— Той иска доказателство — каза Морт, — така че ще трябва да му го намеря.

— Но ти каза, че имаш доказателство.

— Да, но той не повярва на думите ми. Смятам, че трябва да му го навра в лицето, за да го накарам да ме остави на мира.

— О — Грег се позамисли. — Този тип е луд, нали?

— Да, луд е.

— Е, ще видя дали мога да го намеря. Звънни ми довечера.

— Добре. И благодаря, Грег.

— Няма нищо. Промяната е добра колкото почивката.

— Така казват.

Каза довиждане на Грег и си погледна часовника. Наближаваше седем и половина — още беше твърде рано да се обади на Хърб Крийкмор, освен ако не искаше да го вдигне от леглото, а не беше толкова спешно. Щеше да му се обади от Огъста. Върна се до буика, пъхна в джоба си тефтерчето с адресите и извади портфейла си. Попита бензинджията колко му дължи.

— Двайсет и два и петдесет с намалението за плащане в брой — каза момчето и го погледна плахо. — Дали не бихте ми дали автограф, господин Рейни? Чел съм всичките ви книги.

Това го накара да се замисли отново за Ейми — тя ужасно мразеше ловците на автографи. Морт също не ги разбираше, но те изобщо не го притесняваха. Виж, за нея те вероятно олицетворяваха един аспект от живота им, който тя намираше за все по-омразен. Към края той беше се свивал вътрешно всеки път, когато някой му задаваше този въпрос в присъствието на Ейми. Понякога почти четеше мислите й: „Ако ме обичаш, защо не ги СПРЕШ.“ — Но как? Работата му беше да пише книги, които хората като това момче обичаха да четат… или поне така го разбираше. Когато успяваше, те му искаха автографи.

Надраска името си на гърба на една квитанция (момчето все пак наистина беше измило предното му стъкло) и осъзна, че щом Ейми го беше обвинявала, че прави нещо, което те харесват (според него тя до известна степен го правеше несъзнателно), значи беше виновен. Но какво чак толкова — той просто си беше такъв.

Което си е право, право си е — точно както беше казал Шутър. А което си е честно, си е честно. Качи се в колата и потегли към Дери.

Плати таксата от седемдесет и пет цента на градския паркинг в Огъста и спря до телефоните отсреща. Денят беше слънчев, мразовит и ветровит — вятърът идваше от югозапад, откъм Личфийлд и минаваше направо, без пречки по пътя си, през откритата равнина чак до паркинга край магистралата. Беше толкова силен, че очите на Морт се насълзиха. Все пак му беше приятно. Почти усещаше как вятърът издухва праха от стаите, вътре в главата му, стаите бяха затворени и заковани от толкова време.

С помощта на кредитната си карта се обади на Хърб Крийкмор в Ню Йорк — в апартамента, а не в канцеларията му. Всъщност Хърб нямаше да бъде в агенцията „Джеймс и Крийкмор“ — неговите литературни посредници — поне още един час, но Морт достатъчно добре го познаваше и знаеше, че той вече е взел душ и пие чаша кафе, докато чака парата от огледалото в банята да се вдигне, за да може да се обръсне.

За втори пореден път имаше късмет. Хърб отговори с глас, от който беше изчезнала по-голямата част от сънливостта. „Тази сутрин май ми върви“ — помисли си Морт и се усмихна срещу зъбатия октомврийски вятър. Отвъд четирите ленти на шосето някакъв мъж поставяше ограда против сняг — подготвяше се за зимата, която беше недалеч зад хоризонта на календара.

— Здравей, Хърб — каза той. — Обаждам ти се от автомат край градския паркинг в Огъста. Разводът ми е окончателен, къщата ми изгоря до основи снощи, някакъв луд уби котката ми и е студено като на Северния полюс — остава ли нещо радостно?

Не беше осъзнавал колко абсурден е списъкът му от беди, докато не го изрече на глас, и почти се разсмя. Боже, колко студено беше тук, но не беше ли хубаво! Не беше ли чисто!

