Стрейндж въздъхна.

— Къде е сержант Неш? Искам да ми донесе мъртвите тела. С ваше позволение, милорд, ще опитам една магия, за която съм чувал75.

В щаба бързо се разчу, че магьосникът ще прави нещо с мъртвите неаполитанци. Флорес де Авила беше малко селце с не повече от сто къщи. Предишната вечер бе минала доста скучно за армията от млади мъже, току-що извоювали голяма победа и изпълнени с желание да празнуват, затова имаше голяма вероятност магията на Стрейндж да се окаже най-голямото развлечение за деня. Скоро се насъбра тълпа от любопитни офицери и войници.

Църквата имаше каменна тераса, която се издигаше над тясна долина и гледаше към бледи внушителни планини. По склоновете им зеленееха лозя и маслинови горички. Сержант Неш и хората му донесоха седемнадесетте трупа от камбанарията и ги наредиха в седнало положение покрай ниската стена, която опасваше терасата.

Стрейндж мина и разгледа всеки труп поотделно.

— Мисля, че изрично ви казах — обърна се той към сержант Неш — никой да не пипа труповете.

Сержант Неш погледна магьосника с възмущение.

— Убеден съм, сър, че никой от моите момчета не ги е докосвал. Но, милорд — заговори сержантът на лорд Уелингтън, — почти няма труп на бойното поле, на който разхайтените испанци да не са направили нещо… — и той се зае да изрежда различните недостатъци в националния характер на испанците, като заключи, че ако човек заспи на място, където испанците могат да го намерят, когато се събуди, горчиво ще се разкайва.

Лорд Уелингтън нетърпеливо махна на сержанта да млъкне.

— Не виждам да са пострадали много — каза Негова светлост на Стрейндж. — Има ли значение дали някой ги е пипал?

Стрейндж мрачно промърмори, че може би не, но все пак му се налага да ги гледа.

Наистина повечето рани по неаполитанците като че ли бяха онези, причинили смъртта им, но всички трупове бяха разсъблечени, а на някои бяха отрязани пръстите — за по-лесно сваляне на пръстените. Един от мъртвите беше хубав млад мъж, но красотата му бе значително пострадала от това, че някой беше извадил зъбите му (за да си направи изкуствени) и бе отрязал по-голямата част от черната му коса (за перука).

Стрейндж каза на един войник да донесе остър нож и чист бинт. Когато му донесоха ножа, той свали връхната си дреха и нави ръкава на ризата си. После започна да мърмори под носа си нещо на латински. След това направи голям и дълбок разрез в ръката си и когато от раната потече обилна струя кръв, Стрейндж поля обилно главите на мъртъвците, като внимаваше кръвта да не попадне в очите, на езиците и в ноздрите им. След миг първият труп се изправи. Разнесе се зловещ стържещ звук от напълването на изсъхналите дробове с въздух и раздвижването на крайниците по начин, който представляваше непоносимо ужасна гледка. После един по един труповете оживяха и заговориха гърлено на език, който съдържаше много повече пискливи звуци от всеки друг, известен на присъстващите.

Дори Уелингтън леко пребледня. Само Стрейндж не показа видима емоция.

— Мили Боже! — възкликна Фицрой Съмърсет. — Що за език е това?

— Мисля, че е един от диалектите на ада — отвърна Стрейндж.

— Наистина ли? — попита Съмърсет. — Е, това е забележително. — Много бързо са го научили — отбеляза лорд Уелингтън. — Та те са мъртви едва от три дни — Негова светлост одобряваше хората, които се справяха със задачите си бързо и делово. — Но вие говорите ли този език? — обърна се той към Стрейндж.

— Не, милорд.

— Тогава как ще разговаряме с тях?

Вместо отговор Стрейндж сграбчи главата на първия труп, разтвори ломотещите му челюсти и плю в устата му. Мъртвият тутакси заговори на родния си земен език — силен неаполитански диалект на италианския, който за повечето хора бе също толкова неразбираем и почти толкова ужасен, колкото и езикът, говорен от трупа допреди малко. Все пак предимството беше, че този диалект бе напълно разбираем за капитан Уайт.

