вишневочервените й панталони, денят, когато взеха шейната на по-малкия му брат и после започнаха да правят снежен човек (а тя му пусна няколко снежни топки във врата)… тези неща бяха живота. Харкнес беше смъртта. Гарати почти я подушваше у него.

— Не мога да ти помогна — рече Гарати. — Ще трябва да се справиш сам.

Харкнес го погледна с панически ужас, после лицето му придоби мрачен израз и той кимна бавно. Спря, коленичи и си свали обувката.

— Предупреждение! Предупреждение 49!

Харкнес започна да масажира вдървения си крак. Гарати се обърна обратно и закрачи заднишков без да го изпуска от очи. Край пътя се бяха спряли две момчета от „Малката лига“, яхнали велосипеди. Те също не откъсваха ококорени очи от Харкнес.

— Предупреждение! Второ предупреждение, 49!

Харкнес се изправи и започна да подскача на здравия си крак, който се огъваше под двойната тежест. Той изпусна обувката, трескаво посегна към нея, закачи я с два пръста, но при следващия скок я изпусна наново. Спря се да я вдигне, но получи трето предупреждение.

Лицето на Харкнес, което обикновено имаше розов цвят, сега бе станало пламтящо червено. Устата му беше отворена, в голямо, изтерзано „О“. Гарати усети, че подсъзнателно го насърчава.

„Хайде — мислеше си той. — Давай. Застигни ни. Можеш, Харкнес.“

Харкнес подскачаше все по-бързо. Момчетата от лигата подкараха велосипедите си край пътя, без да откъсват очи от него. Гарати се обърна напред, уплашен от онова, което би могло да стане. Гледаше право напред и се мъчеше да си припомни какво е изпитвал, когато целуна Джен и я докосна по гърдите.

Отдясно пред тях бавно изплува бензиностанция „Шел“. На бетонната площадка беше паркиран потънал в прах пикап с очукана броня. Двама мъже с червено-черни ловни ризи бяха провесили крака от задната врата и пиеха бира. По-нататък, в самото начало на един страничен, черен път се издигаше яркожълта пощенска кутия с отворен като зейнала паст капак. Отнякъде се разнасяше дрезгавия, неспирен лай на куче.

Карабините бавно се спуснаха към Харкнес.

Настъпи мъчително дълъг миг на тишина и после дулата отново се вдигнаха, точно по правилата, точно по правилника. После повторно се смъкнаха. Гарати ясно чуваше задъханото, влажно хриптене на Харкнес.

Карабините се вдигнаха нагоре, после се спуснаха, после отново бавно се вдигнаха.

Момчетата от лигата ги следваха неотстъпно.

— Разкарайте се оттук! — извика им пресипнало Бейкър. — Няма какво да гледате тук! Изчезвайте!

Момчетата погледнаха с откровено любопитство Бейкър, сякаш е някакъв непознат вид риба и продължиха да ги следват. По-малкото дори стисна няколко пъти свирката на колелото и се ухили. Зъбите му бяха пристегнати в металически коректори и огряна от слънцето, усмивката му изглеждаше чудовищно механична.

Дулата отново се насочиха надолу. Беше като някакъв танц, като ритуал. Сякаш Харкнес бе яхнал ръба на пропастта.

„Да си чел някоя интересна книга напоследък — мина му на Гарати налудничавата мисъл. — Този път наистина ще те застрелят. Една единствена по-бавна крачка до…“

Вечността.

Всичко е застинало.

Карабините отново се вдигнаха към небето.

Гарати погледна часовника. Дългата стрелка подскочи веднъж, два пъти, три пъти. Харкнес го застигна, после го задмина. Очите му гледаха право напред. Зениците му се бяха свили като топлийки. Устните му бяха побледнели, винаги розовите бузи сега бяха с цвят на сметана, с изключение на две ливидни точки на всяка от тях. Но той вече вървеше на два крака. Мускулната крампа се бе отпуснала. Босият му крак ритмично пошляпваше по асфалта. „Колко дълго може да се върви без обувки? — зачуди се Гарати.“

Почувства, че в гърдите нещо го отпуска и в същия миг чу как Бейкър въздъхва дълбоко. Глупаво бе, че се чувстваха по този начин. Колкото по-скоро Харкнес спре да върви, толкова по-скоро ще може да спре да върви. Това беше простата истина. Това беше единствената логика. Но имаше нещо по-дълбоко и по- истинско от най-истинската логика. Харкнес беше част от групата, от която и Гарати бе част, плът от плътта им. Част от един магичен кръг, към който принадлежеше и Гарати. И щом една малка частица от този кръг може да бъде унищожена, същото заплашва и всички останали.

Момчетата от лигата ги следваха още две мили, после изгубиха интерес и поеха обратно.

„По-добре така“ — помисли си Гарати. Не го дразнеше факта, че бяха погледнали на Бейкър, като на някакъв странен екземпляр в зоологическата градина. Но все пак беше по-добре, че няма да видят какво е това смърт. Той ги проследи с поглед докато се изгубиха.

Далеч напред, Харкнес сам бе образувал новия авангард, като продължаваше да крачи забързано, почти подтичваше. Не поглеждаше нито навяво, нито надясно. Гарати се зачуди за какво ли си мисли.

Скрам, 85, не можа да очарова Гарати с ослепителната си интелигентност, защото Скрам въобще не беше интелигентен. Гарати не остана очарован също така от луничавото му лице, късо подстриганата му коса, нито от телосложението му, което беше биволско. Скрам очарова Гарати, защото беше женен.

— Наистина ли? — за трети път попита Гарати. Все още не беше напълно убеден, че Скрам не го пързаля. — Наистина ли си женен?

— Да — Скрам хвърли доволен поглед на утринното слънце. — Напуснах училище когато бях на четиринадесет. Нямаше никакъв смисъл, поне за мен. Не бях поправяч, просто не можех да си взимам изпитите. Учителят по история веднъж ни прочете една статия, в която се твърдеше, че нашите училища били претъпкани. И аз реших, че ще е по-добре ако не заемам мястото на някой по-достоен. Захванах се с бизнес. А и вече исках да се оженя за Кати.

— Тогава на колко беше? — попита Гарати, по-очарован от всякога. Минаваха през поредното малко градче и тротоарите бяха натъпкани със зрители и надписи, но Гарати не им обръщаше никакво внимание. Зрителите, за него бяха вече същества от някакъв друг свят, към който той не принадлежеше. Сякаш бяха зад една педя дебела стъклена стена.

— Петнадесет — отговори Скрам. Той се почеса по брадичката, на която бе оформил къса брада.

— И никой ли не се опита да те разубеди?

— Училищният съветник положи доста усилия да ме убеди, че цял живот ще копая канавки, но и той самия си имаше доста проблеми и аз не му бях единствената грижа. Мисля, най-точно ще бъде да се каже, че си изми ръцете от отговорност. Пък и все някой трябва да копае канавки, не е ли така?

Той ентусиазирано размаха ръка към група ученички, които подскачаха край пътя с развети високо над колената поли.

— Както и да е, така и не се наложи да копая канавки. Нито една не съм изкопал през цялата си работническа кариера. Започнах работа в една фабрика за чаршафи близо до Феникс, плащаха по три долара на час. Ние с Кати сме щастливци — Скрам се усмихна. — Понякога, докато дремем пред телевизора Кати изведнъж ще ме сграбчи за ръката и ще рече: „Щастлива съм с тебе, мили“. Тя е сладурче.

— Имате ли деца? — Гарати имаше чувството, че разговорът става все по-нереален.