до десния преден калник, с ръце, скръстени на гърдите.

Морт зачака биенето на сърцето му да се ускори от притока на адреналин, но сърцето му продължи в нормалния си ритъм, ще рече, жлезите му продължаваха да действат както преди — а поне засега това означаваше, че кротуваха.

Слънцето, което се беше скрило зад облак, отново се показа, а цветовете на есента, които и досега бяха ярки, сякаш избухнаха в пламъци. Отново се появи собствената му сянка — тъмна, дълга и ясно очертана. Кръглата черна шапка на Шутър изглеждаше още по-черна, синята му риза — още по-синя, а въздухът беше толкова прозрачен, че мъжът изглеждаше като изрязан от цветната хартия на действителността, която сега беше по-ярка и по-жизнена от тази, която познаваше Морт. И той разбра, че е допуснал грешка в съображенията си да не се обади на Дейв Нюсъм — грешка или малка измама — както към себе си, така и към Ейми. Истината беше, че той искаше сам да се оправи с тази работа. „Може би просто, за да докажа на себе си, че има неща, с които все още мога да се оправям“ — помисли си той и отново се заизкачва по хълма към мястото, където Джон Шутър стоеше облегнат на колата си и го очакваше.

Беше направил дълга и бавна разходка по пътя край езерото и докато обикаляше или прекрачваше някое паднало дърво, се поспираше, за да хвърли по водата някой попаднал му плосък камък и да направи „жабка“ (като малък го можеше това наистина добре — даже до девет подскачания, но сега най-многото, което успяваше да постигне, бяха четири), не си беше мислил единствено за обаждането на Ейми. Беше мислил и за това — какво да прави с Шутър, когато и ако Шутър се появи пак.

Наистина беше изпитал моментна — или може би не толкова моментна — вина, когато беше видял, че двата разказа са почти еднакви, но беше разбрал от какво иде тя — това беше обобщаващата вина, която, както предполагаше, от време на време изпитват всички писатели. Колкото до Шутър, единствените чувства, които изпитваше, бяха раздразнение, гняв и… някакво облекчение. Изпълваше го неориентирана ярост — вече от месеци. Хубаво беше най-накрая да се появи и някой, върху когото да си го изкара.

Морт беше чувал изтърканата приказка, че ако четиристотин маймуни блъскат по четиристотин пишещи машини в продължение на четири милиона години, някоя от тях все ще напише пълните съчинения на Шекспир. Не вярваше на това. Дори и да беше вярно, Джон Шутър не беше маймуна и не беше живял чак толкова дълго, независимо от броя на бръчките по лицето му.

Значи Шутър беше преписал разказа му. Морт Рейни изобщо нямаше представа защо беше избрал „Сезон за сеитба“, но знаеше, че точно това се беше случило, защото изключваше съвпадението и знаеше дяволски добре, че самият той може би беше откраднал разказа от Великата банка за идеи на Вселената, но съвсем сигурно не го беше откраднал от господин Джон Шутър от Великия щат Мисисипи.

Тогава откъде Шутър го беше преписал? Морт си помисли, че това е най-важният въпрос — шансът му да изобличи Шутър като фалшификатор и измамник може би се криеше в отговора на този въпрос.

Имаше само два възможни отговора, защото „Сезон за сеитба“ беше публикуван само два пъти — първо в „Списание за мистерии на Елъри Куин“ и после — в неговия сборник „Всеки изплюва камъчето“. Той беше потърсил потвърждението за „Сезон за сеитба“ и беше открил, че публикуването в списанието е било през юни 1980. Сборникът „Всеки изплюва камъчето“ беше издаден от „Сейнт Мартин прес“ през 1983. Оттогава насам имаше и други издания — всички, освен едно, бяха с меки корици — но това нямаше значение. Всичко, което трябваше да има предвид, бяха тези две дати — 1980 и 1983… и собствената му надежда, че освен агентите и юристите от издателската компания никой не обръщаше голямо внимание на редовете, написани със ситен шрифт на страницата за авторски права.

С надеждата, че с това ще докаже истината пред Джон Шутър, с надеждата, че Шутър просто ще приеме — както правеха повечето обикновени читатели, — че разказът, който той е прочел за пръв път в сборник, преди това не е съществувал, Мортън се доближи до мъжа и най-накрая застана пред него на банкета на пътя.

