Морт беше почти сигурен, че Шутър не го е направил, но не искаше да раздухва историята. Това означаваше най-малкото да им каже за Бъмп, което би разстроило Ейми — би я разстроило ужасно… и да отвори кутията със змии, а той предпочиташе тя да остане затворена. Беше настанало време, реши Морт, отново да бъде нечестен.
— Отначало може и да е бил. Но след като открих, че двата разказа наистина
— Неговият никога ли не е бил публикуван? — попита Брадли.
— Не, сигурен съм, че не е бил. После — вчера, той се появи отново. Попитах го кога е написал разказа си, като се надявах да спомене дата, която е по-късна от тази, която имах аз. Разбирате ли?
Детективът Брадли кимна.
— Надявал се е да докажете, че сте го изпреварили.
— Правилно. „Сезон за сеитба“ беше в книга с разкази, която публикувах през 1983, но
Надяваше се, че с това ще приключи, но Уикършам — шефът на пожарната, продължи да разпитва.
— Вие виждате и ние виждаме, господин Рейни, но дали
Морт вътрешно въздъхна. Според него човек можеше да бъде нечестен само до известно време — когато нещата продължават достатъчно дълго, те почти винаги се развиват до точка, в която трябва или да кажеш истината, или да изградиш една откровена лъжа. И ето, той беше стигнал до тази точка. Но чия работа беше това? Тяхна или негова? Негова. Точно така. И той имаше намерение да се постарае да си остане негова.
— Да — каза им той, — той видя.
— И какво направи? — попита Тед. Морт го погледна с леко раздразнение. Тед сведе очи и размърда пръсти — изглежда си търсеше лулата. Но лулата беше в колата. Ризата марка „Дж. Прес“ нямаше джоб, в който да я носи.
— Отиде си — каза Морт. Тед го беше ядосал. Изобщо не беше негова работа да се бърка и това му позволи да лъже по-леко. Фактът, че лъжеше Тед, също му помагаше. — Измърмори някаква глупост, какво невероятно съвпадение било всичко, скочи в колата си, като че ли му пареше на задника, и замина.
— Да сте забелязали случайно марката на колата и регистрационния й номер, господин Рейни? — попита Брадли. Беше извадил бележник и химикалка.
— Беше форд — каза Морт. Съжалявам, но не мога да ви помогна с номера. Не беше номер от Мейн, а друг… — Той сви рамене, сякаш се извиняваше. Вътрешно се чувстваше все по-неспокоен заради начина, по който се развиваха нещата. Всичко изглеждаше наред, докато той хитруваше и заобикаляше откровените лъжи — изглеждаше като начин да спести на Ейми болката от новината, че мъжът беше счупил врата на Бъмп и после го беше приковал с отвертка. Но сега се беше поставил в положение, в което бе разказал различни истории на различни хора. Ако се съберяха и направеха сравнение, нямаше да изглежда така безупречен. Обяснението на причините за лъжите можеше да се окаже заплетено. Предполагаше, че подобни сравнения са доста невероятни, стига Ейми да не говори с Грег Карстерс или Хърб Крийкмор, но какво щеше да стане, ако се стигнеше до разправия с Шутър, когато той и Грег се срещнеха с него и му пъхнеха пред лицето броя на СМЕК от юни 1980?
„Няма значение — каза си той. — Когато стигнем дотам, ще изгорим този мост, човече.“ — При тази мисъл изпита кратко завръщане на високия дух, който беше усетил, когато говореше с Хърб от паркинга, и едва не се изкикоти на глас. Потисна това желание. Щяха да се чудят защо се смее, ако го направеше, пък и биха имали защо да се чудят.
— Мисля, че Шутър вече трябва да се е насочил към…
(Мисисипи)
— … към мястото, откъдето е дошъл — завърши той почти без прекъсване.
— Според мен сте прав — каза лейтенант Брадли, — но имам намерение да разследвам случая, господин Рейни. Може да сте го убедили, че греши, но това не значи, че е напуснал къщата ви с добри чувства. Възможно е да е дошъл дотук побеснял и да е подпалил къщата ви просто защото му е писнало на оная работа — извинете ме, госпожо Рейни.
Ейми му се усмихна криво и махна с ръка извинително.
— Не мислите ли, че е възможно?
„Не — каза си Морт, — не мисля. Ако е решил да запали къщата, мисля, че би убил Бъмп, преди да тръгне към Дери, просто в случай, че се събудя, преди да се е върнал. Тогава кръвта щеше да се е съсирила и Бъмп щеше да се е вкочанил, когато го намерих. Не е станало така… но не мога да го кажа. Дори и да исках, не мога. Първо, ще се учудят защо съм крил случката с Бъмп толкова време. И сигурно ще помислят, че ми хлопа дъската.“
— Мисля, че да — каза той, — но аз се запознах с този човек. Не ми заприлича на подпалвач на къщи.
— Искаш да кажеш, че не е Сноупс — каза Ейми внезапно.
Морт я погледна изненадан, после се усмихна.
— Точно така — каза той. — Южняк, но не Сноупс.
— Което означава какво? — попита Брадли с лека досада.
— Стара шега, лейтенанте — каза Ейми. — Сноупсови са герои на някои романи на Уилям Фокнър. Те стартират в бизнеса като подпалват плевници.
— А-ха — безизразно каза Брадли. Уикършам каза:
—
— Е…
— Дайте ми още малко данни за колата, ако можете — каза Брадли и вдигна молива над бележника си. — Искам да уведомя щатската полиция за този човек.
Морт внезапно реши, че ще излъже още малко. Всъщност само още мъничко.
— Ами, беше седан. Поне за това съм сигурен.
— А-ха. Форд седан. Година?
— Някъде от седемдесетте, предполагам — каза Морт. Беше съвсем сигурен, че комбито на Джон Шутър всъщност е било произведено по времето, когато един човек на име Осуалд беше избрал Линдън Джонсън за президент на Съединените щати. Направи пауза, после добави: — Номерът беше светъл цвят. Може да е бил бежов. Не бих се заклел в това, но май беше.
— А-ха. А самият мъж?
— Среден ръст. Руса коса. Очила. Кръгли, телени — от този вид, каквито носеше Джон Ленън. Това наистина е всичко, което си спо…
— Не каза ли, че е носил шапка? — попита изведнъж Ейми.
Морт почувства, как зъбите му се затварят с щракване.
— Да — каза той с мил глас. — Правилно, бях забравил. Тъмносива или черна. По-скоро кепе. С козирка, нали знаете.
— Добре. — Брадли захлопна тефтерчето си. — За начало е добре.
— Може ли да е било обикновен случай на вандализъм, палеж за удоволствие? — попита Морт. — В романите всичко е мотивирано, но опитът ми показва, че в обикновения живот нещата понякога просто се случват.
— Може и да е било — съгласи се Уикършам, — но не пречи да проверим очевидните връзки. — Той тържествено смигна на Морт и каза: — Понякога животът наподобява изкуството, нали знаете.
— Имате ли нужда от още нещо? — попита ги Тед и сложи ръка на раменете на Ейми.
Уикършам и Брадли се спогледаха, после Брадли поклати глава.
— Мисля, че не, поне засега.
— Питам просто защото Ейми и Морт трябва да отделят малко време за застрахователния агент — каза Тед. — А вероятно и за следователя от главната компания.
Морт все повече и повече се дразнеше от южняшкия му акцент. Подозираше, че Тед е роден в някои от
