фаровете я ослепили. Изтичала у тях и се обадила на пожарната. Изабел каза, че дошли бързо, но знаеш колко е… беше… стара къщата ни… и колко бързо гори сухото дърво… особено ако е полято с бензин…

Да, знаеше. Стара, суха, пълна с дърво, къщата беше светлата мечта на подпалвача. Но кой? Ако не Шутър, кой! Ужасната новина, която дойде като капак на събитията през деня, като отвратителен десерт след отегчаващо ядене, почти беше парализирала способността му да мисли.

— Той каза, че било вероятно бензин… имам предвид шефа на пожарната… Той пристигнал там пръв, после дойде полицията и непрекъснато ми задаваха въпроси, Морт, най-много за тебе… за това какви врагове може да имаш… врагове… и аз казах, че не мисля, че можеш да и-имаш някакви врагове… опитах се да отговоря на всичките му въпроси…

— Сигурен съм, че си направила всичко, което е трябвало — каза той меко.

Тя продължи, сякаш не го беше чула — говореше задъхано и на пресекулки, като телеграфист, който съобщава последната новина на висок глас веднага, след като тя излезе от апарата.

— Дори не знаех как да им кажа, че сме разведени… и, разбира се, те не знаеха… накрая Тед им каза… Морт… Библията на майка ми… тя беше на нощното шкафче в спалнята… в нея имаше снимки на семейството ми… и… и това беше единственото нещо… единственото нещо, което имах от нея… Гласът й потъна в жалки хлипове.

— Ще дойда сутринта — каза той. — Ако тръгна в седем, ще стигна в девет и половина. Може би в девет — сега, през есента няма голямо движение. Къде ще останеш тази вечер? У Тед?

— Да — каза тя, подсмърчайки. — Знам, че не го харесваш, Морт, но не знам какво щях да правя без него тази вечер… как щях да се оправя с това… нали ме разбираш… всичките им въпроси…

— Тогава се радвам, че е с тебе — каза той твърдо, Хладнокръвието и цивилизоваността в гласа му наистина бяха поразителни. — Пази се. Имаш ли си таблетки? — През последните шест години от брака им й бяха предписвали успокояващи, но тя ги беше взимала само когато трябваше да лети със самолет или, спомни си Морт, когато той трябваше да изпълнява някакви обществени задължения. Такива, които изискваха присъствието на Благоверната съпруга.

— Те бяха в аптечката — каза тя мрачно. — Няма значение. Не съм разстроена. Само сърцето ме боли.

Морт понечи да й каже, че според него това е едно и също, но реши да не го прави.

— Ще дойда колкото мога по-скоро — каза той. — Ако мислиш, че е по-добре, ако дойда нощес…

— Не — каза тя. — Къде да се срещнем? У Тед?

Изведнъж, неволно, той видя ръката си и ключа, взет от камериерката. Видя как ключът се превърта в ключалката на вратата на мотелската стая. Видя как вратата се отваря. Видя изненаданите лица над чаршафа — отляво на Ейми, отдясно на Тед Милнър. Обикновено ондулираната коса на Тед сега стърчеше във всички посоки след съня — заприлича му на Алфалфа от старите комикси „Малките негодници“. Фъндъците върху рошавата глава за пръв път му придаваха човешки вид, поне за Морт. Видя слисването им и голите им рамене. И изведнъж, почти без да иска, си помисли: „Жена, която би откраднала любовта ти, когато любовта ти е наистина всичко, което имаш…“

— Не — каза той, — не у Тед. Какво ще кажеш за малкото кафе на улица „Уитчам“?

— Сама ли да дойда? — Гласът й не звучеше сърдито, но беше готова да се разсърди. „Колко добре я познавам — помисли си той. — Всеки ход, всяко повишаване и понижаване на гласа й, всеки израз. И колко добре ме познава тя.“

— Не — каза той. — Вземи и Тед. Нямам нищо против. — Не че нямаше, но можеше да го преживее. Замисли се.

— Значи в девет и половина — каза тя и той долови в гласа й известно отстъпление. — В „Марчман“.

— Така ли се казва?

— Да. „Ресторант Марчман“.

