да го удря по глезените), и после влезе в предния хол, за да се опита отново да се обади на Ейми. Погледна часовника си. Десет и четвърт. Беше спал повече от пет часа… и това не му беше за първи път. Но такива случаи после не му се отразяваха в мятане и въртене по цяла нощ. Ако съдеше по досегашния си опит, щеше да заспи веднага, щом главата му допре възглавницата в спалнята.
Вдигна телефона, за момент остана озадачен от мъртвата тишина в ухото си, после си спомни, че беше извадил отровния зъб на това проклето животно. Прекара жицата през пръстите си, докато стигне до щепсела, обърна се, за да го включи… и спря. От мястото, на което беше, можеше да погледне през прозорчето вляво от вратата. През него се виждаше под ъгъл задната веранда, където вчера тайнственият и неприятен господин Шутър беше оставил ръкописа си, затиснат с камък. Виждаше се сандъкът за боклук и върху него имаше нещо — всъщност две неща. Едно бяло нещо и едно тъмно нещо. Тъмното нещо изглеждаше отвратително — в продължение на една ужасяваща секунда Морт помисли, че там се е свил гигантски паяк.
Пусна телефонния шнур и бързо включи лампата на верандата. После измина дълго време — не знаеше точно
Бялото нещо беше лист хартия — съвършено обикновен лист машинописна хартия 21 на 30 сантиметра. Въпреки че сандъкът за боклук беше поне на пет метра от мястото, където стоеше, няколкото думи на листа бяха написани с големи букви и той можеше лесно да ги прочете. Помисли си, че Шутър трябва да е използвал молив с изключително мек графит или парче въглен за рисуване. „ПОМНИ. ИМАШ 3 ДНИ. — гласеше съобщението. — АЗ НЕ СЕ ШЕГУВАМ.“
Черното нещо беше Бъмп. Шутър явно беше извил врата на котарака, след което го беше приковал към капака на сандъка за боклук с отвертка от собственото сандъче с инструменти на Морт.
14
Не успя да разбере как излезе от парализата, която го беше обхванала. В един момент той стоеше замръзнал в хола до масичката на телефона, гледаше към добрия стар, Бъмп, от чийто гръден кош сякаш беше пораснала дръжка на отвертка — там, където имаше бяло петно рошава козина, която Ейми обичаше да нарича „лигавник“. В следващия миг стоеше по средата на верандата, а студеният нощен въздух го щипеше през тънката риза. Опитваше се да гледа едновременно на всички страни.
Успя да се овладее. Шутър си беше отишъл, разбира се. Затова беше оставил бележката. А и Шутър не приличаше на този тип луди, които биха се наслаждавали на очевидния страх и ужас, обхванал Морт. Беше луд, наистина, но от съвсем друг сорт. Просто беше използвал Бъмп, използвал го беше за действие срещу Морт точно така, както фермер би използвал лост, за да изкара тежък камък от нивата. В това нямаше нищо лично — беше просто работа, която трябваше да се свърши.
После си помисли как изглеждаха очите на Шутър този следобед и силно потрепери. Не, беше лично, и още как. Беше лично във всяко отношение.
— Той вярва, че съм го направил — прошепна Морт към студената нощ в западен Мейн, а думите излизаха на накъсани порции, отхапани от тракащите му зъби. — Това лудо копеле наистина вярва, че съм го направил.
Доближи се до сандъка за боклук и стомахът му се преобърна като куче акробат. По челото му изби студена пот. Не беше сигурен дали трябва да свърши това, което трябваше да се свърши. Главата на Бъмп беше увиснала силно наляво, което му придаваше комичен питащ вид. Зъбите му — малки, равни и остри като игли, бяха оголени. Около острието на отвертката, на мястото, където тя беше влязла в
(лигавника)
гръдния му кош, имаше кръв, но немного. Бъмп беше дружелюбна котка — Шутър се беше доближил до него и Бъмп не бе избягал. И Шутър е направил точно това, помисли си Морт и обърса нездравата пот от челото си. Вдигнал е котката, строшил е врата й между пръстите си като клечка за зъби и после я е приковал към полегатия капак на сандъка за боклук — всичко това, докато той беше спал — ако не със съня на праведник, то със съня на беглец.
