посредниците на автора «Джеймс и Крийкмор».“ Редът за „Сезон за сеитба“ (и още два или три разказа в сборника) гласеше само „Препечатва се с разрешение на автора“.

— Съжалявам — каза Хърб.

— Разбира се, че го изпратих сам — спомням си, че им писах, преди да го изпратя. Просто ми се струва, че си бил винаги мой посредник. — Той се засмя леко и добави: — Не се обиждай.

— Няма нищо — каза Хърб. — Искаш ли да се обадя на СМЕК? Те трябва да имат резервни екземпляри.

— Би ли го направил? — попита Морт с благодарност. — Ще бъде чудесно.

— Ще направя първо това. Само че… — Хърб спря.

— Само че какво?

— Обещай ми, че не планираш да отиваш сам при този тип, след като получиш в ръце екземпляр от отпечатания разказ.

— Обещавам — с готовност се съгласи Морт. Отново не беше честен, но какво толкова, по дяволите — нали беше помолил Грег да дойде с него, когато се срещнат, и Грег се беше съгласил, така че нямаше да е сам. И Хърб Крийкмор все пак беше негов посредник, а не негов баща. Как уреждаше личните си проблеми всъщност не му влизаше в работата.

— Добре — каза Хърб. — Ще се погрижа за това. Обади ми се от Дери, Морт — може би не е толкова зле, колкото изглежда.

— Бих искал да вярвам в това.

— Но не вярваш?

— Боя се, че не.

— Добре — въздъхна Хърб. После неуверено добави: — Удобно ли е, ако те помоля да предадеш поздрави на Ейми?

— Удобно е, ще предам.

— Добре. Продължавай и не стой повече на вятъра, Морт. В слушалката чувам как свисти. Сигурно си замръзнал.

— На път съм. Благодаря още веднъж, Хърб.

Окачи слушалката и за момент замислено погледна към телефона. Беше забравил, че в буика трябва да се налее бензин, което беше маловажно, но беше забравил и че Хърб Крийкмор беше негов посредник от 1982, а това не беше толкова маловажно. Прекалено голямо напрежение, предположи той. Това кара човек да се чуди какво още може да е забравил.

Гласът в мислите му — не гласът в средата на мозъка му, а този от дълбините, изведнъж заговори: „А какво ще кажеш най-напред за открадването на разказа? Може би си забравил и това?“

Той прихна през нос и побърза към колата си. Никога през живота си не беше ходил в Мисисипи и никога през целия си живот като писател не си беше и помислял да се унижава с плагиатство. Седна зад кормилото и запали мотора. Реши, че човешкият ум от време на време сигурно изпада в някакво глупаво състояние.

Морт не вярваше, че хората — дори тези, които се опитват да бъдат относително честни към себе си — разбират, когато някои неща са свършили. Смяташе, че хората често продължават да вярват или се опитват да вярват, дори и когато краят не само е написан на стената пред очите им, но и е написан с букви, достатъчно големи, за да бъдат прочетени от сто метра без бинокъл. Когато става дума за нещо, за което наистина те е грижа и чувстваш, че имаш нужда — от него, е лесно да се мамиш, лесно е да бъркаш живота си с телевизията и да се уверяваш, че това, което е тръгнало на зле, в крайна сметка ще се оправи… може би след следващото прекъсване на филма за реклами. Предполагаше, че без големите си способности за самоизмама, човешката раса би полудяла дори повече, отколкото вече е.

Но понякога истината пробива стената и ако съзнателно си се опитвал да мислиш или мечтаеш да заобиколиш тази истина, резултатите може да се окажат съкрушителни — все едно че си попаднал на пътя на приливна вълна, която с рев преминава не над, а през вълнолома, издигнат на пътя й, и го разрушава напълно — и него, и тебе.