— Добре. Девет и половина или малко по-рано. Ако стигна пръв, ще направя белег с тебешир на вратата…

— …а ако аз стигна първа, ще го изтрия — завърши тя старата закачка и двамата прихнаха. Морт усети, че дори и смехът го наранява. Прекалено добре се познаваха. Не беше ли това целта на всичките тези години заедно? И не беше ли това причината да се почувстваш толкова ужасно наранен, когато откриеш, че тези години не само могат да свършат, но и че наистина са свършили?

Внезапно помисли за бележката, която беше намерил — пъхната под една от дъските на сандъка за боклук — „ПОМНИ, ИМАШ 3 ДНИ. АЗ НЕ СЕ ШЕГУВАМ“. Понечи да каже: „И аз имах тук една малка неприятност, Ейми.“ — И веднага разбра, че не може да прибави и това към сегашната й тежест. То си беше негова неприятност.

— Ако се беше случило по-късно, поне ти щеше да спасиш нещата си — каза тя. — Не ми се мисли за всичките ръкописи, които сигурно си загубил, Морт. Ако беше купил огнеупорните чекмеджета, когато Хърб ти ги предложи, може би…

— Не мисля, че има значение — каза Морт. — Взех ръкописа на новия роман тук с мен. — Беше го взел. Всичките четиринайсет скапани, тъпи страници. — По дяволите останалите. Ще се видим утре, Ейми. Аз…

(те обичам)

Стисна устни, за да него каже. Нали бяха разведени. Можеше ли още да я обича? Изглеждаше почти перверзно. И дори да я обичаше, имаше ли някакво право — да го каже?

— Страшно съжалявам — каза той.

— Аз също, Морт. Толкова много съжалявам. — Тя отново се разплака. Той чу, че някой — жена, може би Изабел Фортин — я успокоява.

— Поспи малко, Ейми.

— И ти.

Морт затвори телефона. Изведнъж къщата му се видя много по-тиха, отколкото всяка друга нощ, която беше прекарвал тук сам — не се чуваше нищо освен шепота на нощния вятър под стрехите и много далече вик на гмурец от езерото. Морт извади бележката от джоба си, изглади я и я прочете отново. Бележка — нещо, което трябва да се пази за полицията. Всъщност нещото, което не трябва дори да докосваш, докато полицията не го фотографира и не го изследва със своите магии. Всъщност — моля, да бият барабани и да засвирят фанфари — ВЕЩЕСТВЕНО ДОКАЗАТЕЛСТВО.

„Е, майната й“ — помисли си Морт и отново смачка бележката. Никаква полиция. Дейв Нюсъм, местният полицай, по обяд сигурно трудно си спомняше какво е ял на закуска, а пък той не виждаше смисъл да се обажда било на областния шериф, било на щатската полиция. Все пак не беше извършено покушение върху живота му — вярно, котката му беше убита, но котката не е човек. А на фона на съкрушителната новина на Ейми Джон Шутър просто вече не изглеждаше толкова важен. Той беше един от Лудите, беше пчела под шапката му и можеше да бъде опасен, но Морт се чувстваше все по-склонен да се опита сам да се оправи с тази работа, та дори Шутър и да беше опасен. Особено ако беше опасен.

Къщата в Дери беше станала по-важна от Джон Шутър и идиотските идеи на Джон Шутър. Беше по- важна дори и от това, кой е извършителят — Шутър или някой друг смахнат, направил го било от завист, било от лудост, било и от двете. Къщата и Ейми. Тя явно беше разстроена и щеше да е по-добре и за двамата, ако той я утешеше, доколкото може. Може би тя дори би…

Не искаше да си мисли какво би могла да направи Ейми. По този път не виждаше нищо друго освен болка. По-добре беше да повярва, че този път е затворен завинаги.

Влезе в спалнята, съблече се и си легна с ръце зад главата. Гмурецът извика отново — отчаян и далечен. Морт отново осъзна, че Шутър може би е отвън, че се прокрадва през градината с бледото си кръгло лице под старата черна шапка. Шутър беше луд и въпреки че беше убил Бъмп с голи ръце и го бе пробол с отвертка, това не изключваше възможността да има и пистолет.

Но Морт не мислеше, че Шутър е отвън — въоръжен ли не.

„Да се обадя — помисли си той. — Трябва да се обадя най-малко на два телефона по пътя за Дери. На Грег Карстерс и на Хърб Крийкмор. Прекалено е рано да им се обадя оттук, ако тръгна в седем, но мога да