— Предполагам, че досега сте имали възможност да прочетете разказа ми — каза Шутър. Говореше с обикновения тон на човек, който говори за времето.

— Да.

Шутър тежко кимна.

— Предполагам, че ви е подсетил за нещо, нали?

— Наистина — съгласи се Морт и после добави с школувана непринуденост: — Кога го написахте?

— Помислих си, че ще попитате това — каза Шутър. Усмихна се със загадъчна лека усмивка, но не добави нищо. Ръцете му си останаха скръстени на гърдите, обхванали тялото му малко под мишниците. Приличаше на човек, който би бил съвсем доволен, ако си остане на същото място завинаги, или поне докато слънцето се скрие зад хоризонта и спре да огрява лицето му.

— Е, разбира се — каза Морт, все още непринудено. — Трябва, нали разбирате. Когато двама души извадят един и същи разказ, това е нещо сериозно.

— Сериозно — съгласи се Шутър с дълбоко замислен тон.

— И единственият начин за уреждане на такива неща е да се открие кой е написал думите пръв. — Той се вгледа в избелелите сини очи на Шутър със своя твърд и безкомпромисен поглед. Някъде наблизо синигер надуто изчурулика в гъсталака и отново настъпи тишина. — Не смятате ли, че е така?

— Предполагам, че да — съгласи се Шутър. — Предполагам, че затова именно съм дошъл от Мисисипи чак дотук.

Морт чу шум от приближаваща кола. И двамата се обърнаха и видяха как на най-близкия хълм се показа джипът на Том Грийнлиф — като вдигаше зад себе си малка вихрушка от окапали листа. Том — ташморски здравеняк над седемдесетте — беше пазач на повечето от къщите на отсамната страна на езерото, по точно на онези, с които не се занимаваше Грег Карстерс. Докато минаваше, Том вдигна ръка за поздрав. Морт помаха в отговор. Шутър измъкна едната си ръка от подмишницата и вдигна пръст към Том в приятелски жест, който по някакъв неясен начин подсказваше за многото години, прекарани на село, за неизброимите пъти, когато е поздравявал минаващи шофьори на камиони, трактори, комбайни и сламопреси точно по този непринуден начин. После, когато джипът на Том се скри от очите им, той върна ръката си на предишното място и отново застана със скръстени ръце. А когато листата с леко шумолене отново легнаха на пътя, търпеливият му, нетрепкащ, почти вечен поглед отново се върна върху лицето на Морт Рейни.

— Та за какво говорехме — попита той почти добродушно.

— Опитвахме се да установим първоизточника — каза Морт. — Това означава, че…

— Знам какво означава това — каза Шутър и удостои Морт с поглед, който беше едновременно спокоен и леко презрителен. — Знам, че нося каубойски дрехи и карам каубойска кола, и произхождам от стара фамилия селяндури, а може би това ме прави също каубой, но не е необходимо да ме правите на глупав каубой.

— Не — съгласи се Морт, — мисля, че не е. Но и да си умен, не значи непременно да си честен. Всъщност мисля, че по-скоро става обратното.

— Мога добре да видя това и по вас, ако не го знаех — каза Шутър сдържано и Морт усети, че се изчервява. Не обичаше да го засичат и това му се случваше рядко, но Шутър току-що го беше направил с лекотата, с която опитен стрелец сваля глинен гълъб.

Надеждите му да хване Шутър в капан пропаднаха. Не съвсем до нулата, но в значителна степен.

Умен и рязък не беше едно и също, но сега той подозираше, че може би Шутър има и двете качества. И все пак нямаше смисъл да прави някакви изводи. Не искаше да бъде с този човек нито минута повече, отколкото се налагаше. По някакъв странен начин беше очаквал с нетърпение това противопоставяне — от момента, в който беше разбрал, че такова противопоставяне е неизбежно — може би само защото това беше разнообразие в ежедневието му, което вече беше станало скучно и неприятно. Сега искаше историята да свърши. Вече не беше сигурен, че Джон Шутър е луд — поне не напълно, — но си помисли, че този човек може да бъде опасен. Беше така дяволски неумолим. Морт реши да опита най-добрия си ход и да свършват — никакво увъртане повече.