и сцепено по средата. Но той не иска да вярва на Джими, защото това, което Джими казва е отвратително.

И двамата са съгласни в едно, че жените са различни от мъжете в тази област и прекарват следобеда в обсъждане на този въпрос, докато се борят с досадните комари. Гарати усеща, буквално усеща в дрямката- полусън, че има болезнено силна ерекция.

На следващата година, докато си играеха на стражари и апаши Гарати удари Джими Оуенс в устата с приклада на въздушната си пушка и в болницата му сложиха четири шева на горната устна. Година по-късно се преместиха. Не искаше да удря Джими в устата. Беше случайно. Абсолютно сигурен беше, че е така, макар че вече знаеше, че Джими е бил прав, защото бе видял майка си гола (това също беше станало съвсем случайно). Долу наистина бяха космати. Космати и с цепка.

Шшшшт, не е тигър, мили мой, само твоя мечо пух, не виждаш ли?… Брънки и мидички… мама те обича, момчето ми… шшшт… заспивай…

— Предупреждение! Предупреждение 47!

Някой заби лакът в ребрата му.

— За тебе става дума, момче. Събуди се — насреща му се хилеше Макврайс.

— Колко е часа? — попита пресипнало Гарати.

— Осем и половина.

— Но значи съм…

— Задрямал преди часове — довърши Макврайс. — Познато ми е това чувство.

— Да, май е така.

— Всичко е от умът ти — обясни Макврайс. — Дава си почивка. Де да можеха и краката ни, а?

Гарати си помисли, че спомените са като начертана в прахта линия. Колкото по-назад се връщаш, толкова по-трудно е да се различи тази линия. Докато най-накрая остане само равен пясък и черната дупка, от която си се появил. Донякъде спомените са като пътя. Тук, в този момент всичко е реално и истинско, но пътят от девет тази сутрин е някъде далеч назад и съвсем незначителен.

Дългата разходка продължаваше вече близо петдесет мили. Разнесе се слухът, че точно на петдесетата миля ги чакал Майорът със своя неизменен джип, за да произнесе тържествена реч. Гарати реши, че това е поредната конска фъшкия.

Заизкачваха се по дълъг и доста стръмен склон и Гарати се изкуши дали да си свали якето. Реши да не го сваля. Вместо това го разкопча, обърна се и близо минута крачи заднешком. Зад тях мъждукаха светлините на Карибу и той си спомни за жената на Лот, която погледнала назад и после се превърнала в стълб от сол.

— Предупреждение! Предупреждение 47! Второ предупреждение 47!

На Гарати му трябваха наколко секунди за да осъзнае, че става дума за него. Изведнъж отново започна да изпитва страх. Сети се за безименното момче, което умряло защото твърде често забавяло. Дали и с него не ставаше същото?

Огледа се. Макврайс, Харкнес, Бейкър и Олсон се бяха втренчили в него. Олсон направо се беше опулил. В мрака съвсем ясно се виждаше напрегнатото му лице. Олсон беше надживял вече шестима. Искаше да превърне Гарати в щастливият седми. Искаше Гарати да умре.

— Какво си се оцъклил, бе? — попита го раздразнено Гарати.

— Нищо — отвърна Олсон и плъзна поглед встрани. — Няма нищо.

Гарати закрачи уверено, като размахваше ръце. Беше девет без двайсет. В единадесет без двайсет — на около осем мили по-надолу по пътя — отново ще е чист. Изпитваше налудничавото желание да се развика, че може да го направи, че няма нужда да се разнася слухът за него, че няма да им достави удоволствието да получи картон… поне засега.

Ниската мъгла започна да се стеле и по пътя. Очертанията на момчетата плуваха из нея като тъмни острови. На петдесетата миля от началото на Разходката преминаха покрай един малък, изоставен гараж с ръждясала бензинова помпа отпред. Не беше нищо повече от едно неясно очертание в мъглата. Единствената светлина идваше от флуоресцентните лампи на телефонната будка наблизо. Майорът не се появи. Никой не се появи.

Пътят направи широк завой и пред тях изникна голяма жълта табела. Още преди да стигнат до нея, вече се бе разнесъл слухът, но Гарати можа да прочете сам какво пише:

Разнесоха се охкания и пъшкания. Някъде напред се чу веселият глас на Баркович:

— Дай газ, момчета! Кой иска да се надпреварва с мен до върха?

— Затваряй си мръсната уста, смахнат дребосък — промълви някой заплашително.

— Затвори ми я ти, тъпчо! — изкрещя Баркович. — Ела тука и ми я затвори!

— Побъркал се е — каза Бейкър.

— Не — отвърна Макврайс. — Просто загрява. Такива като него бавно загряват, но загреят ли веднъж…

— Мисля, че няма да мога да изкача този хълм — рече Олсон с ледено спокойствие в гласа. — Не при четири мили на час.

Хълмът се издигаше пред тях. Почти бяха стигнали в основата му. Върхът не се виждаше — беше забулен в мъгла. „Може да се издига безкрайно, кой знае?“ — помисли си Гарати.

Всички гледаха нагоре.

Гарати откри, че ако не откъсваш поглед от краката за известно време, положението не изглежда чак толкова тежко. Вперваш очи в едно тясно пространство на пътя между обувките си и тогава започва да ти се струва, че крачиш по равна местност. Разбира се, няма никакъв начин да се излъжеш, че не се задъхваш мъчително и гърлото ти не пресъхва от напрежение, защото точно това става.

Колкото и странно да бе, отново се разнасяха слухове — изглежда на някои им стигаше дъхът за това. Говореше се, че хълмът се издигал на четвърт миля височина и че досега не е имало случай, някой Участник да получи картон на този хълм. После се разнесе нов слух — че само последния път трима Участници са получили картон тук. След това слуховете пресъхнаха.

— Не мога да го направя — промърмори с монотонен глас Олсон. — Не мога повече да вървя — дишаше често и на пресекулки като куче. Но въпреки това продължаваше да върви — всички продължаваха да вървят.Все по-ясно се чуваха мъчителни пъшкания и задавено пуфтене. Заедно с тях — монотонното