години от брака им. Беше или безпокойство, или бяс — по-вероятно второто. — Морт, ти ли си? Ти ли си, за Бога? Морт? М…

— Да, аз съм — каза той. Внезапно се почувства изтощен.

— Къде си, по дяволите? Опитвам да ти се обадя от три часа!

— Спях — каза той.

— Извадил си щепсела. — Тя говореше с изморен, но обвиняващ тон на човек, на когото всичко му е ясно. — Е, този път си избрал страхотно време, за да го направиш, браво.

— Опитвах се да ти се обадя около пет…

— Бях при Тед.

— Е, там имаше някой — каза той. — Може би…

— Какво искаш да кажеш с това „имаше някой“? — попита тя бързо като камшичен удар. — Кой е бил там?

— По дяволите, откъде мога да знам, Ейми? Ти си тази, която живее в Дери, не помниш ли? Ти в Дери, аз в Ташмор. Всичко, което знам, е, че когато се опитах да ти се обадя, линията беше заета. Ако си била у Тед, то предполагам, че Изабел…

— Аз все още съм у Тед — каза тя и сега гласът й беше странно безизразен. — Предполагам, че за известно време ще остана у Тед, искам или не искам. Някой е изгорил къщата ни, Морт. Някой я е изгорил до основи. — И изведнъж Ейми се разплака.

Той се беше съсредоточил върху Шутър толкова, че непосредственото му предположение, докато стоеше безмълвен в хола на единствения им останал дом, притискаше слушалката до ухото си, беше, че я е изгорил Шутър. Мотиви? Ами, разбира се, господин полицай. Той е изгорил къщата — реставрирана къща във викториански стил на стойност около 800 000 долара, за да се избави от едно списание. По-точно — „Списание за мистерии на Елъри Куин“, юнския брой от 1980.

Но можеше ли да бъде Шутър? Сигурно не. Разстоянието между Дери и Ташмор беше повече от сто мили, а тялото на Бъмп беше още топло и меко, кръвта по острието на отвертката беше лепкава, но още не беше изсъхнала.

„Ако е побързал…

О, престани вече. Съвсем скоро ще обвиняваш Шутър за развода си и ще мислиш, че проспиваш шестнайсет часа от всеки двайсет и четири, защото Шутър е сложил луминал в храната ти. А след това? Може да започнеш да пишеш писма до вестниците и да твърдиш, че кокаиновият крал на Америка е джентълменът от Кучи гъз, щата Мисисипи, на име Джон Шутър. Че той е убил профсъюзния лидер Джими Хофа, а също и че той е прословутият втори човек, стрелял в Кенеди от затревеното възвишение през ноември 1963. Този човек е луд, добре… но мислиш ли наистина, че е пропътувал сто мили на север и е унищожил проклетата ти къща, за да убие едно списание? Особено когато екземпляри от това списание трябва да се намират по цяла Америка? Мисли сериозно.“

Но все пак… ако е побързал…

Не. Беше смешно. Но Морт изведнъж осъзна, че няма да е в състояние да покаже на този човек проклетото доказателство. Така излизаше. Освен ако…

Кабинетът беше в задната част на къщата — бяха направили кабинет от това, което някога беше било таван над помещението за каретите.

— Ейми — каза той.

— Толкова е ужасно] — изплака тя. — Бях у Тед и Изабел се обади… каза, че там има поне петнайсет пожарни… водни струи… тълпи… зяпачи… сеирджии… знаеш колко мразя, когато идват всякакви и зяпат къщата, дори и когато не гори…

Той прехапа бузите си от вътрешната страна до болка, за да потисне дивия изблик на смях. Да се засмее сега би било най-лошото, най-жестокото нещо, което би могъл да направи, защото той наистина знаеше. Това, че беше успял в избрания от него занаят след дълги години борба, беше за него нещо голямо и удовлетворяващо; понякога се чувстваше като човек, който е проправил пътя си през опасна джунгла, където повечето други авантюристи са загинали, и така е спечелил чудесна награда. Ейми се радваше за него — поне в началото, — но за нея имаше и горчива страна — загубата на самостоятелността й не само като личност, но и като отделна личност.

