са потресаващи, но с тях може да се убие времето.

— Благодаря.

Шутър го разгледа за кратко.

— Това не беше комплимент.

— Откъде да знам.

Шутър помисли за момент, после сви рамене.

— Както и да е, прочетох още два на връщане… и после този. Моя разказ.

Той погледна към облака, който сега представляваше въздушна маса от блещукащо злато, и после пак към Морт. Лицето му беше безстрастно както винаги, но Морт изведнъж разбра, че прави голяма грешка, като смята, че този човек притежава дори и най-малкото спокойствие на духа. Това, заради което се беше объркал, беше стоманената мантия на самообладание, която беше си сложил Шутър, за да не убие Мортън Рейни с голи ръце. Лицето му беше безстрастно, но в очите му блестеше най-дълбоката, най-дивата ярост, която Морт беше виждал някога. Той разбираше, че глупаво беше извървял пътя от езерото до това, което можеше да се окаже собствената му смърт в ръцете на този тип. Този човек беше достатъчно луд — и достатъчно силен — за да извърши убийство.

— Изненадан съм, че никой досега не е повдигал пред вас въпроса за този разказ той не прилича на останалите — ни най-малко. — Гласът на Шутър беше все още равен, но сега Морт разпозна в него гласа на човек, който едва се сдържа да не замахне, размаже, може би удуши; гласа на човек, който знае, че целият подтик, който ще му е необходим, за да пресече линията между приказките и убийството, е да чуе как собственият му глас започва да се извива нагоре по спиралата към гнева от измамата; гласа на човек, който знае колко фатално лесно ще се превърне в линчуваща тълпа от един човек.

Морт внезапно се почувства като човек в тъмна стая, опасана с тънки като конец проводници, всеки от които води към пакет със силен експлозив. Не беше за вярване, че само допреди няколко мига се беше чувствал господар на ситуацията. Проблемите му — Ейми, неспособността му да пише — сега изглеждаха като маловажни фигури в маловажен пейзаж. В известен смисъл те въобще бяха престанали да бъдат проблеми. Сега той имаше само един проблем — да остане жив достатъчно дълго, за да може да се върне в къщата си, достатъчно дълго, та поне да види залеза на слънцето.

Отвори уста, после пак я затвори. Не смееше да каже нищо — не и сега. Стаята беше пълна с проводници.

— Много съм изненадан — повтори Шутър със същия тежък и равен глас, който сега звучеше като грозна пародия на спокойствие. Морт се чу да казва:

— Жена ми. Тя не го хареса. Тя каза, че не прилича на нищо, което съм писал преди.

— Как го взехте? — попита Шутър бавно и свирепо. — Това е, всъщност, което искам да знам. Как по дяволите тъп драскач като вас, червив с пари, се е хванал с някакво скапано градче в Мисисипи и е откраднал проклетия ми разказ? Бих искал също да знам защо точно него, освен ако не сте откраднали и останалите, но засега ще ме задоволи и начинът как е станало това.

Чудовищната несправедливост на казаното върна неудовлетворената жажда на собствения му гняв. За миг той забрави, че тук, на Езерната алея, беше сам с изключение на този луд от Мисисипи.

— Откажете се — каза той рязко.

— Да се откажа! — попита Шутър и погледна Морт с някакво непохватно удивление. — Да се откажа! Какво, по дяволите, имате предвид с това, да се откажа!

— Казахте, че сте написали разказа си през 1982 — почна Морт. — Аз мисля, че съм написал моя в края на 1979. Не мога да си спомня точната дата, но знам, че беше издаден за пръв път през юни 1980. В списание. Бия ви с две години, господин Шутър, или както ви е там името. Ако някой тук може да се заяжда за плагиатство, то това съм аз.

Морт не видя точно движението на мъжа. В един момент те стояха до колата на Шутър и се гледаха; в следващия момент той се оказа притиснат до вратата на шофьора, а ръцете на Шутър бяха обхванали раменете му и лицето на Шутър бе притиснато до неговото — чело до чело. Между тези две положения имаше само мъгляво усещане как първо го хващат и после го завъртат.

