се обърнат. Гарати беше от онези, които гледаха. Трябваше да гледа. Зяпачите край пътя мълчаха, сякаш някой им бе изключил звука.

— Не е ч…

Четирите карабини изтрещяха. Звукът беше оглушителен. Ехото прокънтя чак в отсрещните възвишения.

Ъгловатата, неравно подстригана глава на Кърли в миг се превърна в кърваво желе от мозък и тъкани, наоколо се разхвърчаха парченца от черепа. Това, което остана от него се претърколи на пътя като пощенски чувал.

„Вече сме 99 — помисли си ужасен Гарати. Деветдесет и девет бутилки бира наредени на стената и ако само една от тях падне… о, Боже… о, Боже…“

Стебинс прекрачи през мъртвото тяло. Кракът му се подхлъзна в малка локва кръв и остави след себе си кървава следа, като снимка в списание „Детектив“. Стебинс не погледна към онова, което бе останало от Кърли. Лицето му остана безизразно. „Стебинс, копеле мръсно, — помисли си Гарати — май ти първи трябваше да получиш картон, а?“ Гарати извърна поглед. С мъка подтисна гаденето. Не искаше да повръща.

До паркирания наблизо „Фолксваген“ микробус една жена сви лицето си в шепи. От гърлото й се надигнаха някакви странни, нечовешки звуци и в същия миг Гарати забеляза, че без да иска жената е вдигнала роклята си. Виждаха се мъничките й, небесносини пликчета. Гарати почувства, че се възбужда. Едър и възпълен мъж с плешива глава се беше втренчил в трупа на Кърли и замислено се почесваше зад ухото. Той бавно облиза тлъстите си устни и продължи да се чеше. Така си остана загледан доста след като Гарати го подмина.

Разходката продължаваше. Гарати осъзна, че отново се движи в една група с Олсон, Макврайс и Бейкър. Всички гледаха право напред, лицата им бяха безизразни. Ехото от изстрелите сякаш висеше във въздуха около тях. Пред очите на Гарати аленееше кървавата следа от обувката на Стебинс. Зачуди се дали Стебинс все още оставя след себе си следи и за малко да се обърне за да провери, но се сдържа. Ала мисълта за окървавената обувка не го напускаше. Интересно му беше, дали Кърли е почувствал нещо. Дали е усетил как оловните куршуми се впиват в мозъка му един след друг, или може би е почувствал само първия?

Сигурно го е боляло. Всъщност болката трябва да е била най-силна в последните мигове преди изстрела, когато най-силно осъзнаваш, че ей сегичка вече няма да те има, а вселената ще продължава своя ход, сякаш нищо не се е случило.

Разнесе се слухът, че са изминали почти девет мили преди Кърли да получи червен картон. Майорът бил ужасно доволен от постижението. Гарати се зачуди откъде би могъл някой да знае дали Майорът е доволен или не.

Внезапно обърна глава, нетърпелив да научи какво са направили с тялото на Кърли, но вече бяха завили в поредния завой.

— Какво носиш в тая раница, бе? — обърна се неочаквано Бейкър към Макврайс. Очевидно с мъка запазваше спокойствие, лицето му бе зачервено — сякаш всеки миг щеше да избухне.

— Чиста риза — рече Макврайс. — И няколко хамбургера с шунка.

— Хамбургер с шунка — повтори с отвращение Олсон.

— Хамбургерът с шунка е най-добрия източник на лесноусвоима енергия — обясни Макврайс.

— Нещо ти хлопа дъската. Ще го изповръщаш целия.

Макврайс само се усмихна.

Изведнъж Гарати ужасно съжали, че не си е взел няколко сурови сандвича. Нищо не знаеше по въпроса за лесноусвоимата енергия, но затова пък обичаше хамбургери. Бяха по-добри от шоколадите и концентрираните храни. Сети се за курабийките в джоба си, но след случилото се с Кърли бе изгубил апетит. А и как би могъл да яде човек хамбургер с шунка след историята с Кърли?

