Малки момчета, които никой не можеше да убеди да останат в леглата си, развълнувано поздравяваха всеки войник, когото срещнеха, и устройваха импровизирани паради на победата за онези, които нямаха нищо против. Лорд Уелингтън се огледа.

— Уоткинс! — извика той на войник в униформа на артилерист.

— Да, милорд? — обади се войникът.

— Търся закуската си, Уоткинс. Дали случайно не си виждал готвача ми?

— Сержант Джефърд каза, че е видял хората ви да отиват към замъка, милорд.

— Благодаря, Уоткинс — отвърна Негова светлост и продължи пътя си. Замъкът на Алба де Тормес не приличаше много на замък. Преди години, в началото на войната, французите го бяха обсадили и сега с изключение на една кула всичко беше в руини. Птици и диви животни си правеха гнезда и хралупи там, където някога херцозите Алба бяха живели в невъобразим разкош. Изящните италиански стенописи, с които някога се славеше замъкът, съвсем не изглеждаха толкова внушителни, след като таваните бяха паднали и ги бяха оставили на грубите ласки на дъждове, бури, градушки и сняг. В трапезарията липсваха някои удобства, характерни за повечето трапезарии — тя беше под открито небе и по средата й растеше млада бреза. Но това изобщо не смущаваше слугите на лорд Уелингтън, те бяха свикнали да поднасят храната на Негова светлост на далеч по-необичайни места. Сега под брезата бяха сложили маса и бяха постлали върху нея бяла покривка. Когато Уелингтън и спътниците му влязоха в замъка, слугите тъкмо бяха започнали да подреждат чинии с хлебчета и резени испанска шунка, купи с кайсии и съдини с прясно масло. Готвачът на Уелингтън отиде да пържи риба и подлютени бъбречета и да прави кафе.

Четиримата джентълмени седнаха. Подполковник Де Ланси отбеляза, че не може да си спомни кога за последно е ял. Някой друг каза същото за себе си и после всички мълчаливо и сериозно захванаха да ядат и да пият.

Те тъкмо започнаха да се връщат към нормалното си състояние и да стават по-разговорливи, когато пристигна майор Грант.

— А, Грант! — възкликна лорд Уелингтън. — Добро утро. Седнете. Закусете с нас.

— След минутка, милорд. Първо трябва да ви съобщя някои новини. От много странен характер. Изглежда, че французите са загубили шест оръдия.

— Оръдия? — незаинтересовано попита Негова светлост, докато си вземаше хлебче и си сипваше подлютени бъбречета. — Разбира се, че са загубили оръдия. Съмърсет! — обърна се той към военния си секретар. — Колко френски оръдия пленихме вчера?

— Единадесет, милорд.

— Не, не, милорд — каза майор Грант. — Моля да ме извините, но не сте ме разбрали правилно. Не говоря за оръдията, които сте пленили по време на битката. Тези оръдия изобщо не са влезли в бой. Те били изпратени от генерал Кафарели до частите на френската армия на север. Но не пристигнали навреме за битката. Всъщност изобщо не пристигнали. Тъй като знаел, че вие, милорд, се намирате наблизо и здраво притискате французите, генерал Кафарели се постарал да изпрати оръдията по най-бързия начин. Съставил ескорт от първите тридесет души, които му попаднали. Е, милорд, генералът действал прибързано и след това горчиво се разкайвал, защото десет от тридесетте души се оказали неаполитанци.

— Неаполитанци! Наистина ли? — възкликна Негова светлост.

Де Ланси и Съмърсет си размениха доволни погледи, дори Джонатан Стрейндж се усмихна.

Истината беше, че макар Неапол да принадлежеше към Френската империя, неаполитанците мразеха французите. Младите мъже от Неапол бяха задължени да се бият във френската армия, но те се възползваха от всяка възможност да дезертират, като често бягаха при врага.

— Но какво са правили другите войници? — попита Съмърсет. — Би следвало да се предположи, че те не биха позволили на неаполитанците да избягат.