— Морт — каза Хърб предпазливо като човек, който очаква някаква дебелашка шега.

— На твоите услуги — каза Морт.

— Какво е това за къщата ти?

— Ще ти кажа, но само веднъж. Ако трябва, води си бележки, защото планирам да се върна в колата си, преди да съм се вкочанясал до този телефон.

Той започна с Джон Шутър и обвинението на Джон Шутър. Завърши с разговора, който беше водил снощи с Ейми.

Хърб, който беше прекарал доста време като гост на Морт и Ейми (и който беше напълно разстроен от раздялата им), изрази изненадата и съжалението си за пожара в Дери. Попита дали Морт има някаква представа кой го е направил. Морт каза, че няма.

— Подозираш ли онзи тип, Шутър? — попита Хърб. — Разбирам какво означава, че котката ти е била убита малко преди да си се събудил, но…

— Предполагам, че технически е възможно, и не го изключвам напълно — каза Морт, — но ужасно се съмнявам. Може би просто защото умът ми не го побира — човек да изгори къща с двайсет и четири стаи, за да се отърве от едно списание. Но мисля, че това е най-вече защото го познавам. Той наистина вярва, че съм откраднал разказа му, Хърб. Искам да кажа, че въобще не се съмнява в това. Реакцията му, когато му казах, че мога да му представя доказателство, беше: „Действай, копелдак, направи ми това удоволствие.“

— И все пак… ти извика полицията, нали?

— Да, обадих се тази сутрин — каза Морт и въпреки че това твърдение не беше много честно, не беше и абсолютна лъжа. Той беше се обадил тази сутрин. На Грег Карстерс. Но ако кажеше на Хърб Крийкмор, когото можеше визуално да си представи седнал в хола на своя нюйоркски апартамент в безупречните си панталони от туид и елегантна фланелка, че смята да се справи сам и само Грег може да му подаде ръка, не вярваше Хърб да го разбере. Хърб беше добър приятел, но имаше определени стереотипи: цивилизован човек, модел от края на двайсети век, градски човек. Човек, който вярва в нещо. Човек, който вярва на съвети. Човек, който вярва например в медитация и медиуми. Човек, който вярва в обсъждането, когато има причина за обсъждане, и в незабавното прехвърляне на проблема към Упълномощената личност, когато няма такава причина. За Хърб представата, че понякога един мъж трябва да постъпи като мъж, беше представа, която има своето място… но мястото й е във филмите със Силвестър Сталоун.

— Е, това е добре. — В гласа на Хърб прозвуча облекчение. — Достатъчно неприятности са се струпали на главата ти и без грижите за някакъв психопат от Мисисипи. Ако го намерят, какво ще правиш? Ще му предявиш ли обвинение в тормоз?

— По-скоро ще го накарам да вземе манията си за преследване и да си я натика знаеш къде — каза Морт. Чувството на здрав оптимизъм — така необоснован, но без съмнение истински, не го напускаше. Предполагаше, че то съвсем скоро ще се изпари, но засега не можеше да спре да се усмихва. Затова избърса течащия си нос с ръкава на палтото си и продължи в същия дух. Беше забравил колко може да е хубаво да имаш мутра, постоянно разтегната в усмивка.

— И как ще го направиш?

— С твоя помощ, надявам се. Имаш в картотеката си моите неща, нали?

— Да, но…

— Добре, трябва ми да извадиш юнския брой от 1980 на „Списание за мистерии на Елъри Куин“. Този, в който е „Сезон за сеитба“. Не мога да извадя моя брой заради пожара, така че…

— Нямам го — каза внимателно Хърб.

— Нямаш го? — мигна Морт. Виж, това не беше очаквал. — Защо?

— Защото 1980 беше две години, преди да стана твой посредник. Имам поне по един екземпляр от всичко, което аз съм продал, но това е един от разказите, които си продал сам.

— О, по дяволите! — В мислите си Морт сякаш виждаше бележката за авторските права във „Всеки изплюва камъчето“. Повечето от другите бележки съдържаха реда „Препечатва се с разрешение на автора и