— Кога написахте вашия разказ, господин Шутър?

— Може би името ми не е Шутър — каза мъжът, изглеждаше леко удивен. — Може би това е просто псевдоним.

— Разбирам. А как е истинското ви име?

— Не казах, че не е това — казах само „може би“. Във всички случаи то няма нищо общо с нашата работа. — Той говореше ведро, явно повече го интересуваше облакът, който бавно се движеше по високото синьо небе към клонящото към запад слънце.

— Добре — каза Морт, — но това, кога сте написали разказа, има.

— Написах го преди седем години — каза Шутър. Продължаваше да изучава облака — той беше докоснал короната на слънцето и по краищата му се беше образувала златна дантела. — През 1982.

„Хвана се! — помисли си Морт. — Хитро копеле или не, все пак падна право в капана. Взел е разказа от сборника, и толкова. И понеже «Всеки изплюва камъчето» е публикуван през 1983, той си е мислил че всяка дата преди тази ще бъде безопасна. Трябвало е да прочетеш и страницата за авторските права, братче.“

Зачака чувството на триумф, но такова не се появи. Само мъгляво усещане на облекчение, че този луд може да бъде изпратен по живо по здраво без повече разправии. И все пак беше любопитен — проклятието на писателското племе. Например защо точно този разказ — разказ, който беше толкова различен от общия му стил, толкова силно нетипичен? И ако този тип ще го обвинява в плагиатство, защо се е хванал за някакъв невзрачен разказ, когато можеше да скърпи същия вид почти еднакъв ръкопис на бестселър като „Момчето на латернаджията“? Онова щеше да бъде по-сочно — това тук бе почти шега.

„Предполагам, че да препише някой от романите, му се е сторило твърде дълга работа“ — помисли си Морт.

— Защо сте чакали толкова време? — попита той. — Искам да кажа, книгата ми с разкази беше издадена през 1983, ще рече преди шест години. Сега е седмата.

— Защото не знаех — каза Шутър. Той отмести поглед от облака и отново започна да изучава Морт със смущаващ, пълен с леко презрение поглед. — Хората като вас, предполагам, просто смятат, че всеки в Америка, ако не и всеки човек във всяка страна, където се издават книгите им, прочита всичко, което са написали.

— Мисля, че моят случай не е такъв — каза Морт и сега беше негов ред да бъде сдържан.

— Но това не е истина — продължи Шутър със своя забележително ведър и нетърпящ възражение тон, без да обърне внимание на това, което беше казал Морт. — Това въобще не е истина. Не бях виждал никога този разказ до средата на юни. Този юни.

Морт понечи да каже: „Слушай, приятелче. И аз никога не бях виждал жена си в леглото с друг мъж до средата на май!“ — Дали това щеше да извади Шутър от равновесие, ако му го кажеше на висок глас?

Но погледна мъжа в лицето и реши да не го прави. Избелелите очи изгаряха спокойствието му, както маранята изгаря хълмовете в ден, който обещава да бъде истинска пещ. Сега Шутър изглеждаше като протестантски свещеник, който се кани да изсипе голяма порция огън и жупел върху треперещите, приведени глави на паството си, и за пръв път Морт Рейни се почувства наистина и лично уплашен от този мъж. Все пак още беше разсърден. Мисълта, че трябва да приближи края на тази първа среща с „Джон Шутър“, се появи отново: уплашен или не, той по никакъв начин не трябваше да продължава да стои така и да понася как този мъж го обвинява в кражба — особено сега, когато лъжата беше се разкрила чрез самата уста на мъжа.

— Нека отгатна — каза Морт. — Човек като вас все пак подбира какво чете, за да се занимава с тези боклуци, които аз пиша. Вие държите на писатели като Марсел Пруст и Томас Харди, нали? Вечер, след като сте свършили с доенето, обичате да запалите някоя от онези стари селски газени лампи, да я нагласите на кухненската маса — която, разбира се, е покрита с домашна карирана червено-бяла покривка — и да се разтоварите с „Тес“ или „В търсене на изгубеното време“. Може би през уикенда малко се поотпускате, ставате малко игрив и изваждате някой Ърскин Колдуел или Ани Дилард. Някой от приятелите ви ви е казал как аз съм преписал вашата написана с честен труд приказка. Не е ли такава историята, господин Шутър… или както ви е там името?

