Телефонът зазвъня, когато той беше на средата на алеята, спускаща се по стръмния хълм към къщата. Морт се затича — знаеше, че няма да успее, но въпреки това тичаше и се проклинаше за глупавата реакция. Същинско куче на Павлов.

Беше отворил външната предпазна врата и се занимаваше с бравата на вътрешната, когато телефонът спря. Той влезе, затвори вратата след себе си и погледна към телефона, който стоеше на малка старинна масичка — Ейми я беше купила от някаква разпродажба. В този момент той ясно си представяше как телефонът също го гледа с обучено механично нетърпение: „Не ме питай, шефе — аз не правя новините, само ги предавам.“ — Помисли си, че трябва да си купи една от онези машинки, които приемат съобщения… или може би не. Поразмисли по-внимателно и осъзна, че телефонът едва ли беше любимата му играчка. Ако хората наистина искаха, винаги звънваха повторно.

Направи си сандвич и си сипа паница супа и тогава откри, че не му се яде.

Чувстваше се самотен, нещастен и леко възбуден от лудостта на Джон Шутър. Не се изненада много, когато разбра, че резултатът от тези чувства беше, че му се спи. Започна да хвърля замечтани погледи към канапето.

„Добре — прошепна един вътрешен глас. — Все пак запомни — можеш да бягаш, но не можеш да се скриеш. Когато се събудиш, тази гадост все още ще бъде тук.“

Самата истина, помисли си той, но междувременно всичко ще е отминало — благословено отминало. Единственото нещо, което той със сигурност можеше да каже за кратковременните решения, беше, че те са по-добри от нищо. Реши да се обади вкъщи (умът му упорито наричаше къщата в Дери дом и той подозираше, че това е обстоятелство, което няма да се промени скоро), да помоли Ейми да извади броя на „Списание за мистерии на Елъри Куин“, в който беше „Сезон за сеитба“, и да го изпрати с бърза поща. После да се отпусне на канапето за час-два. Да стане горе-долу в седем часа, да отиде в кабинета си освежен и да попише още малко глупости.

„И всичко, което напишеш, ще са глупости, ако си с това предубеждение“ — го упрекна вътрешният глас.

— Разкарай се! — Морт го каза на глас — едно от малкото предимства да живееш сам — поне можеш да говориш със себе си на висок глас, без никой да се чуди дали не си полудял или нещо подобно.

Вдигна телефона и набра номера в Дери. Чу обичайните щракания на междуградската връзка и после най-досадния от всички телефонни звуци: сигнала „ту-ту-ту“ — заето. Ейми говореше с някого, а когато се заемеше с това, разговорът можеше да трае с часове. Дори с дни.

— О, по дяволите! — извика Морт и трясна слушалката обратно върху вилката — с такава сила, че звънецът леко дрънна.

И така — сега какво, човече?

Предполагаше, че може да се обади на Изабел Фортин, съседката на отсрещната страна на улицата, но това изведнъж му се видя много трудно, пък и твърде мъчително. Изабел беше вече толкова подробно запозната с раздялата им с Ейми, че само оставаше да започне да снима домашни филми. Освен това минаваше вече пет часът — списанието не можеше да се придвижи по пощенския канал между Дери и Ташмор преди утре сутринта, независимо в колко часа тази вечер щяха да го пуснат. Щеше да се опита да се обади на Ейми по-късно и ако телефонът в къщата пак бъдеше зает (може би Ейми още щеше да води същия разговор), чак тогава щеше да звънне на Изабел, за да предаде съобщението. В момента песента на сирените, с която го зовеше канапето в дневната беше твърде силна й не можеше да й устои.

Морт издърпа контакта на телефона — който и да се беше опитвал да му се обади, докато той слизаше по алеята, трябваше да бъде така добър да почака още малко — благодаря — и влезе в дневната.

Подпря възглавниците в обичайното им положение — една под главата и една под врата — и погледна към езерото, където слънцето залязваше в края на дълга, красива златна пътека.

„Никога не съм се чувствал така самотен и така ужасно зле“ — помисли си той малко учудено. После клепачите му бавно се затвориха върху леко зачервените очи и Морт Рейни, на когото все още предстоеше да открие какво означава истински ужас, заспа.

Сънува, че е в класна стая.

Беше позната класна стая, въпреки че не можеше да каже защо. Беше в класната стая с Джон Шутър. Шутър държеше пазарска чанта, преметната през едната си ръка. Извади от чантата един портокал и го подхвърли няколко пъти. Гледаше към Морт, но не точно в Морт — погледът му беше фиксиран върху нещо зад рамото му. Морт се обърна и видя въгленочерна стена, черна дъска и врата с горно прозорче на фигури. След миг успя да разчете отзад напред написаното върху стъклото на фигури. Там беше написано:

„… спрете, само спрете…“ Той падаше.

Хвана се за ръба на канапето точно навреме, за да се спаси от кратко и може би болезнено падане върху пода на дневната. Претърколи се към гърба на канапето и просто остана да лежи така за момент, стиснал здраво възглавниците. Трепереше, мъчеше се да хване изплъзващия се край на съня.

Нещо за класна стая, кървави портокали и силни удари. Дори това изчезваше, а останалото вече беше изчезнало. Каквото и да беше, то беше истинско. Прекалено истинско.

Най-сетне отвори очи, но не можеше да види почти нищо — беше спал до късно след залез. Беше ужасно вдървен, особено в основата на врата, и подозираше, че беше спал поне четири часа, може би пет. Опипом внимателно стигна до ключа на лампата, без да бутне осмоъгълната масичка за кафе, покрита със стъкло (беше убеден, че тя е почти разумна и може да променя леко положението си, когато се стъмни, за