— Ами, точно сега Кати е бременна. Тя настояваше, да изчакаме докато съберем в банката достатъчно, за да можем да си платим раждането. И когато събрахме седемстотин тя каза да почваме и ние почнахме. За нула време забременя — Скрам втренчи поглед в Гарати. — Детето ми ще завърши колеж. Казват, че на тъпанари като мен им се раждат глупави деца, но моята Кати е умна за двама. Кати е завършила гимназия. Аз я накарах да завърши. Сума ти време ходи на вечерни курсове, но накрая си взе зрелостното. Така че, стига да иска, детето ми ще ходи в колеж.

Гарати не отговори. Не знаеше какво да каже. Наблизо крачеше Макврайс, погълнат в разговор с Олсон. Бейкър и Ейбръхъм се забавляваха с някаква игра на думи наречена „Призрак“. Зачуди се къде ли се е изгубил Харкнес. Никъде не се виждаше. Същото можеше да се каже и за самия Скрам. Че се е загубил от погледа. „Ей, Скрам, мисля, че си допуснал голяма грешка! Жена ти е бременна, Скрам, но това не ти дава никакво предимство пред нас. Седемстотин в банката? Думата бременна не се измерва с трицифрени сметки, Скрам. И нито една застрахователна компания не би застраховала Участник в Дългата разходка.

Гарати хвърли празен поглед към смешния човечец, който размахваше възторжено над главата си сламена шапка.

— Скрам, а какво ще стане ако получиш картон? — предпазливо запита той.

Тънка усмивка се плъзна по устните на Скрам.

— Не и аз. Чувствам се, сякаш мога да вървя вечно. Виж какво, мечтая да учавствам в Дългата разходка откакто въобще съм способен да мечтая. Само преди две седмици извървях без никакво напрежение осемдесет мили.

— Но представи си, че се случи нещо непредвидено…

Скрам завъртя глава.

— На колко години е Кати?

— С една година е по-голяма от мен. Почти на осемнайсет. Родителите й сега са с нея, във Феникс.

На Гарати това му прозвуча сякаш родителите на Кати знаят нещо, за което Скрам не се досеща.

— Сигурно много я обичаш — в гласа му се долови завист.

Скрам отново се ухили, показвайки два реда окаяни зъби.

— Откак се оженихме не съм поглеждал друга. Кати е сладурче.

— И ти се нави на тая работа?

— Ами не е ли забавно? — разсмя се Скрам.

— Не и за Харкнес — изрече кисело Гарати. — Иди го попитай дали му е забавно.

— Ти въобще замислял ли си се за възможните последствия? — намеси се в разговора Пиърсън, като се вмъкна между Гарати и Скрам. — Ами ако загубиш? Трябва да признаеш, че съществува и такава възможност.

— Правиха ми хороскоп точно преди началото и ми казаха, че всички шансове са на моя страна. На моя.

— Сигурно — Пиърсън го огледа мрачно. — А и си във форма, както гледам — самият Пиърсън изглеждаше блед, след дългата нощ на пътя. Той хвърли изпълнен с досада поглед към тълпата, събрала се на паркинга пред супермаркета, покрай който минаваха. — Всички, които не бяха във форма вече са мъртви, или почти мъртви. И все пак — остават още седемдесет и двама.

— Да, но… — Скрам набърчи чело в мъчителен опит да помисли. Гарати почти можеше да чуе как скрибуца машинката в главата му: бавно, мъчително, но в края на краищата — сигурно като самата смърт и неумолимо като данъчен агент. Имаше нещо величествено в тази гледка.

— Момчета, не бих искал да ви обиждам — най-сетне заговори той. — Вие сте добри момчета. Но не сте дошли тук с ясната мисъл за победа и за Наградата. Повечето от вас дори не знаят за какво са дошли. Погледнете Баркович. Той не мисли за Наградата. Дошъл е за да види как умират другите. За това живее. Когато някой получи картон, Баркович получава допълнителна енергия. Но това не е достатъчно. Ще дойде миг и той ще клюмне като изсъхнал лист.

— А аз? — попита Гарати.

Скрам го погледна объркано.

— А-а, хм…

— Не, продължавай.

