да повярвам, че това е само грешка, защото вие изглеждате достатъчно искрен…

О, Господи, де да не беше така.

— …но аз публикувах този разказ две години по-рано, отколкото вие казвате, че сте го написали.

Отново видя лудия пламък в очите на Шутър — после той изчезна. Не загасен, но обуздан — по начина, по който човек поставя нашийник на зло куче.

— Казвате, че списанието е в другата ви къща?

— Да.

— А в списанието е вашият разказ.

— Да.

— И датата на списанието е юни 1980.

— Да.

Отначало нямаше търпение да свършат този сложен преговор (преди всеки въпрос имаше дълга пауза за обмисляне), но после почувства малка надежда: мъжът като че ли се опитваше да се убеди сам в истината, която му казваше Морт… истина, помисли си Морт, която част от „Джон Шутър“ трябва да е знаела отначало, защото почти точното сходство между двата разказа не беше съвпадение. Той все още твърдо вярваше в това, но беше стигнал до идеята, че Шутър може и да не си спомня със съзнателната си памет, че е извършил плагиатство. Защото този човек очевидно беше луд.

Вече не се страхуваше толкова, колкото отначало, когато беше видял омразата и яростта в очите на Шутър — като отражение от пожар в хамбар, пожар, който не може да се спре. Когато изблъска мъжа, онзи отстъпи и Морт помисли, че ако се стигне до бой, може би ще се справи… или дори ще повали противника си на земята.

И все пак, по-добре беше да не се, стига дотам. По някакъв странен, неосъзнат начин той беше започнал да изпитва малко съжаление към Шутър.

Който междувременно неотклонно следваше курса си.

— Тази друга къща — в която сега е жена ви — тя също ли е в щата Мейн?

— Да.

— Тя там ли е?

— Да.

Този път имаше много по-дълга пауза. Шутър някак зловещо напомняше на Морт за компютър, който обработва голям обем информация. Най-после каза:

— Давам ви три дни.

— Много благородно от ваша страна — каза Морт.

Дългата горна устна на Шутър, се дръпна и оголи зъби, които бяха толкова равни, че не можеха да бъдат нищо друго освен протези, поръчани по пощата.

— Не се шегувай с мен, синко — каза той. — Правя всичко, каквото мога, за да сдържа гнева си, и засега успявам, но…

— Вие! — му извика Морт. — А питате ли ме мене? Това е невероятно! Идвате отникъде и отправяте кажи-речи най-сериозното обвинение, което човек може да отправи към писател, и когато ви казвам, че имам доказателство, че вие или грешите, или лъжете през проклетите си зъби, вие започвате да ми се хвалите, че сдържате гнева си! Невероятно!

Клепачите на Шутър се притвориха и той погледна лукаво изпод тях.

— Доказателство? — каза той. — Не виждам никакво доказателство. Чувам, че говорите, но говоренето не е доказателство.

— Казах ви! — изкрещя Морт. Почувства се безпомощен — като човек, който се опитва да сложи паяжина в кутия. — Обясних ви всичко това!

Шутър погледна към Морт за един дълъг момент, после се обърна и бръкна в колата си през отворения прозорец.

— Какво правите? — попита Морт със строг глас. Сега вече той почувства в тялото си прилив на адреналин, който го подготвяше за бой или полет… вероятно последното, ако Шутър бъркаше за големия пистолет, който Морт изведнъж видя във въображението си.

— Просто си взимам цигарите — каза Шутър. — Не се подмокряйте.

Извади ръката си от колата. Държеше червен пакет „Пал Мал“. Беше ги взел от арматурното табло.

— Искате ли една?

— Имам си свои — каза Морт доста сърдито и извади древния пакет „ЛМ“ от джоба под червената си фланелена риза.

Запалиха — всеки от собствения си пакет.

— Ако продължим по същия начин, ще се сбием — каза най-накрая Шутър. — Аз не го искам.

— Е, Боже мой, нито пък аз!

— Част от вас иска! — възпротиви се Шутър. Продължаваше да изучава Морт изпод спуснатите си клепачи със същото изражение на провинциална хитрост. — Част от вас иска точно това. Но не мисля, че искате да се биете просто заради мен или моя разказ. Имате някаква друга муха в главата и точно тя ви разстройва, което прави това само по-силно. Част от вас иска да се бие, но това, което не разбирате, е, че ако ние наистина се сбием, то ще продължи дотогава, докато единият или другият падне мъртъв.

Морт потърси признаци, че Шутър преувеличава за ефект, но не откри. Внезапно почувства хлад в основата на гръбначния си стълб.

— И така, давам ви три дни. Обадете се на бившата си жена и я накарайте да ви изпрати списанието с вашия разказ в него, ако има такова списание. Аз ще се върна. Разбира се, няма никакво списание — мисля, че и двамата го знаем. Но вие ми правите впечатление на човек, който има нужда от дълго и усилено мислене.

Той погледна към Морт. По лицето му се четеше строга жалост.

— Не сте вярвали, че някой въобще може да ви хване, нали? — попита той. — Наистина не сте.

— Ако ви покажа списанието, ще си отидете ли? — попита Морт. Говореше повече на себе си, отколкото на Шутър. — Смятам, че това, което наистина искам да знам, е дали въобще си струва.

Шутър рязко отвори вратата на колата и се мушна зад кормилото. Бързината, с която се движеше, се стори на Морт малко застрашителна.

— Три дни. Използвайте ги, както искате, господин Рейни.

Запали мотора. Той заработи с ниско хриптене, което показваше, че клапаните му трябва се почистят.

Въздухът в угасващия следобед се изпълни с черен маслен дим от стария ауспух.

— Правото си е право, а честното си е честно. Първото нещо е да ви поставя на място, което, както виждате, направих, и не можете да се измъкнете от тази каша така, както сте се измъквали цял живот от кашите, които сте забърквали. Това — първо.

Той погледна към Морт безизразно от страничния прозорец.

— Второто нещо — каза той — е истинската причина, заради която дойдох.

— Каква е тя? — чу Морт гласа си. Беше странно и ни най-малко не беше вбесяващо, но той усети как чувството на вина отново неумолимо пропълзява в него, като че ли наистина беше направил нещото, в което го обвиняваше този селски луд.

— Ще поговорим за това — каза Шутър и включи на скорост старото си комби. — Междувременно помислете си кое е право и кое е честно.

— Вие сте луд! — изкрещя Морт, но Шутър вече се отдалечаваше по Езерната алея към шосе 23.

Той остана да гледа, докато комбито се скри от погледа му, после бавно тръгна към къщата. Докато се приближаваше към нея, чувстваше главата си все по-празна. Гнева и страха ги нямаше. Чувстваше само студ, умора и носталгия по брака, който вече не съществуваше и който, както започваше да му се струва, никога не беше съществувал.