С помощта на капитана майор Грант и подполковник Де Ланси разпитаха мъртвите неаполитанци и останаха много доволни от получените отговори. Тъй като бяха мъртви, неаполитанците държаха да удовлетворят разпитващите ги несравнимо повече, отколкото който и да било жив пленник. Оказа се, че малко преди да ги убият в битката при Саламанка, всеки един от тези нещастници бе получил тайно съобщение от скритите в гората свои сънародници, с което последните ги известяваха за кражбата на оръдията и им казваха да отидат в едно село на няколко левги северно от Саламанка, откъдето лесно ще намерят гората по тайни знаци, оставени с креда по дървета и камъни.

Майор Грант събра малък отряд от кавалеристи и след няколко дни се върна с оръдията и дезертьорите. Уелингтън беше доволен.

За съжаление, за Стрейндж се оказа абсолютно невъзможно да открие заклинанието, с което да върне мъртвите неаполитанци обратно във вечния им сън76. Той направи няколко опита, но почти без никакъв резултат с изключение на това, че веднъж всичките седемнадесет трупа неочаквано израснаха до двадесет фута височина и станаха странно прозрачни, като огромни акварели, нарисувани върху тънък муселин. След като Стрейндж възстанови нормалните им размери, проблемът с връщането им към смъртта остана.

Отначало ги сложиха при останалите френски пленници. Но пленниците бурно се възпротивиха срещу затварянето им с тези тътрещи се развалини. „Наистина — отбеляза лорд Уелингтън, като погледна с отвращение труповете, — не можем да ги виним.“

Така че когато изпратиха пленниците в Англия, мъртвите неаполитанци останаха с войската. Цяло лято ги превозваха в каруца с волове и по заповед на лорд Уелингтън ги оковаха във вериги. Веригите имаха за цел да ограничават движенията им и да ги задържат на едно място, но мъртвите неаполитанци нямаха страх от болка — всъщност те като че ли изобщо не я чувстваха, — затова за тях не представляваше проблем да се измъкват от оковите си, като понякога дори оставяха в тях части от телата си. Щом се освободяха, те тръгваха да търсят Стрейндж и най-жално да го молят да ги върне към пълноценния живот. Неаполитанците бяха виждали ада и никак не държаха да се върнат там.

В Мадрид испанският художник Франсиско Гоя направи скица с червена креда на Джонатан Стрейндж, заобиколен от мъртвите неаполитанци. На рисунката Стрейндж е седнал на земята. Погледът му е сведен, а ръцете му висят отпуснати покрай тялото и цялата му поза говори за безпомощност и отчаяние. Неаполитанците се тълпят около него, някои го гледат с копнеж, на лицата на други е изписана молба, а един протяга колебливо пръст да докосне косата му. Няма нужда да споменавам, че рисунката не прилича на нито един от портретите на Стрейндж.

На 25 август лорд Уелингтън издаде заповед мъртвите неаполитанци да бъдат унищожени77.

Стрейндж се тревожеше, че мистър Норел може да чуе за магията в разрушената църква на Флорес де Авила. Самият той не спомена за нея в писмата си и помоли лорд Уелингтън да не съобщава за случилото се в комюникетата си.

— О, много добре — съгласи се Негова светлост. Той съвсем не държеше да пише каквото и да било, свързано с магия. Лорд Уелингтън не обичаше да се занимава с неща, с които не е напълно наясно. — Но това едва ли ще помогне. Всеки войник, изпратил писмо до дома през последните пет дни, непременно е разказал с най-големи подробности за случилото се.

— Знам — каза Стрейндж с явно неудобство, — но войниците винаги преувеличават нещата, които ме виждат да правя, и може би в Англия ще допуснат, че разказите им са както обикновено доукрасени и няма да сметнат станалото за чак толкова забележително. Ще решат, че просто съм излекувал няколко ранени неаполитанци или нещо подобно.

Възкресяването на седемнадесетте мъртви неаполитанци е добър пример за това с какви проблеми трябваше да се сблъсква Стрейндж през втората половина на войната. Подобно на министрите преди него, лорд Уелингтън все повече свикваше с прилагането на магия за постигане на целите си и изискваше от магьосника все по-сложни неща. За разлика от министрите обаче Негова светлост имаше твърде малко