само стриди и морски таралежи! Мистър Фокс ми каза, че преди три недели отишъл в „Сейнт Ведаст“ на „Фостър Лейн“ и чул прекрасна проповед, произнесена от един калкан85. Но аз имам план за възраждане на кралството! Пратих посланици до краля на рибите с предложение да взема за жена русалка и така да сложа край на враждата между нашите два велики народа!

Другото, което занимаваше краля, беше присъствието на човека със сребърната коса, когото само той виждаше.

— Казва, че е крал — припряно зашепна Негово величество, — но аз мисля, че е ангел! С тази сребърна коса ми прилича точно на такъв. И двата зли духа — онези, с които вие разговаряхте… Той ги обиждаше по най-ужасен начин. Според мен е дошъл да ги накаже и да ги хвърли в геената огнена! После сигурно ще отведе двама ни навеки в Рединг!

— В рая — каза Стрейндж. — Ваше величество има предвид Рая.

Те продължиха пътя си. Заваля сняг — бавно бяло движение сред застиналия сив свят. Беше много тихо.

Изведнъж се разнесоха звуци на флейта. Музиката зазвуча неизразимо самотно и тъжно, но същевременно благородно.

Като помисли, че кралят свири, Стрейндж се обърна да го погледне. Но Негово величество вървеше с ръце, отпуснати покрай тялото, а флейтата беше в джоба му. Магьосникът се огледа. Мъглата не беше чак толкова непрогледна, че да скрива стоящ наблизо човек. Нямаше никого. Паркът беше пуст.

— Слушайте! — възкликна кралят. — Музиката разказва за трагедията на краля на Великобритания. Чухте ли тези ноти? Те говореха за изгубената му някогашна власт. Каква меланхолична фраза! Това беше разсъдъкът му, унищожен от измамните политици и злобните машинации на синовете му. Тази трагична мелодичност, от която сърцето ти се къса, разкриваше младежкото му обожание към красивото създание, от което приятели го принудиха да се отрече. О, Боже! Как плака той тогава!

По лицето на краля потекоха сълзи. Той се завъртя в бавен тромав танц, като полюшваше тялото и ръцете си и описваше кръгове по земята. Музиката се отдалечи към вътрешността на парка и Негово величество я последва с танцова стъпка.

Стрейндж недоумяваше. Музиката като че ли водеше краля към малка горичка. Поне доскоро беше горичка. Само преди миг магьосникът бе сигурен, че там има десетина дървета — може би дори по-малко. Но сега горичката се бе превърнала в гъсталак — не, в гора, гъста тъмна гора с диви вековни дървета. Дебелите им клони приличаха на разкривени ръце, а корените им — на змийски гнезда. Дърветата бяха гъсто обрасли с бръшлян и имел. Между тях се виеше тясна пътека, набраздена от дълбоки заледени ями, поръбени с вкочанени от студ треви. От дъното на гората се точеха тънки лъчи светлина, които навеждаха на мисълта за къща, макар че на такова място нямаше как да има къща.

— Ваше величество! — извика Стрейндж. Той се втурна след краля и го хвана за ръката. — Моля Ваше величество да ми прости, но онези дървета никак не ми харесват. Мисля, че може би ще е по-добре да се върнем в замъка.

Кралят бе завладян от музиката и не искаше да се откъсне от нея. Той изръмжа и издърпа ръката си от хватката на Стрейндж. Магьосникът отново я хвана и почти повлече краля към портата на замъка.

Но невидимият свирач не искаше да ги остави. Музиката изведнъж се усили и ги обгърна от всички страни. Друга мелодия почти незабележимо се прокрадна и сладко се сля с първата.

— А! Чуйте! — възкликна кралят и се обърна. — Сега той свири за вас! Тази насечена мелодия разказва за злия ви наставник, който не иска да ви предаде знанието, полагащо ви се по право. Нестройните нотки изразяват гнева ви от това, че ви пречат да правите нови открития. Този бавен и тъжен марш е за голямата му библиотека, която той в себичността си не иска да ви покаже.