Слухът, че един от Участниците е получил картон се разнесе сред тълпата и оттам до ушите им достигнаха шумни възгласи. Някои дори изръкопляскаха — сякаш чуваха звукът на подскачащи пуканки. Гарати се замисли дали е срамно да бъдеш застрелян пред толкова много хора, но после реши, че ако стигне дотам, едва ли ще му е до срам. Във всеки случай Кърли не изглеждаше никак засрамен. По-трудно ще е обаче с естествените нужди. Гарати реши засега да не мисли за това.

Часовникът му показваше точно дванадесет. Минаха по някакъв ръждясал железен мост над тясна, скалиста клисура и на отсрещния бряг ги посрещна надпис:

Някои от момчетата нададоха радостни възгласи, но Гарати сметна, че ще е по-добре да си пести дъха.

Пътят се разшири и Участниците се пръснаха, оформяйки малки групички. Пък и в края на краищата — от Кърли ги деляха близо три мили.

Гарати извади пакета с курабийките и втренчи празен поглед в него. Замиси се с тъга за майка си, но след това се постара да прогони тъжните мисли. Ще я види заедно с Джен във Фрипорт. Така им бе обещал. Изяде една курабийка и се почувства по-добре.

— Знаеш ли какво? — рече Макврайс.

Гарати поклати глава. Той отпи от манерката и помаха на една възрастна двойка, седнала край пътя до надпис ГАРАТИ.

— Нямам никаква представа какво да поискам, ако спечеля — продължи Макврайс. — Не мога да се сетя за нещо, което толкова много да желая. Искам да кажа — нямам болна майка вкъщи, или пък баща на хемодиализа, или нещо подобно. Дори нямам по-малко братче, което да умира от левкемия — той се изсмя и надигна манерката.

— Ами май си прав — съгласи се Гарати.

— Така е. Цялата тая работа ми се струва абсолютно безсмислена.

— Серизно ли говориш? — учуди се Гарати. — Искаш да кажеш, че ако трябва повторно да решаваш…

— Пак така ще постъпя, но…

— Ей! — извика момчето пред тях и посочи с ръка. — Тротоари!

Най-сетне влизаха в града. Наоколо се издигаха красиви къщи, просторни дворове се зеленееха пред тях. Дворовете бяха претъпкани с хора, които размахваха ръце и викаха. На Гарати му се струваше, че всички са насядали където намерят. Седяха по земята, на столове и шезлонги — като старците от бензиностанцията, някои дори седяха на масички за пикник. Имаше и такива, които се полюшваха на детски люлки, или стърчаха над разноцветните пързалки. Гарати почувства, че в него отново се надига гняв.

„Махайте докато ви се сцепят задниците. Проклет да съм ако ви помахам. Препоръка 13. Пести си силите винаги когато можеш.“

Но не след дълго сметна, че се държи глупаво. Хората могат да си помислят, че е гроги. Та нали в края на краищата той беше „Гордостта на Мейн“. Няма нищо лошо в това да помаха на онези, които държат надпис ГАРАТИ. И на всички хубави момичета.

Край тях се нижеха странични улици и пресечни улици. Улица „Сайкамор“, „Кларк“ авеню, улица „Иксчейндж“, след нея „Джунипър“. Минаха покрай една бирария с изрисуван на витрината кон, стените й бяха облепени с портрети на Майора.

Тротоарите бяха изпълнени със зяпачи, но не повече от два реда в дълбочина. Гарати беше разочарован. Знаеше, че към центъра тълпата ще стане по-голяма, но въпреки това се чувстваше измамен. Бедният Кърли, не можа да доживее дори това.

Неочаквано от една странична уличка изскочи джипът на Майора и се изравни с основната група. Далеч напред се виждаше откъсналия се авангард.

Тълпата нададе възторжен рев. Майорът кимаше, усмихваше се и махаше с ръка. След това се обърна, изпъна се и отдаде чест на Участниците. Гарати почувства че го побиват тръпки. Очилата на Майора блестяха на следобедното слънце.