Морт Рейни изпита едно от тези разтърсващи откровения, след като представителите на полицията и пожарната си бяха отишли и той, Ейми и Тед Милнър бяха останали сами да се разхождат бавно около димящите руини на зелената викторианска къща, която се беше намирала на улица „Канзас“, номер 92, от сто трийсет и шест години. Именно докато правеха своята опечалена обиколка, той разбра, че бракът му с бившата Ейми Дауд от Портланд, щата Мейн, беше, свършил. Това не беше „период на брачно напрежение“. Не беше „пробна раздяла“. Нямаше да бъде един от онези случаи, за които чуваш от време на време, когато и двете страни са се разкаяли и са се оженили отново. Беше свършил. Съвместният им живот беше история. Дори и къщата, в която бяха делили толкова много добри моменти, не беше нищо друго освен срутени, зловещо опушени греди, стърчащи от дупката на мазето като зъби на великан.

Срещата им в „Марчман“ — малкото кафе на улица „Уичам“, беше минала съвсем добре. Ейми го беше прегърнала и той я беше прегърнал, но когато се опита да я целуне в устата, тя умело обърна глава настрани, така че устните му попаднаха върху бузата й. Целувчица като на учрежденско празненство. Толкова ми е приятно, че те виждам, мили.

Тед Милнър, тази сутрин със съвършено сресана и ондулирана коса и без нито един от фъндъците на Алфалфа, седеше до тях и ги гледаше. Държеше в ръка лулата, която Морт от три години или повече беше виждал стисната между зъбите му на различни празненства. Морт беше убеден, че лулата е само за ефект — малко допълнение, използвано с едничката цел да направи собственика си да изглежда по-стар, отколкото е. И колко стар значеше това? Морт не беше сигурен, но Ейми беше на трийсет и шест, и той си помисли, че Тед, в неговите безупречни „прани“ джинси и ризата си „Дж. Прес“ с отворена яка, беше поне четири години по-млад, може би повече. Чудеше се дали Ейми знаеше, че може да си има неприятности след не повече от десет години — може би дори след пет — и после осъзна, че не е достатъчно добър, за да й го каже.

Той попита дали има нещо ново. Ейми каза, че нямало. После Тед взе думата — говореше с лек южняшки акцент, много по-мек от носовото ръмжене на Джон Шутър. Каза на Морт, че шефът на пожарната и лейтенантът от полицейското управление на Дери искали да се срещнат с тях, както каза Тед, на „мястото“. Искали да зададат на Морт няколко въпроса. Морт каза, че това било чудесно. Тед попита дали би искал чаша кафе — имаха време. Морт каза, че и това би било чудесно. Тед го попита как е. Морт отново използва думата „чудесно“. Всеки път, когато излизаше от устата му, тя звучеше все по-изтъркано. Ейми следеше разговора между двамата с известно безпокойство и Морт я разбираше. В деня, когато беше открил двамата в едно легло, той беше казал на Тед, че ще го убие. Всъщност може би беше казал нещо за убийство и на двамата. Споменът му за това събитие беше доста мъгляв. Подозираше, че и техните спомени сигурно също са доста мъгляви. Не знаеше за другите два върха на триъгълника, но самият той смяташе, че тази мъглявост е не само разбираема, но и милостива.

Пиха кафе. Ейми го попита за „Джон Шутър“. Морт каза, че според него положението било овладяно до голяма степен. Не спомена за никакви котки, бележки или списания. След известно време излязоха от „Марчман“ и отидоха на улица „Канзас“ 92, което някога беше не място, а къща.

Шефът на пожарната и полицейският детектив бяха там, както бяха обещали, и имаше въпроси, също както бяха обещали. Повечето от въпросите бяха дали има хора, които биха могли да не обичат Морт до такава степен, че да хвърлят бензинов коктейл в кабинета му. Ако Морт беше сам, въобще нямаше да намеси името на Шутър, но, разбира се, Ейми щеше да го спомене, дори и той да не го направеше, така че той реши да разкаже за първоначалната среща точно както се беше случила.

Шефът на пожарната — Уикършам, каза:

— Човекът беше ли много ядосан?

— Да.

— Достатъчно ядосан, за да дойде до Дери и да запали къщата ви? — попита полицейският детектив Брадли.