— Откъде, за Бога… — започна Стрейндж и изведнъж млъкна. Той също я чу — музиката, която описваше целия му живот. И за пръв път осъзна с колко много тъга е изпълнено съществуването му. Той беше заобиколен от злонамерени мъже и жени, които го мразеха и тайно завиждаха за таланта му. Сега Стрейндж разбра, че за всяка гневна мисъл, която го е спохождала, е имало справедливо основание и че всяка щедрост от негова страна е била погрешна. Враговете му бяха коварни, приятелите му — неверни. Норел (естествено) беше най-лошият от всички, но дори Арабела бе слаба и недостойна за любовта му.

— Ах! — въздъхна Негово величество. — Значи и вие сте били предаден.

— Да — тъжно отговори Стрейндж.

Те отново стояха с лице към гората. Светлинките между дърветата, колкото и да бяха слаби, внушаваха на Стрейндж, че там има къща с всички удобства. Той почти виждаше меката светлина на свещите, която падаше върху удобните столове, старинните камини, в които гореше весел огън, чашите с ароматно греяно вино, което можеше да ги стопли след дългата разходка из тъмната гора. Светлините навеждаха и на други мисли.

— Мисля, че там има библиотека — каза Стрейндж.

— О, със сигурност! — заяви кралят и ентусиазирано плесна с ръце. — Вие ще четете книги, а когато очите ви се уморят, аз ще ви чета на глас! Но трябва да побързаме! Чуйте музиката! Той става нетърпелив, иска да го последваме!

Негово величество посегна да хване лявата ръка на Стрейндж. За да го улесни, магьосникът установи, че трябва да премести в другата си ръка нещо, което държи. Това бяха „Разкрития за тридесет и шест други свята“ на Ормскърк.

„О, това ли? — помисли си Стрейндж. — Е, вече няма да ми трябва. В къщата в гората със сигурност има по-хубави книги!“ — той разтвори дланта си и остави „Разкритията“ да паднат на заснежената земя.

Снегът заваля по-силно. Флейтистът продължаваше да свири. Те бързаха към гората. Докато кралят тичаше, нощната шапка се изхлузи на очите му. Стрейндж посегна да я оправи. В този момент изведнъж си спомни какво знаеше за червения цвят: че той предпазва срещу магии.

— Побързайте! Побързайте! — крещеше кралят.

Флейтистът изсвири поредица от кратки ноти, които имитираха вой на вятър. Отнякъде се надигна истински вятър, подхвана ги и почти ги понесе към гората. Когато отново стъпиха на крака, те стояха съвсем близо до дърветата.

— Отлично! — извика кралят.

Нощната му шапка отново привлече погледа на Стрейндж. …Предпазва срещу магии…

Свирачът призова нов вятър, който събори шапката на Негово величество на земята.

— Нищо! Нищо! — весело подвикна кралят. — Той ми обеща цял куп нощни шапки, щом стигнем в къщата.

Но Стрейндж пусна ръката на Краля и се запрепъва през вятъра към шапката. Тя лежеше на снега — яркочервено петно сред призрачните нюанси на бялото и сивото.

…Предпазва срещу магии…

Той си спомни как каза на единия от братята Уилис, че за да прави магии успешно, магьосникът трябва да използва силата на характера си: защо ли точно сега се сещаше за това?

Сложи луната на очите ми — помисли си Стрейндж — и белотата й ще прокуди лъжливите гледки, що измамникът е пуснал в тях.

Нащърбеният бял диск на луната изплува изневиделица — не на небето, а някъде другаде. Ако трябваше да определи с точност мястото, магьосникът би казал, че е в собствената му глава. Усещането не беше приятно. Единственото, за което можеше да мисли, единственото, което виждаше, беше лицето на луната, сребристо като древна кост. Той забрави за краля. Забрави, че е магьосник. Забрави мистър Норел. Забрави собственото си име.

Забрави всичко друго освен луната…