предоставял убежище на голям брой хора и добитък и все още се виждаха няколко стари сгради с непретенциозен стил, които свидетелстваха за първоначалното военно предназначение на замъка. Но с течение на времето желанието за кралски разкош и великолепие бе започнало да надделява над практичните съображения и това бе довело до построяването на прекрасна църква, която заемаше по- голямата част от двора. Тази църква (наричана параклис, но всъщност наподобяваща по-скоро катедрала) демонстрираше цялата сложност и натруфеност, характерни за готическия стил. Тя беше оградена от остри каменни подпори, увенчана с каменни връхчета и препълнена с олтари, молитвени стаи и вестиарии.

Лакеят поведе Стрейндж покрай стръмен хълм с гладки склонове, на чийто връх се издигаше кръглата кула, по която най-лесно разпознаваме замъка, когато го гледаме отдалеч. Те минаха през средновековна врата и влязоха в друг двор. Той беше със също толкова грамадни пропорции като първия, но докато в другия двор гъмжеше от слуги, войници и придворни, този беше тих и пуст.

— Трябваше да дойдете преди няколко години, сър — каза лакеят. — Тогава можеше да се влиза в покоите на краля и кралицата с разрешение на иконома, но поради болестта на Негово величество сега това е невъзможно.

Той поведе Стрейндж към внушителен готически вход по средата на дълга редица от каменни сгради. Докато се изкачваха по каменното стълбище, лакеят продължи да изказва съжалението си за многото препятствия, които не позволяват на Стрейндж да разгледа замъка. Той предположи, че разочарованието на госта трябва да е голямо.

— Сетих се! — изведнъж обяви лакеят. — Ще ви покажа залата „Сейнт Джордж“! О, сър, тя не представлява дори една стотна от всичко, което трябва да видите, но все пак ще ви даде представа за великолепието на замъка Уиндзор!

На върха на стълбището той зави надясно и бързо тръгна през зала, стените на която бяха украсени с мечове и пистолети. Стрейндж го последва. Влязоха в друга зала, просторна и величествена, дълга към двеста-триста фута.

— Ето! — обяви лакеят с такова задоволство, сякаш самият той я беше построил и подредил.

През високите сводести прозорци на южната стена влизаше студена матова светлина. Долната половина от стените беше облицована с крушово дърво и всички квадратни плочи на ламперията бяха украсени по краищата с резба и позлата. Горната половина от стените и таванът бяха покрити с изображения на богове и богини, крале и кралици. На тавана беше нарисуван Чарлс II, понесен към вечната си слава на бледосин облак, заобиколен от пълнички розови ангели. Генерали и дипломати полагаха трофеи в краката му, докато Юлий Цезар, Марс, Херкулес и други героични личности стояха отстрани в известно смущение, внезапно осъзнали със смразяваща яснота превъзходството на британския крал.

Всичко това беше забележително великолепно, но погледът на Стрейндж бе привлечен от огромен стенопис, който се простираше по цялото протежение на северната стена. В центъра на стенописа двама крале седяха на троновете си. Отстрани на тях стояха или коленичеха рицари, дами, придворни, пажове, богове и богини. Лявата част на картината бе окъпана в светлина. Кралят от тази страна беше силен красив мъж в разцвета на младостта си. Беше облечен в светла роба, а косата му беше златиста и къдрава. На главата му имаше лавров венец, в ръката му — скиптър. Хората и боговете, които стояха край него, бяха с шлемове, ризници, копия и мечове, сякаш художникът искаше да покаже, че този крал привлича само най- войнствените хора и богове за свои приятели. В дясната част на картината светлината помръкваше до мъждива и слаба, сякаш художникът искаше да изобрази летен здрач. Над и около фигурите блестяха звезди. Кралят от тази страна беше блед и тъмнокос. Той носеше черна роба и изражението на лицето му бе неразгадаемо. На главата си имаше корона от тъмни листа бръшлян, а в лявата си ръка държеше тънък жезъл от слонова кост. Антуражът му се състоеше предимно от магически създания: феникс, еднорог, мантикор, фавни и сатири. Но имаше и няколко загадъчни личности: фигура на мъж в подобие на монашеска роба, чиято качулка скриваше лицето му, женска фигура в тъмна мантия на звезди, закрила очите си с ръце. Между двата трона стоеше млада жена в широка бяла роба със златен шлем на главата. Войнолюбивият крал беше сложил покровителствена ръка на рамото й, тъмният крал протягаше десница към нея, а тя също бе протегнала своята ръка, така че върховете на пръстите им леко се докосваха.

