южните щати, може би малко по на север от местата на Фокнър, но все пак това съвпадение не беше задължително.

Служебните лица стиснаха ръка на Ейми и Морт, изразиха съчувствието си, казаха им да се обадят, ако имало нещо, и си тръгнаха, като оставиха тримата да направят още една обиколка около пожарището.

— Съжалявам за всичко това, Ейми — каза внезапно Морт. Тя вървеше между двамата и очевидно се слиса от нещо в гласа му. Просто искреност, може би. — За всичко. Наистина съжалявам.

— Аз също — каза тя тихо и докосна ръката му.

— Е, с Теди стават трима — каза Тед с тържествена сърдечност. Тя се обърна отново към него и в този миг Морт изпита желание да го стисне за гърлото и да го души, докато очите му се изцъклят и изскочат от орбитите.

Вървяха от западната страна на къщата към улицата. Точно тук преди беше имало чупка, на мястото, където кабинетът му се срещаше с къщата — близо до цветната градина на Ейми. Сега всички цветя бяха мъртви и Морт си помисли, че може би така е по-добре. Огънят не беше изгорил тревата, тя беше останала и опасваше къщата в зелена четириметрова ивица. Ако цветята бяха цъфнали, огънят щеше да е изсушил и тях, и щеше да е просто много жалко. Щеше да бъде…

Морт изведнъж спря. Спомни си разказите. Разказа. Може да го наречеш „Сезон за сеитба“ или пък „Таен прозорец, тайна градина“, но и двата бяха едно и също нещо, ако оставиш настрана украшенията и погледнеш под тях. Погледна нагоре. Нямаше нищо за гледане освен синьо небе, поне сега, но преди пожара от миналата нощ точно там, където гледаше, имаше прозорец. Прозорецът в стаичката до пералнята. Стаичката, която беше кабинет на Ейми. Тук тя сядаше да пише чекове, да води записки в дневника си, да води телефонните си разговори… стаята, където, както подозираше той, Ейми преди няколко години беше започнала да пише роман. И когато този роман умря, тя го погреба достойно тук, в едно чекмедже на бюрото. Бюрото беше до прозореца. Ейми обичаше да идва в кабинета си сутрин. Можеше да започне с прането в съседната стая и после да оправя документите, докато чака звънеца да й съобщи, че е време да изпразни пералнята и да зареди сушилнята. Кабинетът й беше закътан, а и тя обичаше тишината, поне така казваше. Тишината и ясната, чиста утринна светлина. Обичаше от време на време да гледа през прозореца — към цветята си, които растяха в острата чупка, образувана от къщата и издадената част на неговия кабинет. Той просто я чу как казва: „Това е най-хубавата стая в къщата, поне за мен, защото едва ли някой друг освен мен стъпва някога там. Там има таен прозорец и той гледа към тайна градина.“

— Морт — казваше Ейми сега и за момент Морт не й обърна внимание, обърквайки истинския й глас с гласа в мислите си, с гласа на спомена. Но беше ли това истински спомен, или не беше? Изглеждаше като истински спомен, но той беше в състояние на силен стрес дори и преди Шутър, преди Бъмп и пожара. Не беше ли възможно да има… нещо като халюцинация? Да се опитва да измисли собственото си минало с Ейми по такъв начин, че да съответства на проклетия разказ, в който един мъж полудява и убива жена си?

„Господи, надявам се, че не е така. Надявам се, защото, ако е така, всичко се приближава твърде много до границата на нервното разстройство и не мога да бъда спокоен.“

— Морт, добре ли си? — попита Ейми. Тя го дръпна нервно за ръкава и поне временно прекъсна транса му.

— Да — каза той и добави рязко: — Не. Да ти кажа истината, малко ми е лошо.

— От закуската може би? — каза Тед.

Ейми хвърли поглед към него и Морт се почувства малко по-добре. Не беше много дружелюбен поглед.

— Не е от закуската — каза тя малко възмутена. Махна с ръка към почернелите развалини. — От това е. Да се махаме оттук.

— Хората по застраховката трябва да са тук в дванайсет — каза Тед.

— Е, дотогава има повече от час. Да отидем у вас, Тед. Имаме достатъчно време. Бих желала да седна.