— Лъжете — каза Шутър и в дъха му имаше сух аромат на канела.

— Лъжа друг път — каза Морт и се опита да се освободи от притискащото тегло на мъжа.

Шутър беше силен — почти сигурно по-силен от Морт Рейни, но Морт беше по-млад, по-тежък и имаше опора — синьото комби. Той успя да отблъсне Шутър и да разкъса хватката му. Шутър се олюля и отстъпи на две-три крачки.

„Сега ще се нахвърли пак“ — помисли си Морт. Въпреки че не се беше бил от едно спречкване в единайсети клас в училищния двор, той беше поразен от откритието, че съзнанието му е ясно и спокойно. „Ще се бием заради някакъв тъп скапан разказ. Е, добре — така и така днес нямаше какво друго да правя.“

Но това не стана. Шутър вдигна ръце, погледна ги, видя, че са свити в юмруци… и с усилие ги разтвори. Морт видя усилието, необходимо на мъжа, за да си сложи мантията на самообладание отново, и почувства някакво страхопочитание. Шутър поднесе длан към устата си и избърса устните си с нея — много бавно и много обмислено.

— Докажете го — каза той.

— Добре. Елате с мене вкъщи. Ще ви покажа надписа на страницата за авторските права в книгата.

— Не — каза Шутър. — Не ме интересува книгата, не давам пукната пара за книгата. Покажете ми разказа. Покажете ми списанието с разказа в него, така че да мога да го прочета сам.

— Списанието го нямам тук.

Искаше да каже и още нещо, но Шутър обърна лице към небето и издаде кратък лаещ смях. Звукът беше сух като цепене на подпалки с брадва.

— О, да — каза той. Яростта все още блестеше и танцуваше в очите му, но той като че ли отново се владееше. — Обзалагам се, че го нямате.

— Слушайте — каза Морт. — Естествено, това е просто място, където жена ми и аз идваме през лятото. Тук държа екземпляри от книгите си и някои чужди издания, но аз съм публикувал и в много списания — статии и есета, а също и разкази. Тези списания се намират в постоянното ни жилище, в Дери.

— Тогава защо не сте там? — попита Шутър. В очите му Морт прочете едновременно недоверие и нагло удовлетворение — беше ясно, че Шутър е очаквал той да се опита да се измъкне и в представите му Морт правеше точно това. Или се опитваше.

— Тук съм, защото… — Той спря. — Откъде вие разбрахте, че съм тук?

— Просто погледнах отзад в книгата, която купих — каза Шутър и Морт почти се плесна по челото от безсилие и внезапно прозрение. Разбира се и в двете издания на „Всеки изплюва камъчето“, с твърди и меки корици, на задната корица имаше негова снимка. Ейми сама я беше направила — отлична снимка. Той беше на преден план, зад него беше къщата, а на заден план беше Ташморското езеро. Надписът просто гласеше: „Мортън Рейни в дома си в западен Мейн“. Така че Шутър беше дошъл в западен Мейн и вероятно не му е било нужно да влиза в много барове и дрогерии в малките градове, преди да открие някого, който да му каже:

— Морт Рейни? Да, по дяволите! Има къща в Ташмор. Даже ми е личен приятел!

Е, това поне даваше отговор на единия въпрос.

— Тук съм, защото жена ми и аз се разведохме — каза той. — Това току-що завърши. Тя остана в Дери. Всяка друга година по това време къщата тук би била празна.

— Аха — каза Шутър. Тонът му отново разгневи Морт. „Ти лъжеш — казваше тонът му, — но в случая това няма голямо значение. Защото аз знаех, че ще лъжеш. Все пак да лъжеш е това, което правиш най- много, нали?“ — Е, аз щях да ви намеря — тук или другаде.

Той погледна Морт с поглед, твърд като кремък.

— Щях да ви намеря, дори и да се бяхте преместили в Бразилия.

— Вярвам ви — каза Морт. — Въпреки това вие грешите. Или ме мамите. Ще, ви окажа благоволението