— Да — каза той колкото можеше по-спокойно, все още захапал бузите си, за да се предпази от напушващия го смях. Ако се засмееше, щеше да се засмее на идиотския й избор на фрази, но тя нямаше да го разбере по този начин. Толкова често през прекараните заедно години беше разбирала неправилно смеха му. — Да, знам, мила. Кажи ми какво се е случило.

— Някой е изгорил къщата ни! — извика Ейми през сълзи. — Това се е случило!

— Всичко ли е изгоряло?

— Да. Така каза шефът на пожарната. — Той я чуваше как хълца, опитва се да се овладее и после сълзите й отново рукват. — Тя е и-изгоряла до о-о-основи!

— Дори и кабинетът ми?

— Точно оттам е за-започнало — подсмъркна тя. — Поне шефът на пожарната каза, че мислят така. А това съвпада и с думите на Пати.

— Пати Чемпиън?

Семейство Чемпиън живееше в къщата отдясно — двата двора бяха разделени от редица от тисови дървета, които с течение на годините бавно подивяваха.

— Да. Секунда, Морт.

Той чу как тя издуха носа си. Когато отново взе слушалката, изглеждаше по-съсредоточена.

— Пати разхождала кучето си. Точно тя извикала пожарникарите. Било малко, след като се стъмнило. Отминала къщата ни и видяла кола, паркирана под входната арка. После чула трясък отвътре и видяла пламък в големия прозорец на кабинета ти.

— Видяла ли е каква е била колата? — попита Морт. Почувства как му призлява. След като осъзна новината, случаят Джон Шутър започна да му изглежда нищожен. Не беше само проклетият брой на СМЕК — там бяха почти всичките му ръкописи — както тези, които беше публикувал, така и недовършените плюс повечето от първите му издания, чуждестранните му издания, подарените му екземпляри.

О, но това беше само началото. Бяха изгубили книгите си — почти четири хиляди тома. Сигурно са изгорели всички дрехи на Ейми — ако унищоженото е толкова много, колкото беше казала, а античните мебели, които беше събирала — понякога с негова помощ, но най-вече сама — сега бяха пепел и сгурия. Бижутата й и личните му документи — застрахователни полици и така нататък — сигурно бяха наред (сейфът, скрит зад килера на горния етаж, беше огнеупорен), но турските килими сто на сто бяха пепел. Стотиците видеоленти — разтопени бучки пластмаса, аудиовизуалната апаратура… дрехите му… снимките им — хиляди…

Мили Боже, а първото нещо, за което беше помислил, беше това проклето списание.

— Не — каза Ейми в отговор на въпроса, който той почти беше забравил, когато осъзна колко огромни са личните му загуби, — не може да каже каква е била колата. Каза, че мисли, че някой е използвал коктейл „Молотов“2 или нещо подобно. Защото огънят е пламнал в прозореца веднага след звука от счупване на стъкло. Каза, че тръгнала по алеята и тогава кухненската врата се отворила и навън изтичал мъж. Бруно започнал да лае по него, но Пати се уплашила и го задържала, въпреки че каза, че почти изтръгнал каишката от ръката й. После мъжът се качил на колата и я запалил. Включил фаровете и Пати каза, че почти я заслепили. Вдигнала ръка, за да предпази очите си, а колата просто изревала и излязла от арката… така каза… а тя се притиснала с гръб към предната ни ограда и задържала Бруно колкото сила има, та онзи да не го прегази. После той завил по алеята и подкарал по улицата много бързо.

— И не е могла да види каква е била колата?

— Не. Първо било тъмно, а после, когато огънят започнал да свети през прозореца на кабинета ти,