Гласът му беше придобил остри нотки и той с изненада откри, че е на ръба да се разгневи наистина. Но, разбра, че не е напълно изненадан.

— Не. Аз въобще нямам приятели. — Шутър говореше със сухия тон на човек, който просто отбелязва факт. — Нито приятели, нито семейство, нито жена. Имам малко стопанство на около двайсет мили южно от Пъркинсбърг и наистина имам карирана покривка на кухненската си маса, след като споменахте за това — но в нашия град имаме електрически лампи. Запалвам газени лампи само когато има буря и спре токът.

— За ваш късмет — каза Морт. Шутър не обърна внимание на сарказма.

— Наследих стопанството от баща си и го разширих с малкото пари, които наследих от баба си. Наистина имам млечно стадо — около двайсет млечни крави — и за това сте прав, а вечер пиша разкази. Предполагам, че вие имате някой от онези модерни компютри с екран, но аз го правя на стара пишеща машина.

Той замълча и за момент и двамата чуваха отчетливия шум на листата под лекия вятър излязъл в късния следобед.

— А че вашият разказ е същият като моя, открих съвсем сам. Виждате ли, мислех си да продам фермата. Мислех си, че с още малко пари бих могъл да пиша през деня, когато умът ми е свеж, а не само след мръкване. Агентът по имоти в Пъркинсбърг искаше да се срещна с един човек в Джаксън, който притежава много млечни ферми в Мисисипи. Не обичам да карам наведнъж повече от десет или петнайсет мили — заболява ме глава, особено когато част от тях са градско каране, защото там пускат на свобода всички глупаци — затова взех автобуса. Тъкмо да се кача и си спомних, че не съм си взел нищо за четене. Мразя дълго пътуване с автобус, без да имам нещо за четене.

Морт се хвана, че неволно кима с глава. И той мразеше да пътува — с автобус, влак, самолет или кола — без нещо за четене, нещо по-съществено от ежедневния вестник.

— В Пъркинсбърг няма автогара — автобусите „Грейхаунд“ само спират за около пет минути и отново тръгват на път. Вече бях влязъл в „Грейхаунд“-а и се качвах по стъпалата, когато разбрах, че ръцете ми са празни. Помолих шофьора да ме почака малко, а той каза, че го нямало майстора, че и без това бил закъснял и тръгвал след три минути по джобния си часовник. Ако съм тръгвал с него, нямал нищо против, но ако не съм, като сме се срещнели друг път, съм можел да го целуна по задника.

„Той ГОВОРИ като разказвач — помисли си Морт. — Да пукна, ако не съм прав.“ — Опита се да прогони мисълта си — не му приличаше да мисли по този начин, — но не можа.

— Е, аз влетях в магазина. На спирката в Пъркинсбърг имат една от телените стойки за книги — от тези, които се въртят безкрайно — точно като в универсалния магазин по пътя до вас.

— „При Бауи“?

Шутър кимна.

— Да, точно така. Та хванах първата книга, която се случи подръка. Можеше да се окаже и Библията, защото не можах добре да видя и корицата. Но не беше. Беше вашата книга с разкази. „Всеки изплюва камъчето“. И доколкото знам, това са ваши разкази. Всички освен един.

„Спри го веднага. Той увеличава налягането на парата, веднага пробий котела му.“

Но с изненада откри, че не иска. Може би Шутър беше писател. Все пак отговаряше на двете главни изисквания: разказваше приказка, която искаш да чуеш до края, дори и да имаш ясна представа какъв е краят, и беше убеден в глупостите, които изграчваше.

Вместо да каже това, което трябваше — че дори и ако при някакъв див полет на въображението се приеме, че Шутър казваше истината, той — Морт, го е изпреварил с този нещастен разказ с две години, той каза:

— И така, вие прочетохте „Сезон за сеитба“ в автобуса на „Грейхаунд“, докато бяхте на път за Джаксън през миналия юни, за да продадете млечната си ферма.

— Не. Така се случи, че го прочетох на връщане. Продадох фермата и се качих отново на „Грейхаунд“-а с чек за шейсет хиляди долара в джоба. По пътя дотам бях прочел първите пет-шест разказа. Не смятам, че