Морт смачка листа хартия, пъхна го в задния си джоб, после постави ръка върху гърдите на Бъмп. Тялото, което още не беше се вдървило и дори не беше съвсем изстинало, помръдна под ръката му. Стомахът му се преобърна отново, но той успя да се хване с другата ръка за жълтата пластмасова дръжка на отвертката и да я издърпа.
Хвърли отвертката на верандата и вдигна бедния Бъмп в дясната си ръка като парцал. Стомахът му беше в състояние на свободно падане — просто се преобръщаше и преобръщаше. Морт вдигна единия от двата капака на сандъка за боклук и го закрепи с подпората, която предпазваше тежкия капак да не се стовари върху ръцете или главата на този, който изхвърляше боклука. В сандъка имаше три кофи. Морт повдигна капака на средната и внимателно сложи в нея тялото на Бъмп. То се свлече върху някаква маслиненозелена найлонова торба и я покри като кожена наметка.
Обзе го внезапна ярост към Шутър. Ако в този миг Шутър се появеше на алеята, Морт щеше да се нахвърли върху него, без да се замисли — да го повали на земята и ако може, да го удуши.
„Спокойно — това наистина
Може би беше. Но май не го интересуваше. Шутър не само беше убил единствения му другар в тази самотна октомврийска къща край езерото — беше го направил, докато Морт спеше, и то по такъв начин, че добрият стар Бъмп беше станал отвратителен — просто да ти се доповръща.
И най-тежкото — беше принуден да сложи любимата си котка в кофата за отпадъци като непотребен боклук.
„Утре ще го погреба. На полянката вляво от къщата. С изглед към езерото.“
Да, но тази нощ Бъмп щеше да лежи в унизително положение върху найлоновата торба в сандъка за отпадъци, защото някакъв човек — някакво лудо копеле — се беше оказал тук и на този човек му се беше зловидял разказ, за който Морт Рейни не беше и
„Искам да го убия. И ако това лудо копеле още нахалства, може би просто ще се опитам да го направя.“
Той влезе вътре, тръшна вратата и я заключи. После нарочно се разходи из цялата къща, за да заключи всички врати и прозорци. Когато го направи, се върна до прозореца, който гледаше към верандата, и замислено се взря навън, в тъмнината. Виждаше отвертката, която лежеше върху дъските, и тъмната кръгла дупка, която беше направило острието, когато Шутър го беше забил в десния капак на сандъка за боклук.
Внезапно си спомни, че се беше канил пак да се обади на Ейми.
Пъхна щепсела в контакта. Бързо набра номера — пръстите му бързо натискаха старите, познати бутони, които бяха сякаш част от дома му — и се зачуди дали трябва да каже на Ейми за Бъмп.
След предварителните щраквания настана неестествено дълга пауза. Тъкмо щеше да затвори, когато се чу едно последно щракване — толкова високо, че беше почти удар, — последвано от глас на автомат, който му каза, че номерът, който е набрал, не работи.
— Чудесно — промълви той. — Какво си направила, Ейми, по дяволите? Използвала си го до счупване?
Натисна бутона за изключване. Помисли си, че все пак ще трябва да се обади на Изабел Фортин, и докато напрягаше паметта си за номера й, телефонът иззвъня в ръката му.
До този миг не беше осъзнал колко беше блокирал. Нададе лек, дрезгав вик и отстъпи назад, изпусна телефонната слушалка на пода и после почти се препъна в проклетата пейка, която Ейми беше купила и поставила до масичката с телефона — пейка, която абсолютно никой никога не беше използвал, включително и самата Ейми.
Протегна ръка и се хвана за библиотеката, за да не падне. После грабна телефона и каза:
— Ало? Ти ли си, Шутър? — Защото в този момент, когато изглеждаше, че целият свят бавно, но сигурно, се обръщаше с главата надолу, той не можеше да си представи кой друг може да бъде.
— Морт? — Беше Ейми и почти крещеше. Той добре познаваше този тон от последните две или три