— За другите войници е твърде късно да направят каквото и да било — каза майор Грант. — Всичките са мъртви. В настоящия момент двадесет чифта френски ботуши и двадесет френски униформи са изложени в магазин за стари дрехи в Саламанка. Всичките мундири имат продълговати дупки на гърбовете, каквито могат да се направят с италианска кама, и целите са в кръв.

— Значи оръдията са в ръцете на шайка италиански дезертьори, така ли? — попита Стрейндж. — Какво ще направят с тях? Ще поведат война за независимост?

— Не, не! — отвърна Грант. — Ще ги продадат на онзи, който предложи повече. Или на вас, милорд, или на генерал Кастанос (така се казваше генералът, който предвождаше испанската армия).

— Съмърсет! — извика Негова светлост. — Колко би трябвало да дам за шест френски оръдия? Четиристотин песос?

— О, със сигурност си заслужава да дадете четиристотин песос, за да накарате французите да изпитат последствията от глупостта си, милорд. Само не разбирам как досега не сме получили никаква вест от неаполитанците. Какво биха могли да чакат?

— Мисля, че знам отговора на този въпрос — каза майор Грант. — Преди четири нощи двама мъже се срещнали тайно в малко лозе на хълм недалеч от Кастрехон. Били облечени в окъсани френски униформи и говорили на италиански диалект. Поговорили и се разделили, като единият тръгнал на юг към френските части при Канталапиедра, а другият на север към Дуеро. Милорд, според мен неаполитанските дезертьори изпращат съобщения до сънародниците си с призив да се присъединят към тях. Смея да кажа, че те се надяват с парите, които вие или генерал Кастанос ще дадете за оръдията, да отплават обратно за Неапол на златен кораб. Може би всеки от тях има брат или братовчед, който служи в друга френска част. Те не искат да се върнат у дома, да застанат пред майките и бабите си и да им кажат, че не са довели роднините си у дома.

— Чувал съм от много хора, че италианските жени са доста сприхави — потвърди подполковник Де Ланси.

— Това, което трябва да направим, милорд — продължи майор Грант, — е да намерим неаполитанци и да ги разпитаме. Не се съмнявам, че те ще знаят къде са крадците и къде държат оръдията.

— Има ли неалолитанци сред вчерашните пленници? — попита Уелингтън. Подполковник Де Ланси изпрати човек да провери.

— Разбира се — продължи Негова светлост замислен, — повече бих предпочел да не плащам нищо. Мерлин! — така лорд Уелингтън наричаше Джонатан Стрейндж. — Ще бъдете ли така добър да извикате видение за неаполитанците, може би така ще успеем да разберем къде са и къде се намират оръдията, и после просто ще отидем и ще ги вземем!

— Може би — каза Стрейндж.

— Смея да предположа, че ще видите планина със странна форма в далечината — весело добави Негова светлост — или село с по-особена камбанария. Някой от испанските ни водачи бързо ще познае мястото.

— Вероятно — промърмори Стрейндж.

— Не ми изглеждате много сигурен.

— Простете, милорд, но — мисля, че и преди съм го казвал — виденията са най-неподходящият вид магия за това74.

— Добре, а можете ли да предложите нещо по-добро? — попита Негова светлост.

— Не, милорд. Все още не.

— В такъв случай е решено! — обяви лорд Уелингтън. — Мистър Стрейндж, подполковник Де Ланси и майор Грант ще се заемат с намирането на оръдията. Съмърсет и аз ще продължим да досаждаме на французите.

Резкият тон, с който Негова светлост произнесе тези думи, предполагаше, че той очаква всяко едно от тези неща да стане почти веднага. Стрейндж и господата офицери изгълтаха остатъците от закуската и се захванаха със задълженията си.

Към обяд лорд Уелингтън и Фицрой Съмърсет, яхнали конете си, стояха на малък хълм край село Гарсия Ернандес. В скалистата долина под тях няколко бригади на британските драгуни се подготвяха да атакуват ескадроните, които оформяха ариергарда на френската армия.

Точно в този момент пристигна подполковник Де Ланси.

— А, подполковник! — възкликна лорд Уелингтън. — Намерихте ли ми неаполитанци?

— Сред пленниците няма неалолитанци, милорд — отвърна Де Ланси. — Но мистър Стрейндж предложи