подпухнали, невиждащи очи право пред себе си и по всичко изглежда нито виждаха, нито чуваха ревящата наоколо тълпа, която се мъчеше да окуражи своите любимци, или тези, на коите беше заложила. Баща му каза, че тълпата през този ден стигала чак до Бангор. Но по-нагоре нямало хора, или поради незаинтересуваност, или пък — както бе предположил Баркович — за да не им пречат да се концентрират.

За да стигнат през онази година до Фрипорт, Участниците вече бяха вървели над седемдесет и два часа. Макар едва на десет години, Гарати бе направо поразен от гледката. Когато момчетата наближиха на около пет мили от града, Майорът произнесе реч пред събралото се множество. Започна с Конкуренцията, мина през Патриотизма и приключи с нещо, което нарече Съвкупен Национален Продукт — и което страшно разсмя Гарати, защото думата „съвкупен“ му се стори мръсна като „сопол“. Докато чакаше, изяде шест хотдога и когато най-сетне зърна Участниците, мигом подмокри гащите.

Едно от момчетата пищеше. Това си спомняше най-ясно. Пищеше всеки път щом стъпеше на земята. НЕ МОГА. НЕ МОГА. НЕ МОГА. НЕ МОГА. Но продължаваше да върви. Всички продължаваха да вървят и не след дълго се изгубиха по пътя към Шосе №1. Гарати беше леко разочарован, че не успя да види как някой частник получава картон. Това беше първата и последна Дълга разходка, на която присъства като зрител. По-късно през същата нощ, той чу баща му да крещи на някой по телефона — както когато е пиян или разгневен — и майка му нейде отзад да шепти с разтревожен глас, молейки го да спре, преди да са го чули.

Гарати отпи няколко глътки вода и се огледа за Баркович.

Край пътя се виждаха къщи. На тревата бяха приседнали цели семейства и усмихнато ги поздравяваха, махаха им, или се наливаха с „Кока-кола“.

— Гарати, — рече Макврайс. — Я, я виж там какво те чака.

Хубавичко шестнадесетгодишно момиче, облечено в снежнобяла блуза и яркочервени гащета възторжено размахваше над главата си огромен блестящ надпис: ДАВАЙ ДАВАЙ ГАРАТИ НОМЕР 47. Обичаме те Рей. „Гордостта на Мейн“.

Гарати почувства, че сърцето му спира. Изведнъж разбра, че ще победи. Доказало го бе непознатото момиче.

Олсон подсвирна похотливо и започна да пъха и да вади среден пръст в стиснатата си шепа. Гарати си помисли, че е ужасно вулгарно.

По дяволите с Препоръка 13. Гарати се втурна към банкета. Момичето зърна познатия номер и изпищя радостно. После се хвърли насрещу му и го целуна страстно. Гарати усети внезапна възбуда. Той я притисна и отвърна със задъхана целувка. Момичето пъхна език между зъбите му и нежно го размърда. Почти без да осъзнава какво върши той спусна ръка към добре оформения й задник и я стисна.

— Предупреждение! Предупреждение 47!

Гарати отстъпи, ухили се и рече:

— Благодаря.

— О… о… о, няма нищо! — очите й блестяха възбудено.

Опита се да измисли нещо подходящо за момента, но в същия миг видя, че войникът се готви да му отправи второ предупреждение. Той се извърна рязко и затича към мястото си, задъхан и усмихнат. Изпитваше леко угризение пред Препоръка 13.

Олсон го посрещна ухилен.

— За това съм готов и на три предупреждения.

Гарати не отговори. Обърна се и закрачи обратно като махаше на момичето. Едва след като се изгуби от погледа му пое бодро напред. След час предупреждението ще загуби стойност. Но трябва да внимава да не получи ново. Чувстваше се великолепно. Във форма. Чувстваше се готов да извърви целия път до Флорида. Неусетно ускори крачка.

— Рей — каза Макврайс като все още се усмихваше. — За къде си се забързал?

Да, прав беше. Препоръка номер 6: „Върви бавно и леко и ще успееш“.

— Благодаря.

Макврайс продължи да го гледа усмихнато.

— Няма за какво да ми благодариш. И аз съм дошъл тук за да победя.

Гарати се опули в него, леко объркан.

— Искам да кажа — безсмислено е да въвеждаме тук мускетарски принципи. Харесвам те, а и вече няма съмнение, че хубавичките момичета са луди по теб. Но паднеш ли, да знаеш че няма да ти помогна.

— Така е — отвърна той с побледняла усмивка.

— От друга страна, — намеси се Бейкър — така и така всички сме в кюпа, бихме могли поне да се поразвлечем.

— Защо не? — отвърна Макврайс.

Пътят започна да се изкачва и всички затаиха дъх пред внезапно появилото се препятствие. Някъде към средата на хълма Гарати съблече якето си и го метна през рамо. Не след дълго подминаха нечии безгрижно захвърлен пуловер. „Тази нощ, — помисли си Гарати — някой ще съжалява горчиво за този пуловер“. Групата постепенно настигаше откъсналите се по-рано Участници.

Гарати се концентрира върху краката си. Все още се чувстваше чудесно. Чувстваше се силен.

— Аз съм Харкнес. Номер 49. Ти си Гарати. Номер 47. Нали така?

Гарати огледа събеседника си. Беше късо подстриган, носеше очила.

— Точно така.

Харкнес стискаше в ръката си бележник. Той записа вътре Гарати и неговия номер. Почеркът му беше странен и малко разкрачен, от периодичното подскачане на писалката при ходене. Докато пишеше той се сблъска с едно момче на име Коли Паркър и момчето му кресна да внимава къде ходи. Гарати едва прикри усмивката си.

— Записвам имената и номерата на всички Участници — обясни Харкнес. Когато вдигна глава лъчите на утринното слънце блеснаха в стъклата на очилата му и Гарати трябваше да присвие очи, за да може да гледа в него. Часът беше 10:30, Лаймстоун беше на 8 мили зад тях, оставаше им да изминат само 1.75 миля за да счупят рекорда за най-дълго разстояние, преминато от пълен комплект Участници.

— Предполагам, че се питаш защо записвам имената и номерата на всички Участници — рече Харкнес.

— Ами сигурно си от Бригадите — подхвърли през рамо Олсон.

— Не. Смятам да напиша книга — отвърна вежливо Харкнес. — Когато всичко приключи ще напиша книга.

Гарати се ухили.

— Искаш да кажеш, че ще напишеш книга ако спечелиш.

Харкнес сви рамене.

— Да, предполагам. Това, което искам да кажа е, че една книга за Дългата разходка, написана от Участник в нея, може да ме направи богат.

Макврайс избухна в смях.

— Ако спечелиш няма да ти е необходима книга за да станеш богат, така ли е?

— Мисля… струва ми се, че не е така — Харкнес сбърчи вежди. — Но така или иначе — това ще е една