— Работа на Антонио Веро, италиански джентълмен — обясни лакеят и посочи краля отляво. — Това е Едуард Трети, крал на Южна Англия — той посочи краля отдясно. — А това е кралят магьосник от Северна Англия Джон Ъскглас.

— Наистина ли? — попита Стрейндж силно заинтригуван. — Разбира се, виждал съм статуи на Джон Ъскглас. И гравюри в книги. Но не мисля, че досега съм го виждал на картина. А дамата между двамата крале коя е?

— Това е мисис Гуин, една от любовниците на Чарлс II. Тя символизира Британия.

— Разбирам. Предполагам, че и това е нещо — да стои на почетно място в дома на краля. Но са го облекли в римска рокля и са го изобразили хванат за ръка с някаква актриса. Чудя се какво ли би казал за това.

Лакеят поведе Стрейндж обратно през залата с оръжията към черна врата с внушителни размери, над която висеше голям изпъкнал мраморен фронтон.

— Не мога да ви придружа по-нататък, сър. Тук свършва моята работа и започва тази на докторите Уилис. Зад тази врата ще намерите краля — той се поклони и тръгна надолу по стълбите.

Стрейндж почука на вратата. Отвътре се чуваха звуци на клавесин и пеене.

Вратата се отвори и на прага застана висок набит мъж на тридесет или четиридесет години. Лицето му беше кръгло, бяло, осеяно с белези от шарка и капчици пот като чеширско сирене. Като цяло той поразително приличаше на човека на луната, за когото се смята, че е направен от сирене. Мъжът не се беше обръснал особено старателно и тук-таме на бялото му лице стърчаха снопчета дебели черни косми — сякаш семейство мухи се беше удавило в млякото, от което бе направено сиренето, и сега крачетата им стърчаха от него. Сюртукът му беше от дебело кафяво сукно, а ризата и шалчето — от най-грубо ленено платно. Нито една от дрехите му не бе особено чиста.

— Да? — попита той, като продължаваше да държи вратата, готов да я затвори при най-малката провокация. Обноските му съвсем не напомняха поведение на дворцов прислужник, по-скоро на санитар в лудница, защото мъжът беше точно такъв.

Стрейндж повдигна вежди, учуден от това грубо отношение. Той хладно се представи и каза, че идва при краля. Мъжът въздъхна.

— Е, сър, не мога да отрека, че ви очаквахме. Но, разбирате ли, не можете да влезете. Доктор Джон и доктор Робърт — това бяха имената на братята Уилис — не са тук. Чакаме ги от час и половина. Нямаме представа къде се губят.

— Това е много жалко — отбеляза Стрейндж, — но изобщо не ме засяга. Нямам желание да се срещам с господата, които споменахте. Моята работа е да видя краля. Нося писмо, подписано от архиепископите на Кентърбъри и Йорк, с което ми е разрешено днес да посетя Негово величество — Стрейндж размаха писмото пред лицето на мъжа.

— Но, сър, трябва да изчакате идването на доктор Джон и доктор Робърт. Те няма да позволят на никого да се меси в методите им на лечение на краля. Негово величество се нуждае преди всичко от тишина и уединение. Разговорите са особено вредни за него. Нямате представа, сър, колко сериозно можете да навредите на краля, ако говорите с него. Да речем, споменете, че навън вали. Смея да предположа, че според вас това е най-невинната забележка на света. Но тя може да наведе краля на размисъл, разбирате ли, а в лудостта си умът му се щура от едно към друго и го довежда до крайно опасна ярост. Той може да си спомни случаи от миналото, когато е валяло и слугите са му носили вести за изгубени битки, за мъртви дъщери, за синове, които са го опозорили. Та това може направо да убие краля! Искате ли да убиете краля, сър?

— Не — отвърна Стрейндж.

— Е, тогава — каза мъжът с успокояващ тон — сигурно разбирате, сър, че ще бъде много по-добре, ако изчакате доктор Джон и доктор Робърт.

— Благодаря ви, но мисля да рискувам. Заведете ме при краля, ако обичате.

— Доктор Джон и доктор Робърт много ще се ядосат — предупреди мъжът.

— Не ме интересува дали ще се ядосат — спокойно отговори Стрейндж.

Човекът много се стъписа от това.