ужасно интересна книга.

Продължиха напред, а Харкнес изостана, за да запише другите Участници. Почти всички се записваха охотно, като не пропускаха да подхвърлят по някоя подигравателна забележка за книгата.

Изминали бяха шест мили. Преобладаващото мнение бе, че предстоящото счупване на рекорда е добър признак. Гарати се замисли доколко това е необходимо. Колкото по-скоро отпадне конкуренцията, толкова по-добри ще бъдат шансовете на останалите. Най-накрая реши, че въпросът е на чест. Не след дълго се разнесе слухът, че следобед се очаквала буря с гръмотевици — някой очевидно бе взел със себе си транзистор. Новината беше неприятна, стига разбира се да се окажеше вярна. Ранните пролетни бури бяха доста студени.

Продължиха да вървят.

Макврайс крачеше уверено, вперил поглед напред. Известно време опита да върви по банкета, но почвата беше хлъзгава и той се отказа. Още не беше получил предупреждение и ако раницата му създаваше някакви проблеми, той с нищо не го издаваше. Очите му не се откъсваха от хоризонта. Когато преминаваха покрай малки групички хора, той им махаше и се усмихваше с тънките си устни. Въобще не му личеше да е уморен.

Отстрани се поклащаше Бейкър. Краката му се сгъваха някак странно от коленете надолу и сякаш поглъщаха асфалта. Той размахваше якето си в ръка, хилеше се, сочеше с пръст зяпачите и от време на време си подсвирваше някаква неясна мелодия. Изглеждаше сякаш би могъл да върви вечно.

Олсон вече не бърбореше и от време на време присвиваше коляно. Ставите му пукаха при всяко присвиване. Вървеше малко вдървено и Гарати си помисли, че шесте мили не са му се отразили много добре. Манерката му се поклащаше празна и Гарати реши, че не след дълго ще му се наложи да пикае.

Малко пред основната група подскачаше Баркович, като ту се отдалечаваше напред към водачите, ту изоставаше към опашката, където се влачеше Стебинс. Едно от трите му придупреждения бе загубило сила, но само пет минути по-късно той си спечели ново. Гарати стигна до извода, че той е от ония, дето обичат да живеят на ръба на нищото.

Стебинс продължаваше да крачи самотен най-отзад. Никой не го заговори и той не говореше с никого. Гарати беше любопитен дали Стебинс е особняк или просто е уморен. Все още беше на мнение, че Стебинс ще е от първите отпаднали — може би дори ще е първият — макар да не знаеше какво го кара да мисли така. Стебинс бе съблякъл своя изтъркан пуловер и носеше последния сандвич в ръка. Гледаше надолу. Лицето му бе като каменна маска.

Разходката продължаваше.

Пътят се пресичаше от друг път и на кръстовището няколко полицая отбиваха движението. Те отдадоха чест на преминаващите Участници и момчетата — възползвайки се от имунитета си — им отвърнаха с подигравателни знаци. На Гарати това хич не му се понрави. Той се усмихна и помаха дружелюбно на полицаите, като се питаше дали не ги смятат за смахнати.

Шофьорите натиснаха клаксони и в същия миг някаква жена започна да вика сина си. Паркирала бе досами пътя, очевидна с намерение да зърне детето си сред Участниците.

— Пърси! Пърси!

Пърси беше номер 31. Той й помаха с почервеняло от срам лице и после забърза напред, привел глава. Жената направи опит да изтича на пътя. Войниците от камионетката замръзнаха, но един от полицаите успя да я сграбчи за ръката. После пътят изви и сцената се скри зад завоя.

Минаха по някакъв мост с дървени подпори. Отдолу шумеше поточе. Гарати се приближи към перилата и надзърна — за да види разкривеното си отражение във водата.

След това минаха покрай табела с надпис: ЛАЙМСТОУН 7 МИЛИ, а малко по-късно над главите им се развя плакат, на който пишеше:

Гарати прецени, че остава по-малко от миля докато счупят рекорда.

После се разнесе поредния слух — този път за момче на име Кърли, номер 7. Кърли имал схванат мускул и вече получил едно предупреждение. Гарати ускори крачка и се изравни с Макврайс и Олсон.