— Добре, както го виждам ти също не знаеш за какво си тук. И ти си като тях. Продължаваш да вървиш защото те е страх, но… това не е достатъчно. От това човек също се уморява — Скрам погледна надолу и потърка ръце. — И когато дойде умората, е… оттам до картона не е далеч, Рей.

Гарати си спомни за Макврайс, който бе казал: «Когато се изморя… наистина се изморя… е, мисля че тогава просто ще си поседна».

— Доста ще трябва да повървиш за да ме победиш — рече Гарати, но чувстваше, че е под влиянието на последните думи на Скрам.

— Аз — каза с тържествен глас Скрам — съм готов да вървя колкото е необходимо.

Краката им се вдигаха и спускаха на асфалта, носейки ги напред към завоя, после надолу по склона и през железопътната линия, чийто релси блестяха забити в пътя. Минаха покрай една кебапчийница. После отново излязоха в полето.

— Мисля, че разбирам какво е това да умреш — изведнъж заговори Пиърсън. — Сега вече разбирам. Не самата смърт, нея все още не мога да разбера. Но умирането. Ако спра да вървя ще дойде и моят край — той преглътна мъчително. — Като празната лента в края на касетката — Пиърсън вдигна поглед към Скрам. — Може би си прав. Може би това не е достатъчно. Но… аз не искам да умра.

Скрам го гледаше с подчертано презрение.

— Мислиш си, че след като си научил какво е смъртта ще можеш да се спасиш от нея?

Пиърсън се усмихна с мъчителна, фалшива усмивка като човек, който се опитва да запази обяда в стомаха си на борда на люлееща се лодка.

— Точно в този момент това е единственото, което ме кара да вървя — в този миг Гарати почувства дълбоко облекчение, че все още не е стигнал чак до там. Поне засега.

Сякаш за да илюстрира темата, която обсъждаха, едно момче пред тях се строполи на пътя в страшни конвулсии. Тялото му се извиваше, гърчеше и подскачаше като риба на сухо. Крайниците му се мятаха в безразборни движения. От гърлото му се чуваше басово клокочене, едно странно «ааа-ааа-ааа», едновременно животинско и лишено от какъвто и да е разум. Докато Гарати го заобикаляше, една от мятащите се ръце го докосна по крака и той едва подтисна отвращението си. Момчето го гледаше с бялото на очите. От устата му бълваше пяна, която се стичаше надолу по брадичката. Момчето получи второ предупреждение, което разбира се не бе в състояние да чуе или осъзнае и след като изтекоха още две минути, войниците го застреляха като бясно куче.

Не след дълго се изкачиха на нисък хълм, откъдето пред очите им се разкри обширна, незаселена област. Гарати с радост посрещна прохладния вятър, който нежно погали запотеното му тяло.

— Каква гледка, а? — рече Скрам.

Пътят се виждаше ясно на десетина мили напред. Той се извиваше надолу по хълма, после минаваше на зиг-заг през гората, като драсната с въглен черта върху пухкавия зелен килим. Далеч на отвъдния край пътят отново се изкачваше и се губеше в бледо-розовата мъгла на утринната мараня.

— Това трябва да са «Хейнъсвилските гори» — неуверено предположи Гарати. — Гробница за камионите. Леден ад през зимните месеци.

— Никога не съм виждал нещо подобно — каза Скрам. — В цяла Аризона няма толкова много зеленина.

— Наслаждавай се докато можеш — присъедини се към тях Бейкър. — Защото днеска ще е пек. Едва шест и половина сутринта е, а виж само колко е топло.

— Мислех, че от там откъдето идеш сте привикнали с жегата — рече Пиърсън.

— Никога не можеш да привикнеш жегата — отвърна Бейкър и преметна яке през рамо. — Просто свикваш да живееш с нея.

— Бих искал да дигна къща тук — каза Скрам. Той пое с пълни гърди, веднъж, два пъти, развълнувано и шумно като възбуден бик. — Да я вдигна тук, с двете си ръце и всяка сутрин да се наслаждавам на гледката. Двамата с Кати. Може би ще го сторя един ден, след като всичко свърши.

Никой не отговори.