— Добре — отвърна Тед с леко засегнат тон, сякаш казваше „няма нужда да ми викаш“, и Морт пак се зарадва. И въпреки че на закуската тази сутрин той би казал, че у Тед е последното място на света, където би желал да отиде, той ги придружи, без да протестира.

Запазиха мълчание през цялото пътуване през града до надлеза на източната страна, където живееше Тед. Морт не знаеше за какво мислят Ейми и Тед, въпреки че сигурно щеше да отгатне, ако предположеше, че Ейми мисли за къщата, а Тед — за това дали ще успеят да се върнат навреме за срещата със спецовете от застрахователната компания, но знаеше за какво мисли. Опитваше се да реши дали полудява, или не. Истина ли е всичко, или е халюцинация?

Най-сетне реши, че Ейми наистина беше казала думите за кабинета си до пералнята — това не беше фалшив спомен. Дали го беше казала преди 1982, когато „Джон Шутър“ претендираше, че е написал разказ, наречен „Таен прозорец, тайна градина“? Не знаеше. Колкото и настойчиво да търсеше в объркания си мозък, всичко, за което успя да се сети, беше едно едничко отчетливо съобщение: отговорът не дава право на заключение. Но ако тя беше го казала, независимо кога, можеше ли заглавието на разказа на Шутър да бъде просто съвпадение? Може би, но се натрупваха много съвпадения, нали? Беше решил, че пожарът е, или трябва да е, съвпадение. Но споменът, който бяха събудили градината на Ейми и стръковете мъртви цветя в нея… е, ставаше все по- трудно да се повярва, че всичко това не е свързано по някакъв странен, може би дори свръхестествен начин.

И по свой начин не беше ли самият „Шутър“ точно толкова объркан? „Как го взехте — беше попитал той с глас, пълен с гняв и удивление. — Това е, всъщност, което искам да знам. Как, по дяволите тъп драскач като вас, червив с пари, се е хванал с малък скапан град в Мисисипи и е откраднал проклетия ми разказ?“ — В този момент Морт си беше помислил, че това е или още един признак, че мъжът е луд или че този човек е страхотно добър актьор. Сега, в колата на Тед, той за пръв път осъзна, че точно това е начинът, по който би реагирал и самият той, ако обстоятелствата бяха обратни.

Каквито всъщност си бяха. Единственото — място, където разказите се различаваха напълно, беше заглавието. И двете заглавия подхождаха, но сега Морт откри, че и той има въпрос към Шутър, който много прилича на въпроса, който вече му беше задал Шутър: „Как се сетихте за това заглавие, господин Шутър? Това е, всъщност, което искам да знам. Как се случи да разберете, че на хиляда и двеста мили от вашия скапан град в Мисисипи жената на един писател, за когото обявявате, че никога не сте чували преди тази година, си е имала свой таен прозорец, който е гледал към нейна собствена тайна градина?“

Е, имаше само един начин да го разбере, разбира се. Когато Грег намереше Шутър, Морт щеше да го попита.

Морт пое чашата кафе, която Тед му предложи, и го попита има ли кока или пепси. Тед имаше и след като Морт я изпи, стомахът му се укроти. Беше очаквал, че самото идване тук — на мястото, където Тед и Ейми сега си имаха дом и не трябваше да се крият по евтини крайградски мотели, ще го ядоса и разстрои. Но не стана така. Беше просто къща — такава, в която всяка стая като че ли разгласяваше, че собственикът е Жизнерадостен Млад Ерген, Който Има Успех. Морт откри, че може да понесе това съвсем леко, въпреки че отново започва да се чувства малко нервиран за Ейми. Мислеше за малкия и кабинет с ясната му, чиста светлина и приспиващия шум на сушилнята, проникващ през стената, малкия й кабинет с тайния прозорец — единствения в цялата къща, който гледаше към острата малка чупка между къщата и пристройката; помисли колко много беше свързана тя с това място и колко малко й личеше, че е свързана с него. Но с този проблем тя трябваше да се справи сама, и след няколко минути в новата й къща, която съвсем не беше ужасно леговище на несправедливостта, а си беше само къща, той си помисли, че може да