— Къде е той?

Олсон посочи с ръка едно хърбаво момче, обуто с дънки. Кърли очевидно се мъчеше да си пусне бакенбарди. Безуспешно. Страхотно напрежение бе изписано на лицето му и той не откъсваше очи от десния си крак. Гледаше го с безпокойство. Губеше скорост и това още повече го подтискаше.

— Предупреждение! Предупреждение 7!

Кърли с мъка ускори крачка. Дишаше неравномерно — както от умора, така и от завладелия го страх. Гарати загуби представа за времето. Забрави всичко освен Кърли. Следеше напрегнато тази страшна борба, сякаш осъзнаваше, че след час или ден същото може би чака и него.

Никога досега не бе виждал подобно нещо.

Кърли започна отново да изостава и едва след няколко поредни предупреждения групата осъзна, че несъзнателно се нагажда към неговата скорост. Което означаваше, че Кърли е съвсем близо до границата.

— Предупреждение! Предупреждение 7! Трето предупреждение, 7!

— Имам схванат мускул! — извика пресипнало Кърли. — Не е честно! Имам схванат мускул!

Беше само на няколко крачки от Гарати. Ясно се виждаше тревожния бяг на адамовата му ябълка. Кърли отчаяно масажираше крака си. Гарати почти подушваше вълните от паника, които извираха от него, бяха като миризмата на прясно разрязан лимон.

В мига в който го подминаваше Кърли възкликна облекчено:

— Слава Богу, отпуска ме!

Никой не отговори. Гарати почувства някакво неясно, злобно разочарование. Разбираше че е неморално, неспортсменско, но същевременно никак не искаше той да е първият, получил червен картон. А и кой ли би искал, всъщност?

Часовникът показваше единадесет и пет. Вероятно вече бяха счупили досегашния рекорд, което означаваше че са поддържали минимум четири мили в час средна скорост. Скоро ще пристигнат в Лаймстоун. Видя как Олсон присвива първо едното и после другото коляно. Заинтригуван, реши да опита и той. Ставите му изпукаха отчетливо и Гарати с изненада осъзна, че са леко вдървени. Но краката все още не го боляха. Това поне бе нещо.

Минаха покрай камион за мляко, спрян на кръстовището с някакъв черен селски път. Млекарят бе приседнал на капака и им махаше усмихнато.

— Давайте, момчета!

Гарати почувства, че в него се надига гняв. Едва се сдържа да не се разкрещи: „Защо не вдигнеш дебелия си задник и да походиш малко с нас?“ Но млекарят бе надхвърлил осемнадесет. Всъщност, изглеждаше сякаш е надхвърлил тридесет. Беше си направо дъртак.

— Окей, а сега всички за почест — изкряка Олсон и другите се разсмяха.

Камионът се изгуби зад тях. Стигнаха нова пресечка — по-оживена, на която имаше полицаи и няколко спрели коли, които ги посрещнаха с надути клаксони. Някой хвърли конфети. Гарати се почувства ужасно важен. Та в края на краищата нали той бе: „Гордостта на Мейн“?

Внезапно Кърли изпищя. Гарати погледна назад през рамо. Кърли се бе превил надве и пищеше неистово, стиснал крака си с ръце. По някакъв невероятен начин той продължаваше да се придвижва напред, но много по-бавно от преди. Ужасно бавно.

Всички останали също забавиха ход, сякаш да се нагласят с движенията на Кърли. Войниците от платформата на камионетката вдигнаха бавно пушки. Тълпата затаи дъх, сякаш едва сега осъзнала какво предстои, Участниците също затаиха дъх, сякаш и те не знаеха досега, затаи дъх и Гарати, макар че знаеше — всички знаеха, че всеки миг Кърли ще получи картон.

Изщракаха предпазители. Пространството около Кърли изведнъж опустя. Той остана сам на огрения от слънце асфалт.

— Не е честно! — изпищя Кърли. — Това не е честно!

Групата пред него навлезе в сянката на дърветата, някой поглеждаха през рамо, други пък не смееха да