съществувала и най-малката връзка, но това беше най-многото, което можеше да направи. А по въпроса, защо трябва да вижда тези връзки или защо трябва да прави разкази от тях, след като ги е видял… на този въпрос той нямаше отговор.

Ако Джон Шутър беше дошъл на вратата му и му беше казал:

„Вие сте откраднали колата ми“ — вместо — „Вие сте откраднали разказа ми“ — Морт би попил идеята бързо и решително. Можеше да го направи, дори и ако въпросните две коли бяха произведени в една година и бяха от една марка, модел и цвят. Би показал на мъжа с кръглата черна шапка свидетелството на автомобила си, би го поканил да сравни номера на розовата карта с този на колонката до вратата и би го изпратил по живо по здраво.

Но когато ти дойде идея за разказ, никой не ти дава квитанция. Няма никакви доказателства. А и защо да има? Никой не ти дава квитанция за нещо, което получаваш безплатно. Човек иска пари от онзи, който иска да купи нещо от него — о, да, до пълно натоварване на трафика, а и малко повече, ако може, за да компенсира всичките случаи, когато разни проклетници — списания, вестници, книгоиздатели, кинокомпании — са го измамили. Но идеята идва безплатна, чиста и без всякакъв баласт. Ето, това е, реши той. Това бе причината, поради която се чувстваше виновен, макар да знаеше, че не е плагиатствал от разказа на фермера Джон Шутър. Чувстваше се виновен, понеже писането на разкази винаги малко приличаше на кражба и може би винаги щеше да е така. Просто Джон Шутър се оказа първият човек, който потропа на прага му и го обвини направо и на висок глас. Морт си помисли, че в подсъзнанието си е очаквал нещо такова от много години.

Смачка цигарата си и реши да подремне. После реши, че идеята е лоша. Щеше да е по-добре, по- здравословно — и умствено, и физически, да обядва нещо, да почете около половин час и после да отиде на дълга приятна разходка долу край езерото. Спеше твърде много, а да спиш твърде много е признак на депресия. По средата на пътя до кухнята се насочи към дългото сгъваемо канапе под прозореца в дневната. „По дяволите — помисли си той, като постави една възглавница под врата си, а друга — под главата си. — Аз наистина съм потиснат.“

Последната му мисъл, преди да се унесе, беше повторение: „Той още не се е отказал от мене. О, не, не и този тип. Той не се отказва лесно.“

Сънува, че се е загубил в огромна царевична нива. Луташе се от един ред към следващия, а слънцето осветяваше часовниците, които носеше — половин дузина на всяка ръка, всеки от тях настроен на различно време.

„Моля, помогнете ми! — извика той. — Моля някой да ми помогне! Загубил съм се и ме е страх!“

Царевицата пред него се поклащаше и шумолеше. От едната страна излезе Ейми. От другата излезе Джон Шутър. И двамата държаха ножове.

„Сигурен съм, че мога да се справя с тази работа — каза Шутър и двамата пристъпиха към него с вдигнати ножове. — Сигурен съм, че след време смъртта ви ще бъде мистерия дори и за нас.“

Мортън се обърна, за да побегне, но една ръка — ръката на Ейми — го хвана за колана и го дръпна назад. А когато ножовете, блестящи на светлината на горещото слънце в тази огромна тайна градина…

След час и четвърт го събуди телефонът. Той се бореше с ужасен сън. Някой го преследваше — това беше всичко, което си спомняше ясно. Успя да се вдигне и да седне на канапето. Беше ужасяващо горещо — от всяка пора на кожата му течеше пот. Докато беше спал, слънцето се беше извъртяло до отсамната страна на къщата и беше го огрявало Бог знае колко дълго през остъклената стена.

Морт бавно отиде до масичката с телефона в предния хол. Пристъпваше тромаво като човек във водолазен костюм, който върви по речното дъно срещу течението. В главата си усещаше бавно туптене, а в устата си — вкус на спечени лайна. При всяка крачка напред входът на хола сякаш се отдръпваше с една крачка и на Морт му хрумна — не за пръв път през живота му, че адът вероятно е като чувството, което имаш, след като си спал твърде дълго или твърде дълбоко в горещ следобед. Най-лошото не беше във физическото усещане. Най-лошото беше и обезсилващото, дезориентиращо чувство да бъдеш извън себе си, някак си да бъдеш наблюдател, който гледа през две телевизионни камери със замъглени обективи.

Вдигна телефона. Мислеше си, че сигурно е Шутър.

„Да, ясно, че е той — единственият човек на целия божи свят, с когото не би трябвало да разговарям в това състояние — със свален гард и с едната половина на съзнанието откопчана от другата. Естествено, че ще е той — кой друг?“

— Ало?

Не беше Шутър, но докато слушаше как гласът на другия край на линията отговаря на поздрава му, той откри, че има поне още една личност, с която не бива да разговаря, докато е във физически уязвимо състояние.

— Ало, Морт — каза Ейми. — Добре ли си?

Малко по-късно същия следобед Морт навлече огромната си червена фланелена риза, която използваше като яке в ранна есен, и тръгна на разходката, която трябваше да направи по-рано. Котаракът Бъмп го последва от разстояние, — докато се увери, че Морт има сериозни намерения, след което се върна към къщата.

Той тръгна бавно и целенасочено през яркия следобед, който като че ли беше направен целият от синьо небе, червени листа и златист въздух. Вървеше с ръце в джобовете и се опитваше да поеме през кожата си тишината на езерото и да се отпусне, както беше правил преди — предполагаше, че това беше причината, поради която беше дошъл тук, вместо да остане в Ню Йорк, както беше очаквала Ейми, докато двамата заедно бавно се търкаляха към развода си. Беше дошъл тук, защото това беше вълшебно място — особено есен — и когато пристигна, беше почувствал, че ако някъде на тази планета има нещастник, който да има нужда от малко вълшебство, то това е той. И ако това вълшебство изчезнеше за него сега — когато писането беше станало така горчиво — просто не знаеше какво ще прави.

Оказа се, че не бе трябвало да се тревожи за това. След известно време тишината и странно напрегнатата атмосфера (която като че ли винаги завладяваше Ташморското езеро, когато най-сетне идваше есента и летовниците най-сетне си отиваха) започна да му действа, да го отпуска като нежни разтриващи ръце. Но сега той трябваше да мисли и за нещо друго, освен за Джон Шутър — трябваше да мисли и за Ейми.

— Разбира се, че съм добре — беше й казал той с тона на пияница, който се опитва да убеди хората, че е трезвен. В действителност още беше толкова замаян, че се чувстваше леко пиян. Думите бяха някак твърде големи в устата му, като парчета мека, ронлива скала, и той приказваше много внимателно, опипваше пътя си през формалност на дебюта и гамбитите на телефонния диалог, като че ли разговаряха за първи път.

— А ти как си?

— О, добре, добре съм — изчурулика тя с бърз лек смях, който обикновено означаваше, че или флиртува, или е ужасно нервна, а на Морт не му се вярваше тя да флиртува с него — не и в този момент. Осъзнаването, че е нервна, малко го успокои.

— Просто си самичък там и може да ти се случи какво ли не, без никой да разбере. — Тя рязко прекъсна.

— Всъщност не съм сам — каза той меко. — Госпожа Гейвин идва днес, а и Грег Карстерс винаги се навърта насам.

— О, забравих за ремонта на покрива — каза Ейми и за момент той се удиви колко естествено звучеше разговорът им, колко естествено и неразведено. — „Ако ни слуша човек — помисли си Морт, — никога не би допуснал, че в леглото ми… по-точно в това, което беше мое легло, спи някакъв